Владимир Янев

*
Фанатизмът не е нещо ново. Един папа – жесток палач, чието име не заслужава споменаване, бил запитан как войските, изпратени от него срещу жителите на Прованс, да отличат християните от неверниците. Той отвърнал: „Избийте всички – Бог ще разпознае праведните!”

*
В някогашна Женева начело на религиозния живот застава вдъхновеният от Лутер французин Жан Калвин. Суровият фанатик нарежда да се изхвърлят от молитвените домове всички икони и украси. Отменя католическите богослужения и празничните церемонии.
Сломил авторитета на папата, когото обявява за антихрист, Калвин се превръща в тиранин. Той налага сурова дисциплина, забранява народните празненства, театъра, танците, дори пъстрото облекло. Женева се превръща в град на мълчанието и жестокостта – там шпионират, преследват, прогонват, убиват. Осъждат учения Мигел Сервет. Изгарят го за назидание – заедно с „небогоугодната” му книга.

*
Във фанатичното си заслепение калвинистите обявяват: „Свободата на съвестта е дяволско учение”. (Векове по-късно в антиутопията на Оруел се прогласява „Свободата е робство!”. Както и „Войната е мир!”)
Срещу подобни действия и съждения се възправя самотният хуманист Себастиан Кастелио.
Този мъж казва:
Да се изгори човек, това съвсем не е защита на едно учение, а убийство на човек. Когато женевци екзекутираха Сервет, те не защитиха никакво учение, а отнеха човешки живот. Но човек не доказва своята вяра, като изгори другиго, а единствено когато сам изгори заради нея.
Стефан Цвайг създава за Себастиан Кастелио една от най-хубавите си и като че ли не особено популярна книга. Заглавието й задължава прочелите я: „Една съвест срещу насилието”.
Имаш ли съвест – ти си против насилието!

*
Споровете ни да продължават! Въпреки всички обстоятелства. Мигуел Сервет на кладата: „Да, аз изгарям, но това не решава нищо. Ние ще има за какво да поспорим на небесата.”

*
Великото е там, където няма величия, а хора…
В литературата то е и там, където не сме заставяни непрекъснато от писателя да се възхищаваме от стила му. Това съм го усещал, а в „Как да се чете и тълкува „Дон Кихот” Мигел де Унамуно направо избива рибата като твърди:
Гений е в действителност този, който се деперсонализира като личност, този, който успява да стане глас на един народ, този, който съумява да каже на глас това, което мислят всички, без да е успял да каже кои точно мислят така. ГЕНИЯТ Е ЕДИН ИНДИВИДУАЛИЗИРАН НАРОД. Един писател, мисля, че е Флобер, казва някъде – съвършенството на стила се състои в това да няма стил. Няма съмнение, че стилът като водата е толкова по-добър, колкото по-малко се вижда.
Великолепен дон Мигел!

*
И пак нашият мъдър и стилен испанец:
Не ми досаждат нито Данте, нито Сервантес; но ми додяват, и то много, дантофилите и сервантофилите и цялата онази пасмина коментатори и послушници в култа на минали гении. Мислейки и желаейки да допринесат за още по-голямата прослава на литературните божества, които издигат в култ, те само способстват да ги правят досадни и дори омразни.
Постигнахме го всичко това – достатъчно е да се разтворят учебниците и писанията ни по литература. А иначе познавам доста „фили” на един или друг автор, отнасящи се към произведенията, за които са имали честта (а твърде често и наглостта) да пишат, като с частни владения. Сакън, някой да не премине през тях – стрелят на месо! Убиват всеки опит за друго четене.

*
Лорка разказва, че го поканили на честване на Сервантес в едно училище. Тържеството започнало с изпълнение на хор, дирижиран от директорката. В песента за „Дон Кихот” имало следните стихове:
До веки веков ще се чества
по цялата земна шир
книгата, която коментира
Дон Ф. Родригес Марин.
Предполагам, че въпросният коментатор е присъствал на честването, макар поетът да не казва нищо по въпроса. Откакто прочетох това, наричам интерпретаторите с претенции „Дон Фъ”. А напоследък често ми се случва да се обръщам с „Донеса Фе”.

*
Сервантес: „Само за мене се роди Дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз – да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло.”
Хубаво е, че Сервантес не е оставил сам Дон Кихот, а му е подарил приятел. Който, противно на митовата схема, от трикстер става рицар.

*
Преставаме да свиваме комично рамене пред гордото заявление – „моята задача е да странствам по света, да премахвам неправди и да се боря срещу злочинства”, преставаме да недоумяваме както пред неразумните постъпки, така и пред възвишените речи на идалгото. Дали не започваме и да мислим, че Дон Кихот по своему изпълнява заканата си – „да се родя в нашата желязна епоха, за да възкреся в нея някогашния златен век”?
Какво е Златният век – не е ли времето, в което живеят прекрасни и възвишени хора?!
Преставаме да виждаме и у Санчо страхливеца и бърборкото. Та той не се отказва от странстванията, станали вече същност на живота му. Мечтае за остров и дори го получава, но като губернатор се държи разумно и достойно. Сякаш неусетно Санчо започва да вижда повече от видимото, да вниква в хората и явленията по-дълбоко и… странно – някак поетично.
Колко дълъг път към себе си и към другите е изминал някогашният простоват селянин! Едва ли може да не видим това – то не се забравя.
Не забравяме, разбира се, че Дон Кихот е беден и стар, често безсилен и затова смешен човек, но се възхищаваме от него, разбирайки трагедията от невъзможността да променим света и хората, както бихме искали.
Е, какво – не си ли струва да опитаме?
Нали самите испанци имат обичай да казват – „Коридата си струва сабята, ако ще и бикът да е колкото планина!” Усилията ни да променим света са свидетелство, че живеем.

*
„Бях камила и път едновременно”, отбелязва Шкловски в автобиографичните си записки за приключенията си в Южна Русия. В „Дон Кихот” се казва, че пътят е по-важен от хановете, но не по-малко важни неща се случват и в хановете, и в дворците, на остров Баратория. Романът е път и хан едновременно.

*
„Повярвай ми, Санчо, такъв, какъвто те виждам, не ми изглеждаш по-малко луд от мен”, възкликва Дон Кихот. Това е посвещение в рицарство за обикновения селянин. Практичният слуга е възприел идеализма на своя водител. Затова имат право тези, които говорят за рицаря като за своеобразен испански Христос. Нали и след Спасителя тръгнаха не книжниците и фарисеите, а хора от низините. Те станаха първите апостоли.

*
Санчо увещава умиращия Дон Кихот отново да се впуснат в поредните приключения!
А бакалавърът Самсон Караско съчинява над гроба на рицаря стиховете:
Той презря света тъй шумен.
Той бе страшен и безумен
и с геройства по земята
сам заслужи си съдбата –
луд живя, умря разумен.
Санчо обаче мисли по друг начин. Според презрелия общото мнение оръженосец – „най-голямата лудост, която може да направи човек, е да остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без никой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните.”
Лудост е да си нормален, да не си Дон Кихот, а някакъв си Алонсо Кихана.

