СТИХОВЕ, НЕВЛИЗАЛИ В КНИГИ (2005 – 2008)

Надя Попова



ИЗ “ГРАДСКИ ЕТЮДИ”



 

ДВЕ ЗА ЛЕВ

Една жена джудже
стои под струите дъждовни
пред сергия с книги.
Часът е десет. Минувачите забързват крачка,
а тя объркано от крак на крак пристъпва.
Не идва повелителят й стоката да вдигне,
в ръката й да тикне топка смачкани банкноти –
и сега какво?!
От Паркинсон й се тресе главата,
цигарата трепери в пръстите артритни,
огънчето току гасне.

Покрай канала вече палят лампите,
тълпа младоци се изсипва от бирария “Юнакъ”
с юнашки викове…
Просмуква се дъждът в косите, в дрехите,
в кориците на “Клетниците” и “Отнесени от вихъра”,
на “Сто години самота” и “Гъливер”…

О, клетнице, подмятана от вихъра,
на сто години по веднъж се случва
сред хорския безброй човек да срещнеш,
а времето, подобно на цар Мидас,
превърнало е вечното във вехто.

Стоиш край книгите, захлупена от мрака,
а покрай тебе отминават хиляди джуджета.



 

ДЕНОНОЩЕН МАГАЗИН

Тук пазаруват гуляйджиите, прелюбодейците
и хората, работещи на смени.
Асортиментът е оскъден,
сънен – персоналът.
Едно и също всяка нощ, едно и също…

Небръснат мъж
подава смачкана десетолевка,
а продавачката мърмори:
“Май е нещо прана…”,
преди да му премери саздърма и четвърт сирене.
Барабата се сопва: “Прано е на баба ти хвърчилото!”
Я дай и две “Загорки”, докато не съм размислил!”

И се изкисква някой нервно,
а студено пушената херинга –
надменна херцогиня –
гледа иззад щанда без да мига.



 

КОЛЕДА

На “Граф Игнатиев” край магазина за часовници
е клекнал помияр.
Ореховите му очи се взират във витрината.
Ботуши всякакви размери
месят кишата наоколо,
препълнени торби ушите му докосват,
но той е толкова прехласнат, че дори
и хурката на дюнера отсреща не подушва…
Какви швейцарски марки цъкат зад стъклото!
Какво че е порода “куча марка” –
светът е странен,
може кучешкият дядо Коледа
от някоя фондация чужбинска
и за него да се сети?

Хей, колко е часът, приятелче?
Не наближава ли да се прибираме в колибата,
да заблажим след постите, защото някой
ще се роди, за да го разпнат, а след време да възкръсне
по циферблата
на средноевропейското,
на българското
и на кучешкото време.



 

ИГРА

Бях кротко дете,
но сега в паметта ми избива
спомен за странна, смутила духа игра –
волиера в парк край морето
с птици неправдоподобно красиви,
от които тайно скубя пера.

И ето ме след години:
с проскубана до перце опашка,
зад телената мрежа на грешки,
превърнали живота ми в ад,
посмешище за врабци
и двуноги твари човешки –
потвърждение, че стореното зло
се връща удвоено назад.

Наоколо –
трели и пърхане,
грак и перчене.
Хищнически инстинкти,
                 подчинени на птичи ум.
Перушина хвърчи.
Но дори да търсиш с фенерче –
нито един, нито един
истински кралски паун!