Никола Инджов

Един помургавяла от слънце човек, стоматолог по професия, четвърти месец разчиства с кирка и лопата развалините на триетажна къща. Къщата е завършена миналата есен и е срината от НАТО на 7 април. С предчувствие за неизбежна гибел, семейството от началото на войната нощува в приземния етаж. Взривната вълна минава ниско над заспалите хора. Тя отнася стените на първия и втория етаж заедно с прозорците, вратите, гардеробите, електрическата и водопроводната инсталация. В пепелището личат смачкан хладилник, печка, телевизор, велосипедно кормило. По прищявка на случая бомбата е паднала в цветната леха и дълбокият кратер е очертан с бели, червени и жълти рози. Като пресен гроб. “С къщата е свършено!”, казва стоматологът.
От другата страна на ямата, вече изпълнена с жабунясала вода от необичайните летни порои, е къщата близнак на брата на стоматолога, машинен техник. Тя е разрушена същата нощ, от същия самолет, от същата бомба. Сега, в зловеща психическа симетрия, другият брат казва “С нас е свършено!”
Разчистването на развалините върви бавно, впрочем, братята сякаш не бързат. Каквото от къщата е останало на повърхността, трябва да се срути, защото арматурата на колоните и бетонните плочи е разкъсана. Могат да се пригодят за жилище само приземните етажи и семействата са сврени в тях като в бункери.
Малко по-нататък има още разрушени къщи. Изпод една порутена стряха излиза стара жена и със сълзи на очи споделя, че от имуществото й не е останало нищо. Нейната къща е улучена не от бомба, а от ракета. НАТО демонстрира някои разлики в разрушителния стил. Например бомбата изригва на всички страни, а ракетата концентрира в затвореното пространство свръхвисока температура. В случая са изпепелени или стопени мебелите, дрехите, прозорците, обзавеждането. Старата жена е сама на тоя свят – получава 600 динара месечна пенсия, около 50 български лева. Тези пари не стигат за нищо. Познат проблем, но тя пита какво ще прави през зимата.
Какво ще правят през зимата е въпросът, който си задават и други хора от градчето Чуприя, разположено на китните брегове на река Велика Морава. Върху това градче са извършени 12 въздушни нападения на НАТО, изстреляни са 94 ракети, от които 26 по странни обекти в центъра – Дома на модата, три училища, още няколко къщи.
Проблемът с къщите е, че са единствените жилища на обитателите им. За хората от средна ръка единствена къща означава последна къща. И стоматологът, и машинният техник, и старата жена, и останалите, чиито домове са срутени, са вложили в градежа всичко, припечелено и спестено за десетилетия труд. Едва ли някой има средства да започне пак да строи. Новата къща остава задача на деца и внуци. Ето как в това отношение животът се връща назад с едно-две поколения.
Но кой ще построи къщите на двамата братя, след като върху наследниците им са нанесени неизлечими травми? Организмът на децата е закодирал часа на бомбардировката. Всяка нощ в този час те преживяват наново и наново стрес. Закодиран е и звукът на самолетните двигатели. При всеки подобен шум насън и наяве им се възвръща уплахата от ненадейни удари. “Те са ментални инвалиди” – казва стоматологът. Менталните инвалиди са с непредсказуемо поведение и поставят пред обществото специфични задачи. Обществото потресено разбира, че освен къщите, са разрушени нервните системи на група хора, преживявали предсмъртен ужас. Кой, как и в какъв срок ще възстанови тяхната душевност? Засегнат е вътрешният мир на патриархалната сръбска, балканска или европейска провинция – посочете в какъвто искате мащаб градчето Чуприя. Невидимите, безименните, наемните летци на 19 държави са унищожили окончателно класическите представи за човешката общност – сръбска, балканска, европейска… (Ненужното зачертайте!)
Трагизмът на ситуацията е породен от очевидното безсмислие на злодеянието. Бомбата е хвърлена, когато въздушното нападение приключва и самолетите се оттеглят със завой над България. Именно тогава пилотът решава да се отърве от ненужния товар. Натиска копчето – и бомбата пада… където падне. Както паднаха ракети в Горна баня, Трънско, Брезнишко, Пернишко.