*
А Христо Фотев завършва изпълненото с романтична патетика стихотворение за Дон Кихот по великолепен начин:
– Защо плачеш, Санчо?
– Как да не плача, господарю –
пред нас е хиляда и първата вятърна мелница…
Друг е въпросът, че твърде често взиманите от нас за великани са обикновени вятърни мелници.

*
Потомъкът на обеднели благородници Луиш де Камоинш твърде млад е прогонен от Лисабон – заради скандална връзка с придворна дама. За да изкара прехраната си, става войник в португалската армия. В битка за Мароко изгубва дясното си око.
Завръща се безпаричен в родината и, какъвто си е сприхав, тежко ранява на дуел кралско служителче. Осем месеца престоява в затвора. Всеки ден очаква да изпълнят смъртната му присъда. Разминава му се – заменили най-тежкото наказание с изгнаничество в Азия. Седемнадесет години Едноокият служи в Малака, на Молукските острови, в Макао, стига чак до Япония.
Най-сетне можел да се завърне в Португалия!
Но претърпява корабокрушение. Потъва всичко спечелено през годините. Успява да спаси единствено поемата си „Лузитанците”, която знае наизуст.
Слава богу, Луиш де Камоинш смогва да издаде великата си творба!
Това не го спасява от мизерията – живее от милостинята, събирана от верния му явански роб. Когато душата му политва към отвъдното, погребват Камоинш в общ гроб за бедняци.
А е създал общопортугалската гордост. Владетелите на половината свят най-сетне се сдобили с поет.
Нямаш ли поет, не съществуваш! Няма те като човек, народ, свят! Поезията е оправдание за съществуването на света.

*
Джовани Бернардоне бил син на богат търговец от италианския град Асизи. Един ден срещнал непознат бедняк и му дал наметалото си. Усетил благост да изпълва сърцето му. Оттогава започнал да дарява щедро всичко, което имал.
Когато останал съвсем без нищо, „взел за своя дама Бедността”.
Отказал се от притежанията си, захвърлил дори сандалите и тоягата си. Грижел се за тежко болните, наставлявал своите ученици, приел името Франциск и основал ордена на францисканците. Никой от тях нямал нищо лично свое – смятали, че и най-малкото имущество унизява и покварява. Презирали богатите бездуховници.

*
Според легендите Франциск Асизки така обичал всички твари, така искал да ги привлече към Бога, че проповядвал дори на птиците. Веднъж срещнал свиреп вълк и хищникът доверчиво му подал лапата си. Светецът извадил забития в нея трън.
Изтощен от лишенията, боголюбецът умира на четиридесет и три години. Последното му извинение е пред „бедния брат магарето, моето тяло” – да му прости за несгодите, които го е заставял да понася.

*
Константин Балмонт по повод стиховете на нашия поет Ник. Вас. Ракитин:
Ако Франциск Асизки би прочел стиховете на Каспрович, той навярно би се усмихнал благоволително. Но мене ми се струва, че той, който се радвал на мушичката, пееща кацнала на косата му, би се усмихнал още по-ласкаво, ако би прочел стиховете на Ракитин.
Радвал ли се е плевенският поет на предполагаемата ласкава усмивка на Свети Франциск?! Радвал се е и още как!

*
Казвал свети Франциск Асизки:
Лисиците си имат дупки, птиците – гнезда,
а синът човешки няма къде да положи глава.
Тези думи звучат в стиховете на странния Максимилиян Волошин:
Поети горестни и скитници в нощта,
какво ви даде вам съдбата строга –
на птиците – гнезда, на звяра див – бърлога,
вам – просешкия посох на сиромашта.
Посохът е тоягата на скитниците и бедните. Такива са повечето поети. И ако Исус твърди, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в царството божие, това в още по-голяма степен важи за творците. В царството на прекрасното няма място за други, освен за богатите с таланта си.

*
Според мен в своята книга „Zoo, или нелюбовни писма”, писана през 1922, когато още е емигрант в Берлин, Шкловски „забърсва” от Свети Франциск и от Волошин тази фраза:
Лисиците си имат дупки, на арестанта се осигурява нар, ножът нощува в канията, а ти нямаше къде да подслониш глава.
Обръщението е към Велимир Хлебников, умрял в големи страдания от инфекция на кръвта. Преди това, че будетлянинът сменил кръвообращението на руската поезия. Или поне е влял в нея дива, мощна кръв. Той говори за страстите на образния, асоциативен и афектиран език на самите страсти.
Тези страсти имат повод, но нямат сюжет. Гласът им не е модулиран, наподобява тръбния зов на ранения от любов елен. Или воплите на елена, пронизан от бракониер сред вълшебствата на словесната гора…

*
Максимилиян Волошин е изключително симпатичен. Неговият заразяващ дилетантизъм постепенно узрява. За да видим художник, поет, тълкувател от класа. Според мен, Макс е станал истински творец, защото е интересен човек. И защото обича хората.
На едно място той разказва как упрекнал Валерий Брюсов, че печата слаби стихове.
– А ти знаеш ли колко други не съм печатал?! – кипнала ирландската кръв на мастития автор.
Подобен упрек отправила Анна Ахматова към Борис Слуцки.
– Наистина са слабички, Анна Андреевна – отвърнал той, – но нали знаете как е у нас. Не печаташ ли – ще те забравят!
– Но именно така ще ви забравят още по-лесно – срязала го кралица Анна.
Ала в тази посока най-убедителен е Атанас Далчев. Един приятел му казал, че е голям хитрец и публикувал само хубавите си стихотворения. Далчев отвръща, че е още по-хитър – пишел само хубавите.

*
Франсоа учел в Сорбоната. Но сам признава: „сред четирите стени в училище не влизах често.”
Пред тихите и благочестиви аудитории той предпочита шумните улици на френската столица. Избира компанията на пияниците и порочните жени. Живее бохемски безредно, но безгрижно и весело, въпреки всички тегоби. И ето – вместо духовните и красиви същества, вдъхновяващи поетите, той възпява Дебелата Марго, съдържателка на долнопробно заведение.
Несретният студент стига до кражби и убийства, лежи в затвора, два пъти го осъждат на смърт. Разминава се с въжето поради щастливи помилвания. Един ден изчезва от Париж. Следите му се губят – вероятно загива млад. Основанията за това са стиховете му:
На времето останал верен,
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар –
без грош под този небосклон,
не доживя да бъде стар.

*
Четири века по-късно изчезва, без да се знае къде точно, и един летец. През 1942 година. Казва се Антоан дьо Сент-Егзюпери. Предположенията са различни, но все едно – никога няма да узнаем къде и как е станало.
Летецът си тръгва от Земята като Малкия принц.

*
Поетите ваят съдбата си. Както Пигмалион своята Галатея. Описват я, предизвикват я да постъпи според както са я създали…
За да не се окаже, че са лъгали.

*
Вийон е избраният баща на прокълнатите поети. Е, поне в този случай измисленият от психиатъра Едипов комплекс не важи! Бодлер, Верлен, Рембо, Едгар По предизвикват у себе си разрушителната стихия на непокорния талант.

*
Понякога имам чувството, че антипозитивистичният бунт срещу „здравия” реализъм, декадентството от края на ХІХ и авангардизмът от началото на ХХ век изхождат от страдалческата представа, че само в болната мида съзрява бисерът на истински духовното. Но това е повече чувство, докато знанието на историята подсказва, че няма нищо ново под слънцето. Съмненията в „здравото” и „разумното” идват от най-дълбоката древност, от детството на човечеството.

