АЗ ЕСМ
АЗ ЕСМ
Аз – Слънце – се възмогнах над снега
планински и изпълних всички бездни
със блясък и съзвучия съзвездни –
убих вампирокрилата тъга.
И моят огнен лик не ще залезне,
за верните ще светя и в нощта:
Аз съм живот – победа над смъртта,
Аз хвърлям копия у всички бездни.
Пламтя, звуча – разпънат над Всемира,
Сърце на всичко и пламтяща лира,
навсъде пръскам огън и лъчи;
съграждам аз вселената изново,
Аз – второ битие, Аз – Огън-Слово,
хармония предвечна в мен звучи.
НОЩ В РИЛСКИЯ МАНАСТИР
Пробудих се от силен гръм – смутен;
ослушах се – ревеше планината…
Излязох вънка – вятъра студен
ме духна и разроши ми косата…
Фучеше нощна буря там ужасна –
ту с плач подхване смътен разговор,
ту екне, кат на арфа многогласна,
в столетната гора на Бричебор.
Плющеше дъжд – браздяха мрачината
светкавици… Залисан във нощта
си мислех: туй не са ли на земята
въздишките и сълзите горчиви,
които – с клетви – вихрите бурливи
са грабнали, кръстосвайки света..?
НА ВЕЛИКДЕН
Ти идваш и отваляш моя камък:
аз дълго спах мъртвешки сън – във гроба…
Не тъмен гроб – вековен, тежък замък,
и аз – заключен там, по зла прокоба!
Ти идваш, бляскащ в белоснежна роба,
и духваш като буря – гръм и пламък,
и в миг – безмълвье, като в глуходоба;
от трус се разлюлява кобний замък…
Аз ослепях… Не ти – Христос ме гледа
със поглед строг – на мълнии огнило;
простира той ръка магнитна, бледа
и вдига ме от моя сън-мъртвило…
О, Ад, къде е твоята победа?
Къде е, Смърт, отровното ти жило?
