ОТДАВНА

Йордан Стубел

ОТДАВНА

Беше пладня на минало лято,
беше бледна дъгата след дъжд,
и люлееха кърваво злато
непокътнати ниви от ръж.

А далече светкавици ярки
заблестяха по звънкия сърп,
и напяваха бели жътварки
песента на сподавена скръб:

- Ний те любим, земя всеобилна,
о, закриляй ни, слънце, и ти –
във нозете ти гинем безсилни,
както гинеха наште бащи.

И, деца, неотменно покорни,
във недрата си ти ни вземи –
ний от смърт като майки сме морни,
и в упорната пладня – сами.

То бе, зная, отдавна – когато
моя ден свечери изведнъж –
като смърт беше бледна дъгата,
като в есен – проливния дъжд.


 

ПАНАИР

Живота някак странно тук кипи,
шегата е сама и лековерна
и трупат се неспирните тълпи –
зове ги скокотливата латерна.

И сякаш тътне в шеметна следа,
викът на маски и фалшиви струни:
- Побързайте, започва, господа, –
тук има акробати и маймуни.

И някакъв измислен смях и плач
за фокуси тълпите вън събира
и ръкомаха смешния паляч,
о, вечния паляч на панаира!

А старият умислен папагал
на хората заучено разправя
и преповтаря с мъдрост и печал:
- Тук има смърт и весела забава!


 

ПРЕД ОЛТАРЯ

В оня час, и тържествен, и свет, –
на молитва и обред венчален,
аз те гледах невинен и блед
и пристъпих към тебе печален.

Като песен, таинствен звуча
над колоните празнично хора,
ти наведена дълго мълча
сред бездушни цветя и умора.

А от слънцето лъч отразен
над короната брачна гореше,
и изтръгната сълза по мен
като слънчева капка блестеше.

И когато с въздишка смути
тишината набожна на храма,
беше миг на последно прости –
беше вечер прощална за двама.

В оня час, и тържествен, и свет,
като брат опростен и невръстен,
аз целунах ръката ти блед
и рубина – на брачния пръстен.