*
Вийон – „мъдрец и луд наполовина” – вдъхновява авангардистите от началото на ХХ век.
Неговото „Четиристишие, съставено от Вийон при осъждането му на обесване” е изплезване пред собствената смърт:
Зоват ме Франсоа, комуто това тегне;
в Париж край Понтоаз роден и расъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом застегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник!
А иначе какви галантни стихове са писали по негово време. Дръзкият присмехулник го изпреварва с векове!

*
Жоашен дю Беле – поет от знаменитата френска Плеяда:
За сделки щом е реч или за хумор плосък,
то всеки господар е със уши от восък,
но със железен слух е, щом дочуе стих.
Сякаш го е написал днес!

*
Когато чета гигантите от древността до… абе, до което и да е време – все си мисля дали не е свършила епохата и на великите географски, и на великите художествени открития?
Ами ако се окаже, че картата е вече окончателно начертана, че няма терра инкогнита и щеш не щеш – правиш върху вече направеното (интертекстуалност)?
Фукуямовият край на историята…
Лакановата версия за изчерпването на големите наративи…
Пренеприятно – май не остава територия за откривателско творчество?!
Освен ако не сме заразени от самонадеяността на онзи младеж от „Братя Карамазови”, който като вижда за пръв път картата на звездното небе, на сутринта я представя поправена.
(Всичко това не е вярно, разбира се… Пък и в края на краищата какво прави художникът, каква му е работата? Да преначертава земното кълбо и звездното небе. Ще не ще – това прави!)

*
Да се успокоим – изход към доброто писане винаги има. Шкловски в „Техника на писателския занаят”:
Достоевски пише в писмата си: „ако ми плащаха колкото на Тургенев, аз бих писал не по-лошо от него”.
Не му плащали толкова и той писал по-хубаво от него…

*
Никой не може да напише това, което пишеш ти. Лошото е тогава, когато пишеш за това, за което ти плащат. Или когато пишеш това, което очакват от теб. Няма какво да се оплакваш, че издателите и публиката са непочтени към теб. Непочтени ще са, след като ти си непочтен към себе си. Когато ламтиш за пари, за популярности и слави…
Трифончовци – пфу, имя им легион! – има достатъчно. И ще ги има…
Няма да те има теб. Като теб няма да има.
Цени писането си! Без да се фръцкаш, се цени.

*
Един манастир, наречен Телемска обител.
Гаргантюа и брат Жан постановили да не е заграден, защото „дето има стени, има шушукане, завист, сплетни”. Те наредили сред прекрасната природа и изкусно построените сгради да живеят само красиви мъже и жени, които „да влизат в законен брак, да забогатяват и да се радват на пълна свобода”. Тази обител затова и се нарича с гръцката дума „телем” – „свободно желание”. Тук всичко се свеждало до единственото правило:
Прави каквото искаш!
Манастир на свободните сърца!
Странен е д-р Франсоа Рабле: предшественикът на хипитата с тяхното „Правете любов, а не война!”

*
За своите утопии Томас Мор се разплатил с живота си – обвинили го в държавна измяна и го обезглавили.
Рабле знаел за книгата и участта на английския му събрат. Знаел, че поетът Клеман Маро, изгонен от родината си, умрял в нищета; че един от собствените му последователи – преследваният от властите Бонавентюр дьо Перие, се самоубил. Особено тежко понесъл Рабле гибелта на приятеля си Етиен Доле. Пламенният поет бил изгорен на парижкия площад заедно с книгите си.
Имало над какво скръбно и страхливо да се замисли писателят, но въпреки всичко той отстоява идеите си. Чрез утопията за Телемския манастир се разкрива мечтата на писателя за свободно човешко общество. Мечта с немалко доза ирония, бих казал.

*
Свободолюбивите изригвания на Панюрж, с които отвръща на приятеля си, смъмрил го заради разточителството му:
Наистина ли сте си наумили да ме сторите богат? В името на Бога и на всички добри люде по света, не мислете за това, ами гледайте как по-весело да си поживеем. Никакви други помисли и щения да не проникват в светаята светих на божествения ви ум. Никога черните облаци на тъгата и скуката да не помрачават неговата яснота. Бъдете весел, безгрижен, доволен – друго богатство аз не желая.
Не прилича на книжките със съвети „Как да станем богати”…
Наистина – да си богат е тежка участ, диагноза за нелечимо душевно заболяване.

*
Панюрж иска да купи овен от стадото на един търговец. Скъперникът обаче дълго се пазари и вбесява нашия човек. Плаща той голямата сума, искана от търговеца, взема най-тлъстия овен и го запокитва в морето. Настава страшна суматоха – всички животни скачат след водача си. Напразно търговецът се опитва да ги спре – те повлекли и него, и другите пазачи в бездната.
И до днес е останал крилатият израз „Панюржово стадо”. Самоубийствена е глупостта на тълпата, следваща своя безумен вожд. Уви, човечеството неведнъж е изпадало в колективни истерии. Панюржови стада са масите хора, изтребващи противниците и самите себе си заради религиозни, политически, расови различия!
Бертолд Брехт в една своя творба показва колко е страшно, когато народът заприлича на овцете от романа. Йожен Йонеско в „Носорозите” представя как хората в един град се превръщат в глупави и жестоки животни.
Докога ще се подчиняваме на безумни „световни водачи”?!
Овце ли ще бъдем, носорози ли ще станем…

*
Влизаме в стаята му. Ето ги бюстовете на почитаните Плутарх и Сенека. Ако вдигнем поглед към тавана, ще видим изписаните там сентенции: сред тях „Въздържай се във всичко” на Пирон, странната мисъл на неизвестен автор – „Бог е създал човека подобен на сянката.” (Зная една подобна максима: „Светлината е сянката на Бога”. На латински звучи красиво и внушително: LUX UMBRA DEI.)
И книги, книги, книги… Най-истинската наслада за духовния човек! На масата са приготвени листовете, подострените пера очакват ръката на автора. А на кобилицата на везните, които сякаш отмерват истините и неистините, е изписан прочутият въпрос:
Какво зная аз?
Може би обитателят често си е отговарял: „Малко зная! Съмнявам се в това, което зная. Не зная необходимо ли е да зная…”

*
Тридесет години Мишел дьо Монтен пише своите есета, за да каже: „Съдържанието на моята книга съм аз самият.” Уточнява: „Всеки гледа пред себе си, а аз се вглеждам в себе си; аз имам работа само със себе си; непрекъснато се съзерцавам, проверявам, изпробвам”. Достойно дело за човек, отхвърлил значението на общественото мнение: „Не ме интересува какъв съм за другите, а какъв съм сам по себе си.”
Толерантността му е удивителна и изразена по удивителен начин:
С готовност бих държал в едната си ръка свещ за свети Михаил, а в другата – свещ за неговия змей.
Много ли цитирам? Той е виновен! Казва: „Пчелите прехвръкват от цвят на цвят, за да събират мед, но медът е изцяло техен.”
Вярно е, но не е ли и наш уханният и чист мед на неговото слово?
То е толкова умно и въпреки дълбочината си – просто и естествено. Причината е, че Монтен е искрен и не използва неясни и заплетени фрази. Може би затова той с удоволствие цитира философа Аристип, остроумно отказал се да тълкува някакви претенциозни сложнотии така:
Защо да разплитам тази плетеница, когато дори и заплетена, тя ми пречи достатъчно?!
Завещал ни е „простата и безхитростна реч – сочна и жива, кратка и стегната, не толкова деликатна и загладена, колкото мощна и сурова, по-скоро трудна, отколкото скучна; освободена от афектации, непринудена, неизгладена, дръзка”. Какво повече да желаем?

