Михаил Кремен

СФИНКС

Скиталец неуморен, с поглед жаден,
Никар Пустинника все нещо дири.
Над върха месеца, зловещ и хладен,
му свети стръмний път. Кат кръст грамаден
се влачи сянката му отподире.

В безмълвие от мраковете зряща
с зелени пламъци в очите, – лапи
на тигрица простряла, вечно бдяща,
жена го чака тамо. Кръв димяща,
от ноктите й стръвни още капе.

Той блян ли някакъв безумен гони,
че шеметно в прегръдките й тласнат
полита! Сграбчват пръсти-скорпиони
сърцето му. Помръкват небосклони.
Примрежени очи несетно гаснат.

И сладко в сладките прегръдки чезне
Никар Пустинника. Нирвана вечна
в пределите на мирове надзвездни
разкрива пищно светлите си бездни
и мярка се примамлива, далечна.

БРОДЯ САМ

Бродя сам, залутан безучастно
сред съблазни, шум и суета.
Спи сърце ми, ледно и безстрастно. –
Не промълвят сключени уста.

За напред какво ли да очаквам? –
Миналото ще ме навести.
И, ридаещ, глухо ще оплаквам
мъртвите си вери и мечти.

Стреснато, сърце ми ще простене –
в скръб неволно ще се потопи.
Но отново, в ледено забвение,
своя сън дълбоко ще заспи.