РОБИ

Любчо Иванов

РОБИ

За онези – големите преди нас,
избраните за портретите
от историята – честната съдница,
е най-добре да коленичим и да мълчим.
За гнева, бушуващ в нас, вулкана
на живите и простосмъртните,
мълчанието е предателство.
Но е малко само да крещим.
Малко е да прекъснем лъжеца
с гневна дума или шамар.
Малко е да посочим крадеца,
политика измамник, злия лихвар.
За якичките бели да хванем
на живота мръсната твар.
Пряко злото с гърди да застанем.
Ако трябва, с юмруци да замахнем…
Докога по друма като роби
един в друг ще се блъскаме?
Докога деца за вяра ще молят…
Ако трябва – камите да лъскаме!



 

СТРАШНО

          По повод 170 години от рождението на Левски в Казанлък му издигнаха бюст-паметник, излят от бронз. За да го запазят от крадци, го включиха към сигнално-охранителна система.

Що ще кажеш, Апостоле?
за днешните свободни дни?
Нищо ново след дните робски,
пак вътре нещо в нас боли.

Пазим те, скъпи Дяконе,
но май е срамно, нали?
Такова пазене е газене
в много мръсни води.

Тинята в нас е зловонна.
За туй ли праведник умря?
Не усетил ласка гальовна,
за кого на въжето вися?

За тези мои въпроси
много ще скочат срещу ми.
Ще плюят злите си доноси,
от засада слепи куршуми.

Но аз и те сме едно цяло,
една кръв, един общ род.
А ръжда е дълбоко прояла
нещо свидно в моя народ.

Щом тебе, Левски, светецо,
от крадци те пазим, уви,
става нещо много страшно –
духът ни на клада гори.



 

СВЕТЛИНАТА

Още с влизането в дома на своя приятел Васил Джананов в с. Габарево, за да основе таен революционен комитет през 1869 г., В. Левски с изненада се заглежда в газената лампа, взема я с лявата ръка, полага я на гърдите си, а с дясната описва бавно християнски кръст и загледан в тавана, възкликва: „О, светлина… Това е бъдещето на България!”

На робство далечно в тъмата
Апостола видял е в светлика
на габаревска газена лампа
надежда за народа си свята.

Светлината, извезана в знаме,
той нежно кътал във пазва,
преди клетва ще го покаже,
пък който иска, да го предава.

А който може – да вземе огъня
на светлината от сърцето пряко,
Апостола като Христос го раздава,
Голгота стигнал – бесилото свято.

Дали робството вече е свършило,
дали победи в нас светлината,
мечтаното дали до нас е стигнало?
Апостоле, ти ли питаш от здрачината?

Ти щом питаш, трябва да ти кажа:
Навътре тъмница превзема душите,
облаци черни притискат Балкана,
а за човека да не говоря, боли ме.

И срам ме обзема пред твоето знаме,
че нямам сили да го вдигна високо,
светликът от него огън да разпали,
земята си да преобърнем издълбоко.