*
Страшновато е подхвърленото от Монтен, че „ако човек е живял една година и е видял смяната на времената – зима, пролет, лято, есен, – той вече е видял всичко”.
Това „дежа вю” не ми харесва. Човек не е едногодка. Всеки път е за първи път. Важна е първичността на погледа, а и култивирането на взиранията. Всяка пролет е друга пролет.

*
Чудесен е безпорядъкът на интелектуалните му пиршества. Най-сладкото нещо при Монтен е, че не е систематичен. На трапезата му има всичко – от деликатесите на възвишената духовност до лютивината на скепсиса и до уханните плодове, накъсани от разни градини.

*
Според мълвата, последните думи на Рабле били:
– Отивам да търся великото Може би!
А на смъртния си одър Монтен изстенал:
– Какво зная аз?
Може би зная нещичко, но какво от това?
Ами ако зная всичко?!
И за тази кощунствена илюзия има лек.
На един древен гроб изписали за някой си: „Той знаеше всичко, но това е всичко, което знаеше.” Тъй че – без самооблъщение…

*
Една от заслугите на Еразъм Ротердамски е, че свързва християнството с отричаните от църквата древни философи. Той нарича Сократ „светец”, а в една своя книга възкликва: „Свети Сократе, моли се за нас!”
Уважението пред мъдрия атинянин проличава и в гордата себепохвала на Еразъм: „Сократ свали философията от небето на земята, а аз отивам още по-нататък, като я въвеждам в играта и непринудените беседи.”
Това е казано от мъдър човек – дано останат безуспешни опитите философията да се отведе единствено в университетските аудитории.

*
Искали мнението на Еразъм Ротердамски за разкола между Римската църква и немците:
– За папата или против папата?
– Еднакво ме отблъсква омразата и на едните, и на другите – отвърнал миролюбецът.
Припомнил съдбата на Данте и формулирал: „Аз съм гуелф сред гибелините и гибелин сред гуелфите!”
Колко прав е Стефан Цвайг, че Еразъм „предпочете да остане верен на цялото човечество вместо само на една група”!

*
Достойният писател Рашко Сугарев обичаше да цитира Фокнър: „Да се пише е трудно, почти невъзможно.” Рашко написа хубав разказ, в който забърка американеца. Там е използвано и казаното от Фокнър: „Един шлифер с дълбоки джобове, чифт чорапи, бутилка уиски и томче Шекспир – какво повече трябва на един истински мъж?!”
И Омар Хайям казва нещо подобно – „Кърчаг вино, книга стихове и парче хляб – нищо повече не желая!”
Мъжка работа са четенето и писането, ама в нашите бизнес времена колцина са тия, дето я смятат за мъжка?!
„Ех, мъже атиняни, мъже атиняни – няма вече мъже атиняни”, беше възкликнал мъдрецът.

*
Стиховете са дружелюбността на самотния човек. Такъв по „професионално задължение” е поетът. Това си мисля, след като прочетох в антологията на съвременната английска поезия „Нощен дъжд” стихотворение на Стиви Смит. Сравняват я с Емили Дикинсън. В стихотворението й става дума за човек, който изрича преди да умре:
Бях по-навътре, отколкото мислехте,
и не махах за поздрав, давех се.
То е нещо като бика на тирана Фаларий. В туловището на статуята на този бик слагат осъдения. Подпалват огън, човекът вътре крещи, виковете му се подхващат от специални тръбички и излизат от устата на бика във вид на услаждаща душите музика.
Не някоя от красивите музи Ерато, Евтерпа, Полихимния, а Бикът на Фаларий символизира поезията.

*
През 1704 капитанът на „Петте пристанища” Томас Страдлинг се скарал със своя помощник Алигзандър Селкърк. Скандалът бил толкова страшен, че Селкърк бил оставен на остров Хуан Фернандес, близо до Чили. Четири години и четири месеца прекарал избухливият помощник на острова. След това служил на избавителя си, за да се завърне в Англия чак през 1711.
Там се срещнал с един опитен журналист на име Де (благородната тази частица сам си прикачил) Фо, който бил ял вече попарата на сатиричния си талант: прекарал известно време в тъмницата Ню Гейт, приковали го и на позорния стълб. Поетът Алигзандър Поуп пише, че му били отрязали и ушите.
Това не е вярно. Вярното е, че Даниел Дефо бил първият, прикован на позорния стълб. Това го прославило сред тогавашните „дисиденти”.
Шейсетгодишният Дефо изслушал историята на Селкърк и написал „Животът и странните, невероятни приключения на Робинзон Крузо, моряк от Йорк”.
Дали си е мислел, че подарява на човечеството един безсмъртен образ?
Едва ли! Вероятно е бил загрижен да изкара някоя и друга пара, уверявал се е, че този път е написал нещо напълно благонадеждно и не го заплашва позорният стълб. Във всеки случай едва ли му е минало през ума, че се е изкачил по стълбата на вечната слава.

*
В първото издание на „Робинзон Крузо”, в началото на глава четвърта пишело: „Реших да се добера до кораба, ако е възможно; съблякох дрехите си, защото беше много горещо, и влязох във водата. Стигнах до кораба, отидох до склада и си напълних джобовете със сухари.” Интересно в какви джобове е пъхал сухарите, след като е съблякъл дрехите си?!
Това е грешка, която ми напомня изречението „Аспаруховата конница навлезе в шумящия царевичак”. Или писаното от Ефрем Каранфилов за въстаниците в „Записките” на Захари Стоянов: „И те като Броселиандовата гора напредвали срещу противника.” Става въпрос, естествено, за Бърнамския лес.
За Броселиандовата гора научихме от Цветан Стоянов. Образован и бляскав анализатор. Подари на българската поезия Емили Дикинсън…
Толкова рано си отива този всестранно талантлив мъж!

*
Унамуно: „Ние, испанците, страдаме от липса на донкихотизъм, а боледуваме от излишество на сервантизъм.”
А у нас?
Ние, българите, страдаме от липсата на Алеко, а боледуваме от излишество на байганьовщина.

*
Иван Николов казва, че „никога Монтеки с Капулети няма да се помирят”.
Поетът приема това за съвсем естествено. Но при него и най-големите драми се преодоляват чрез упованието в стойността на делото:
Но в твоя друг живот възхожда знака
на труд и пот, на дух неизтребим…
Дий, шекспировска кранта:
път ни чака,
чергилото скрибуца…
Да вървим!
Естествено, че ще продължаваме…

*
Според Айзенщайн в живота правдата винаги тържествува, но обикновено животът се оказва кратък.
Прав ще да е – няма талантлив творец, който е съумял да режисира щастливо собствения си живот.
Знаели са го още древните. Те твърдели, че на Хеликон няма здрав поет. Талантът твори радост за другите, но за притежателя си – не.
Това е правило: на Хеликон няма и щастливи поети.