В центъра на градчето белее паметник, обърнат към Видин, а там има подобен паметник, обърнат към Чуприя. И двата монумента са въздигнати в памет на хора, “загинали за отечеството” в баталиите на 1913-1915 година. Малко е да се каже, че ратният подвиг за отечеството е минало. Трябва да се каже, че е минало, което ни свързва, колкото и парадоксално да звучи подобна констатация. Братоубийствените войни изпълниха разума на българи и сърби с горчиви съдбоносни поуки. Факт е, че оттогава досега българският и сръбският народ не са се възправяли един срещу друг. Факт е, че оръжията на НАТО целяха Сърбия, но улучваха и България. Факт е, че диоксинът, отровните облаци, замърсените с уран и живак води застрашават в еднаква степен природата и живота в отечествата на загиналите за отечеството. Тази война се оказа и наша война, и наша вина. Агресията на НАТО срещу Югославия показа по трагичен начин противостоянието на правителство и народ в България. Народът бе против войната, правителството бе за войната. Това е истината! За нея няма да има паметник, но е възможно да има трибунал.
През века имаше два международни трибунала против военнопрестъпници – Нюрнбергският (20.XI.1945-1.Х.1956) и Токийският (3.V.1946-12.XI.1948). Подсъдимите бяха подведени под отговорност по три състава престъпления: 1. Престъпления против мира – планиране, подготовка и провеждане на агресивна война или на война в нарушение на международни договори, харти, съглашения… участие в общ план или заговор, насочени към осъществяването на всяко едно от горепосочените действия; 2. Военни престъпления – нарушаване на законите и традициите на войната, в частност за… безсмислено разрушаване на градове, села и др.; 3. Престъпления против човечеството – убийства, изтребление… прогонване от родните места и др. жестокости, извършени по отношение на гражданското население, или преследването му по политически, расови или религиозни мотиви.
Срещу Югославия НАТО извърши всички изобличени в Нюрнберг и Токио престъпления. За същите злодеяния 12 германски и 7 японски военнопрестъпници бяха осъдени на смърт, между тях дипломати и министри. Днес към имената на Клинтън, Солана, Блеър, Шрьодер, Уесли Кларк историята прибавя поне три български имена. В съдбоносен миг българските властници се оказаха на страната на военнопрестъпниците.
В Чуприя за първи път през живота си се чувствах не на себе си. Струваше ми се, че изглеждам като човек от един народ, останал под хуманната си висота, безспорно достигната за хиляда и триста години държавно развитие. Добре, че сърбите все пак бяха информирани за антивоенните митинги в България, за интелектуалците, които заложиха имената си в протестите срещу натовската агресия, за позицията на БСП в парламента.
Светът разбра, че онези рейнджъри, които се освобождават от смъртоносни си товар, за да не го носят обратно, са обучавани като нов вид войници. Никой от тях не може да каже, че воюва за отечеството си. Отечеството им обикновено е далече от бойните им действия. Въобще, във втората половина на двайсети век американските наемни войници воюват на три континента – Европа, Азия и Южна Америка. Те защитават интереси, не идеали! Това е качествената разлика между тях и света. Света на Гватемала, където те действаха с мотив против президента Арбенс – и направиха страната плодзеленчуков склад за магазините си; света на остров Гренада, където не им харесваше министър-председателят Морис Бишоп – когото убиха и сега ползват острова за стратегическа база; света на Доминиканска република, където с десант на морските си пехотинци отстраниха полковник Кааманьо и днес избират министри измежду своите прононсирани лакеи; света на Виетнам, където унищожиха с химически бомби плодородния слой на почвата и не допуснаха няколко поколения хора до обичайния обикновен мирен живот; света на Вавилон, Шумер и Акад, към който насочиха огън и жупел заради още един неудобен им президент… Със същите помисли бяха на Плая Хирон в Куба. И ако не друго, за перманентната война на една държава срещу света, младите Българи трябва да знаят, че американците първи и единствени употребиха атомно оръжие срещу живи хора!
Наистина, какво ще прави градчето Чуприя по-нататък, след като никой не може да намери отговор на най-простия въпрос – защо го бомбардираха?

август 1999 г.