*
Картезианството настоява, че критерий за съществуването е мисленето. Сциентизмът доведе до такива абсурди този критерий, че трябваше да се появят антиутопистите. Светослав Минков е сред първите световни писатели, които се изгаргариха с тоталитарните претенции на обожествения разум. При това у този абсолютен гражданин на света липсват каквито и да са плачове по „някаква романтика изстинала”, както се изразява Вапцаров.
А Казандзакис има една прекрасна инсинуация срещу „когитизма”:
Приятно ми е да гледам как разумът тропа по небето, проси, и как Бог не му отваря вратата, за да му даде къшей хляб.
И аз ли съм бергсонианец, и аз ли съм стиснат като оня Бог, ама наистина не ми се отваря вратата.
Ходи, Разумчо, да плачеш другаде!
Малко ли пъти си ме разплаквал…

*
Бог ще да е знаел до какви нещастия ще ни доведат познанието, съзнанието, мисленето, та заради това е забранил късането на ябълката, чиито парченца напразно се опитваме да изплюем.
Може да се състави многотомна енциклопедия за борбата срещу рационалното, за неверието в неговите възможности и за достигането на истинско познание, и за постигането на истинско щастие. Все по-забравяният писател Леонид Андреев може би е прав, когато подхвърля, че „в разума има нещо шпионско, провокаторско”. Той обаче е предположил и нещо друго:
Твърде вероятно е разумът да е маскираната стара вещица – съвестта.

*
Моят приятел Димитър Атанасов се завърна потресен от Китай. Нищо оригинално – всички се връщат оттам така. Оригиналното е, че написа хубава книга за видяното и преживяното – „Полъх на ветрило”.
Казах му няколко стиха за далечната страна. Той е цитирал нещичко от тях в книгата си. Бих искал там да са и тези на Марина Цветаева, преведени от Иван Николов:
Равнеше ме довчера ти
с Китай – държава неизмерена.
А днес животът си лети –
като копейка в длан разперена.

*
Колко малко зная за литературата на Поднебесието. Попрочел съм това-онова от „Шицзин” („Книга на песните”), поразлиствал съм „Размишления и беседи” на Конфуций, „Дао де дзин” („Пътят на добродетелите”). Няколко китайски поети, няколко дзенбудистки коана…
И какво?
Едното нищо!
И никога няма да стане нещо.
Ужасно…
Цял свят, който не присъства в мен.

*
Буда:
Имам една душа послушна и свободна; от години вече я упражнявам и я уча да играе с мен; а пък ти вали колкото си щеш, небе!
Конфуций:
Мнозина търсят щастието по-високо от човека, други – по-ниско; а щастието е на ръста на човека.
Като си помислиш от какви мъдри и поетични люде е съставено човечеството! От такива като Хераклит, който казва, че ако не очакваш неочакваното, няма да намериш съкровеното…
Това последното е в основата на четенето – писателят те изненадва и ти изумен достигаш до същности, чието съществуване си подозирал, но не си формулирал.

*
Стихове от Лао-цзъ:
Той не излиза от дома си,
но познава целия свят.
Той не гледа в прозореца,
но вижда целия Път.
Това ми напомня за Кант.
Често го канели да види с очите си света, който обяснявал научно. Философът неизменно отговарял: „Не е нужно да напуснеш Кьонигсберг, за да узнаеш истината.”
Но дори и да я узнаеш, ще я загубиш, ако не я споделиш. Прокарваш път, откриваш път, за да го видят, за да вървят по него. И непременно – за да се отклонят по свои пътища.

*
Старият учител Лао-цзъ:
Дао не прави нищо,
но няма нещо, което да не прави.
…
Дао няма вид, не издава звуци, няма форма –
гледаш го, но не го виждаш,
слушаш го, но не го чуваш,
ловиш го, но не го хващаш.
Иди се оправи!
Нещо като „дада”, което не било нищо, поради което е всичко.
Шарлатании!
Ама пък какви шарлатании…
Висш пилотаж!

*
Дали да не стана даоист?
Да си тръгна по пътя, да следвам своето Дао!
Не, няма да стана даоист?!
Заради даоистите!
Заради всички „исти”: даоисти, маоисти, монархисти, марксисти, фройдисти, структуралисти, постмодернисти и всякакви други глисти…
Лао-Цзъ иска нещо съвсем друго:
Да създаваш и да не присвояваш,
да твориш и да не се хвалиш,
да си господар, а да не заповядваш…

*
В книгата „Девет песни” Цюй Юан се обръща към жена си с тези стихове:
Тихо се приближава
към мен старостта.
Но ако ти си до мен –
тя ще се отдалечи!
Колко сърдечно…
След хилядолетие Елизабет Браунинг пише:
Остарей с мене –
все още предстои да дойде най-хубавото.
Толкова просто и добро е… Като при китаеца.

*
Цюй Юан написал знаменитата „Поема на скръбта”. За себе си той споделя:
Не съм разбран в отечеството свое.
И затова за него аз скърбя безкрайно.
Враговете на поета го изгонили от родината, той не издържал раздялата и се хвърлил в буйните води на река Мило. Преди гибелта си Цюй Юан се изповядал в стихове. Тук като проклятие звучи прозрението:
Бездарните са винаги коварни.
Почитат паметта на злочестия Цюй Юан всяка година на петия ден от петия месец по лунния календар, като във всички реки на страната се провеждат състезания с лодки. Тези лодки имат формата на дракони.

*
Китайският дракон е различен от европейския. Той не е инфернално същество, а върши добрини.
Един мит разказва за четирите дракона: Драконът Лун, Жълтият дракон, Черният дракон и Перленият дракон. Веднъж настъпила суша и хората били смъртно заплашени. Четирите дракона помолили Нефритовият владетел, който бил господар на небето, земята и моретата, да помогне на нещастниците. Но той не им пратил дъжд. Тогава драконите погълнали вода от морето и я разпръснали като дъжд с устите си. Нефритовият владетел се разгневил и заточил драконите на четири високи планини. Те обаче се превърнали в четирите големи реки в Китай: Яндзъ; Хуанхъ – Жълтата река; Хъйлундзян – Черният дракон и река Джудзян – Перлената река.
Достойно е да си дракон и да се превърнеш в река.

*
Много харесвам картините на Николай Кучков. Когато се запознахме с него, реших, че е заядлив и себичен. Нищо подобно! Добро Куче си е то, даже много добро… Прилича ми на китайски дракон.
Имам едно изречение за него:
Кучето обитава своето ателие, както драконът храма си.
Понякога го перифразирам:
Кучето излита от ателието си неохотно – като трудолюбив дракон.
А в една легенда се твърди, че драконът се е родил от светкавицата.
Хубаво е, когато един художник е роден от светкавица… И още по-хубаво, когато я ражда…

*
Иван Митев е белетрист с отличителна дарба. Той знае много за минералите, написал е и книги за тях, та му разказах една история от древния китайски писател Хан Фей:
Добрият Хе намерил в планината скъпоценен камък и го дарил на своя цар. Съветниците на царя обаче казали, че е съвсем обикновен камък. Господарят решил, че Хе е измамник и заповядал да отрежат левия му крак.
Скоро царят умрял и Хе поднесъл скъпоценния камък на наследника му. Но съветниците отново потвърдили, че това било обикновен камък. Господарят заповядал да отрежат десния крак на нещастника.
Несправедливостта и жестокостта се наказват – умрял и този цар. На негово място дошъл друг, а Хе прегърнал камъка си и три дни горчиво плакал. Свършили сълзите му, той продължил да плаче с кървави сълзи. Поразен, новият цар запитал защо така силно страда. А Хе отвърнал:
– Мъчно ми е, че никой не оценява този скъпоценен камък, че обвиняват в измама честните хора. Ето защо страдам, а не за двата крака, които ми отрязаха.
И действително – оказало се, че макар и неприличащ на останалите скъпоценности, камъкът на Хе бил изключително ценен.

*
Хан Фей бил наклеветен от враговете си. Пред угрозата да бъде изгонен от своето отечество, писателят изпил чашата с отрова. Изчезнал (като един от героите на Иван Митев – Биньо Стайков), а не е забравен.
Иван Митев също има навика да изчезва, за да се появи внезапно.

*
Вкъщи открай време живее един автоматичен молив, кръстен от децата Иван Митев. Той го донесе от някакво свое странстване. Служи на всички ни, ала често се губи. „Къде е пак Иван Митев?” – ядосваше се понякога малката ни дъщеря. „Ще се намери, когато ти трябва повече!” – успокояваше я каката.
Така е и с книгите на добрите писатели. Когато наистина ни потрябват, те се появяват. Или ще дойдат всеки миг… („Тя ще дойде всеки миг” е заглавие на разказ на Иван Митев. Става въпрос за бирата, но всъщност – за чашата, която винаги ни отминава. При това – без да е Сократова…)

*
В момент на отчаяние съм си записал:
Хванах силикоза от праха на книгите.
Силикоза на душата – тя се втвърди така, че нищо не може да се вреже в нея.
Можеш само да я режеш!
Ами режете я, режете – за какво ми е тази твърда душа…

*
Много писания за алиенацията! Най-страшното сред тях е „Тенис” на Роджър Макгъф:

Същият този Макгъф (какво име само – сякаш дошло от кървавите страници на Шекспировата трагедия!) пише, че „има нещо тъжно в чашата с червило на ръба, посочена и върната на келнера с погнуса”. Той се смилява дори над тази чаша, а да не говорим за отношението му към „момичето със заешка устна, което никой не иска да целуне”.
Поезията не е територия на милозливостта, но е призоваване на милостта. Литературата е разплата за унижените и оскърбените. Тя прави Стоилка и Стоичко от „Задушница” по-интересни от Ромео и Жулиета.

*
Живаго пътува в трамвай, който често се разваля. Той наблюдава вървящите по улицата. Дама в люлякова рокля на няколко пъти задминава трамвая, след това е изпреварвана от него, за да вземе преднина при следващата авария. Задушавайки се, Живаго слиза, прави няколко крачки и рухва на паважа. Около мъртвия се струпват минувачи. Някои от тях са разочаровани, че е умрял обикновено, че не е смазан от трамвая, да кажем.
Покрай трупа преминава дамата в лилаво. Тя е швейцарска поданичка – мадмоазел Фльори от Мелюзеев. Дванадесет години е подавала молби да й позволят да замине за родината си. Най-сетне й разрешили – отива в легацията да получи визата си. Последното изречено за нея е: „продължи напред, като изпревари за десети път трамвая, и без да подозира, задмина Живаго и го надживя.”
Тази десетостепенна героиня няма нищо общо с никого, появява се само в този епизод, а я помня. Дотолкова, че ми се струва – ще подмине, ще надживее и мен.
Дамата „с люлякова старомодна тясна рокля”!
Представям си смъртта като мадмоазел Фльори от Мелюзеев. Тя си отива в нейната родина, аз – в моята. В зимната нощ. При Живаго и Пастернак…

*
Големият ироник Шкловски описва как честват Балмонт. Ставали старче след старче и редели хвалебствени речи. Нарекли Балмонт дядо на руската поезия, а в словото си увенчаният избухнал:
Тук ме наричат дядо, но аз съм неблагодарен дядо и не ви признавам за свое потомство. Вие търсите поезията в миналото, в преводите, търсите поезията в поезията, а тя е там, навън, ето там…
По-добре да не беше казвал тия иначе ефектни слова. Защото Шкловски кротко коментира – „Поезията беше навън, но не на тази улица.”
Жестоко!

*
По всяка вероятност Шкловски е мислел, че поезията е била на улиците и на площадите, огласявани от могъщия Маяковски. Но тя е и в скритите пространства, обитавани от Анна Ахматова.
Сред революцията, във времената на ешафодите – сред прозаичната кухня, сред навикванията на мащехата тази Пепеляшка си остава кралица. Не го показва, но личи – в поведението, в стиховете й.
Такива дори пред гилотината – сред беснеещата тълпа, пред старателния палач – не изгубват достойнството си. Горди са!

*
Гордост и горделивост са две различни понятия.
Затова и кралица Анна през 1958, когато е „реабилитирана”, пише:
Ты напрасно мне под ноги мечешь
И величье, и славу, и власть.
Знаешь сам, что не этим излечишь
Песнопения светлую страсть.
От светлата страст на песнопенията идва неунищожимата гордост. Тя е плод на вглеждането в себе си. И стихотворението завършва така:
Так спаси же меня от гордыни.
В остальном я сама разберусь.
За талантливия гордостта е естествено състояние на духа, а високомерието е срамна болест.

*
Казва: „Който често се кръсти, не вярва в Бога.” И нещо изумително с нравствената си естественост: “Аз искам да знам за своите приятели точно толкова, колкото те биха желали да зная.”

*
Като всеки истински поет тя е и философ, социолог, историк… Всичко по много и с максимална лаконичност. Без да философства и социологизира!
Едно от най-проницателните изказвания за ХХ век е в стиховете й:
Чем хуже этот век предшествующих? Разве
Тем, что в чаду печали и тревог
Он к самой черной прикоснулся язве,
Но исцелить ее не мог.
Жестоките и неопитни хирурзи на ХХ век не само не изцелиха човечеството от черната язва, но го и покриха с нови рани.
И изобщо – можем ли да се изцелим от зловещите язви? Задача на третото хилядолетие…

*
Колко смешни са претенциите за известност, за слава. Тръпнем да не ни подминат, да не ни забравят. Ужасяваме се, че не признават малкото ни достойнства и непрекъснато сме обидени. А кралицата се учудва:
Забудуть? – вот чем удивили!
Меня забывали сто раз…
Това е аристократичното потекло на духа!
А ние, крещящите плебеи, забравили всичко освен себе си, събираме вещичките си за бъдещия музей, сами си определяме място в пантеона. Отврат!

*
Посечено е почти всичко от детството. Останало е само едно дърво от времето, когато най-висшето изживяване беше катеренето. Отвреме-навреме наобикалям старата черница в двора на „Мали Богдан”. Струва ми се, че е същата – с едно момче по-малко. А имало ли е изобщо момче? (Който помни Горкиевия „Клим Самгин”, знае за какво става дума.)
Отдолу милата ми баба, вече отчаяна, че няма да ме види като нормално двукрако, моли да внимавам. Омазан от сладкия сок на едрите плодове, получерен от драсканиците на прашасалата стара кора на дървото, разгръщам някоя от книгите, които съхранявам в специално ковчеже, умело прикрито сред клоните. И светът, този обичаен свят на земното съществуване, се загубва сред пространствата на далечното. Колко вълнения и какви въжделения, от чиято фантазна конкретност може би са останали някакви невидими, неусетими и от самия мен флуиди. А може би те отдавна са всмукани от шумната прахосмукачка на годините и аз само си въобразявам, че съществуват.
Защото отдавна не съм между небето и земята. Отдавна съм момче, което е слязло от дървото, за да се превърна в обичайно маймуноподобно.

*
Чудесен – атрактивен и мъдър писател, е Карел Чапек. „Войната със саламандрите”, „Р.У.Р.”, „Кракатит” са славните му работи, но аз с най-голямо удоволствие препрочитам неговите „разкази от единия и от другия джоб”. А понякога сред книгите във винаги разтурената ми библиотека (винаги се чудя как се оправят нормалните притежатели на повечко издания) изскача малката, издраскана от отбелязванията ми „Критика на думите”. Чудно книжле! Сега си припомням предположението на автора като как недоволният Адам кори Господа:
Какво е това, което си сътворил? Та в твоя нещастен рай камъкът е само камък, тигърът е само тигър и полската лилия – само полска лилия. А пък Ева? Само жена и нищо повече. Ами ти самият? Бог е само някакъв си дух.
Според Чапек Господ малко се смутил и объркал, но след няколко хилядолетия се сетил, че е могъл да отговори на мърморкото така:
Адаме, Адаме! Камъкът не е само камък; той е оръжие, крайпътен знак, стена на къща, препъни-камък, бъдеща статуя – всичко, което направиш от него. Тигърът не е само тигър; тигърът е малко тигърче, стар тигър, тигрова кожа, горски бог или приключение в джунглите. Адаме, не съм сътворил нищо, което да е „само” едно нещо; никъде и в нищо; всичко е многостранно и многообещаващо, изпълнено с възможности и неочакваности. Вината е в твоите очи, Адаме; от моя тигър ти направи само едно животно, от моята материя – само материализъм, от моите реалности – само реализъм, клети, клети Адаме!
Наистина е клет този Адам. И не притежава поне малко от дискретния чар на мърморещото магаренце Ийори. Този герой на чудния Ал. Ал. Милн все пак казва най-великото утешение, което съм чувал. Когато Мечо Пух му се оплаква, че въпреки всички усилия не е съумял да скача като Кенга и бебето Ру, Ийори казва паметното:
Нищо Пух Мечо, нищо! Не всички могат! Има хора, които не могат – само това мога да ти кажа…
Прекрасно тъжноречиво и мрачноуспокояващо магаренце. А вие ще видите, че утре ща вали, непременно ще вали!

*
Борхес съветва изследователите (си):
Четете! Не събирайте библиография, а четете. Ако не ви е интересно, ако не съм ви интересен аз или някой друг – на света има хиляди други автори, можете да си намерите подходящи. Но – четете…
А – ще вземат сега и да четат!
Не стига, че събират библиография, ами и ще четат! Добре – ще попрочетат нещо от библиографията. Те и без това само това си имат – нямат биография, а библиография. Имат си обаче своя гледна точка, която гледа извън четенето, извън литературата, извън вътрешното и външното…

*
И преоценяват… И осъждат…
„Разсъжденията на твърде много хора се състоят в това да осъждат”, констатира Карел Чапек. И буха с бухалката по дървените глави с гледни точки.
(Преди време ми разказаха как някой си нарисувал една точка на дъската, накарал учениците да се втренчат в нея и да дадат предложения като как им се вижда тая точка (което е интересно!), а след като изслушал предложенията относно точката, казал, че това са глупости и че той щял да ги научи как да достигат до гледната точка на автора, за да имат правилен поглед върху тази гледна точка и да не си въобразяват, че извън нея има нещо друго. След което вероятно учениците се научили да откриват точката, но са забравили да се удивяват на всичко извън нея. Това, според мен, са правили привидно – нормално би било да се удивяват на удивителните неща в себе си и извън себе си. Както и да са престанали да търсят удивление в четенето, където най-важно се оказвало да намираш някаква точка.)
Но да се върна към милия и умен, и малко дидактичен Чапек. Който глаголи следното:
Вярвам, че да виждаш е велика мъдрост и много по-достойно за похвала, отколкото да осъждаш; вярвам още, че колкото повече някой „вижда”, толкова по-малко може да осъжда и толкова по-малко би желал да бъде съдник. Но накъде си тръгнал ти, човече с гледната си точка, ако искаш само да виждаш? Гледната точка не е инструмент за виждане, а само за осъждане; загрей до точката на кипене всички мъртви точки на душата си и сложи точка на всичките си гледни точки; те няма да ти послужат за нищо, абсолютно за нищо там, където пред теб стои най-тежката и най-отговорната оптическа задача: да виждаш.

*
Вижте сега как виждат хората!
В есеистичния си разказ „Трябва да си идиот, за да…” големият аржентинец Хулио Кортасар представя един, който откровено си признава, че се възхищава от десетки, стотици неща, към които нормалните хора са равнодушни или разумно критични. Героят съвсем не мяза на Волтеровия Панглос, не агитира, че този свят е най-добрият сред всички възможни светове. Просто си говори човекът така:
…например току-що видях едно пате, което плаваше в едно от езерата на Булонския лес, и беше толкова красиво и толкова чудно, че не можах да сторя нищо друго, освен да клекна до езерото и да остана не знам колко време загледан в неговата красота, в буйната Радост на неговите очи, тази двойна нежна линия, която гърдите му пресичат в езерната вода и която се отваря, докато се изгуби далече. Моето въодушевление не се ражда само от патето, то е нещо, което патето отведнъж избистря, защото понякога може да бъде сух лист, полюляващ се върху ръба на пейка, или портокаловоцветен кран, огромен и нежен срещу лазурното следобедно небе, или мирисът на влаков вагон, когато човек влиза и си има билет за еди-колко си часово пътуване и всичко ще се изреди чудно, спирките, сандвичът с шунка, ключовете за палене и гасене на светлината (една бяла и една теменужена), вентилацията, която може да се усилва и отслабва, всичко това ми се струва тъй красиво и почти невъзможно, че да го имам ей тук, с ръка да го докосна, ме изпълва със своеобразна вътрешна върба, със зелен дъжд от наслада, която не би трябвало никога да свършва. Обаче мнозина са ми казвали, че моето въодушевление е доказателство за незрелост (искат да рекат, че съм идиот, но подбират думите) и че не е възможно човек да се въодушевлява чак пък толкова от някаква паяжина, блеснала на слънцето, тъй като ако човек изпада в подобни разточителства за някаква си паяжина, натежала от роса, какво ще му остане за вечерта, когато дават “Крал Лир”? Мен това ме изненадва малко, защото в действителност въодушевлението не е нещо, което да се изразходва, когато човек е наистина идиот, то се изразходва, когато човек е умен и има усет за стойностите и за историчността на нещата и затова, макар и да търча от единя край на Булонския лес до другия, за да видя по-добре патето, това не ще ми попречи тая същата вечер да подскачам като луд от въодушевление, ако ми хареса как пее Фишер Дискау. Сега, като умувам, струва ми се, идиотщината трябва да е това: да можеш да се въодушевляваш през цялото време за каквото и да е, стига то да ти харесва, без една рисунчица върху някоя стена да бъде засенчена от спомена за стенописите на Джото в Падуа. Идиотщината трябва да е своеобразно присъствие и постоянно започване отначало: сега ми харесва тоя невероятен пухтящ локомотив на Лионската гара, сега ми харесва тоя откъснат и мръсен афиш. Сега ми харесва, харесва ми толкова много, сега съм аз, непоправимо аз, съвършеният идиот в своята идиотщина, който не знае, че е идиот, и се наслаждава, отнесен в своята наслада, докато първите умни думи го върнат към съзнанието за неговата идиотщина и го накарат да търси припряно цигара с несръчни ръце, загледан в пода, разбиращ и понякога съгласяващ се, защото един идиот и той трябва да живее, разбира се, до друго пате или друг афиш, и тъй – винаги.
Така завършва разказът (онова за вътрешната върба и зеления дъжд ме съсипва!), а аз си представям как княз Мишкин го чете и му се радва. Предполагам, че идиотите обичат да научават за подобни им. Така както нормалните хора обичат да научават за други нормални хора, които не идиотстват и за които една шапка си е просто една шапка, а не слон, погълнат от боа.
Работата е там, че нормалните хора, които Антоан дьо Сент-Егзюпери (подарен ни от Константин Константинов) нарича възрастни, не си оставят магарето в калта и не позволяват да ги опитомяват някакви си лисици. А и те също не опитомяват лисици. Друг е въпросът, че поради тази причина цветът на узрялото жито не им припомня нищо. Но защо пък и трябва да им припомня – възрастните има да правят толкова важни неща, а спомените вероятно пречат да се действа…

*
Моделирайки друга реалност, литературата разкрива непълноценността на всекидневната действителност. Оттук и източникът на естетическото ми удоволствие: чета или пиша, правя своите малки открития, постигам свободата си.
Въображаемо „гъливерство”: свободата като бягство от това, което е обвързало духа ми с видимите или невидимите въженца на социалното лилипутство?! Но след като поне въображаемо си бил свободен, не си ли наистина свободен. Или поне – готов за свободата.

*
Бях учител в Неделино, когато си купих мемоарната книга на Пабло Неруда „Изповядвам, че живях”. Тя е забележителна – препрочитам я и до днес. А мощните, изпълнени с неистовата радост и мъка на битието стихове на чилиеца ме карат да се гордея с поезията.
Неруда пише как в Мадрид пристигнал Мигел Ернандес – „толкова селянин, че от него се излъчваше лъх на земя”. Някакъв висш сановник искал да помогне на поета от затънтената Ориула. Попитали Мигел Ернандес на каква служба би искал да го назначат, а той „с блеснали очи, като човек намерил разрешение на своя жизнен проблем” отвърнал:
– Не може ли да ми намерите стадо кози някъде тук, наблизо край Мадрид.
Оттогава не мога да видя кози, без да си спомня за Мигел Ернандес. Когато чета стиховете му, виждам свличането на пъстра козя лавина от хълмовете на Неделино. И си припомням стиховете на Владимир Нарбут, описан в „Елмазен мой венец” под името Хромия:
Благословен бъди от мен, април –
на небесата младото козле.

*
Сър Алфред Тенисън… Според хумориста Удхаус – порядъчно скучен поет. Едва ли е съвсем така. Поразрових се и намерих у него такива стихове:
Тъй тича моята мечта, но що съм аз?
Дете, което плаче нощем;
дете, което плаче за светлината;
без друг език освен плача.
Поезията е езикът на плача?!

*
Словакът Ян Ленчо има кратка притча за бронтозавъра, който по волята на Твореца на всички животни трябвало да умре. Без еволюция не можело да мине, щял да пречи на цялата природа с прекалено голямото си тяло и с прекалено малкия си мозък. На всички тези търпеливо давани му обяснения бронтозавърът отговаря с въпроса: „Но защо… защо точно аз?”. Търпението на Твореца се изчерпало и той обяснил простичко и троснато:
– Ще трябва да отмреш, защото не можеш да разбереш защо трябва да отмреш!
Просто и нагледно! А аз продължавам да се чудя защо все още ме занимава въпросът за отмирането. О, не, не за умирането, това е твърде елементарно, а именно за отмирането.

*
Отмираш ти, отмира писането, а продължаваш… Защо? Някои от възможните причини са посочени от Йонеско:
Пишем, защото не искаме да умрем, макар да знаем, че сме смъртни. Пишем, защото сме нещастни. Аз мисля, че сред тези мотиви има два много важни: да споделиш с някого учудването си, удивлението си от екзистенцията, от чудото на света и да нададеш вик пред Бог и останалите хора. Да покажеш, че съществуваш. Всичко друго е без значение.
Удивляваш се, че въпреки отмирането, съществуваш. Достатъчна причина за писане, бронтозавре!

*
Фройд получил просветление за произхода на детския страх, когато чул как тригодишно дете, сложено да спи в тъмната стая, помолило леля си да му говори, защото „когато някой говори, става светло”.
Говорът е светлина, онова Божие и Човешко слово, което незнайно как превръща ужасяващия Хаос в предизвикателен Космос.

*
Отново се хванахме за старите идеи на боготърсачеството. А Борхес гадничко твърди:
Търсят Бога сякаш е най-обикновен убиец.
Старият Борхес казва, че дълголетието било „трудна за изкореняване лоша привичка”. И още, че е „слепец, лишен от мрак”.
А ние?
Ние ли?!
Зрящи, лишени от светлина!

*
Веднъж един приятел възкликна ядосано, когато чу определението „високо подготвен поет”. Поиска разяснение какво аджеба ще означава това. Изпусната от критика тривиална фраза изведнъж стана неудобна и дори срамна. Реакцията на действително сериозния поет ми се струва напълно уместна. Подготвен може да бъде специалистът в някоя извънпоетическа област, занаятчията е подготвен, производителят на серийни продукти – също.
А истинският поет не е подготвен нито високо, нито ниско за това, което ще го изненада. Подготвен ли е за поезията, тя няма да се появи. Не се уговаряй, не се подготвяй – наистина няма да дойде. Или ако дойде – ще е просто така, за разходчица, за разговор, който забравяш в момента на провеждането му. Но няма да ти се отдаде, напразно ще си въобразяваш, че си я обладал. С поезията всеки път е за първи път…

*
Какво нещо е Незвал! Особено с поемата „Едисон”, която по друг начин припява „Гарванът” на Едгар По. Как ме опиват мрачните ритми:
Сведен над реката сянка зърнах в здрача
сянка на самоубиец който скача
имаше тук нещо тъжно като плач
сянката скръбта на млад картоиграч
кой сте аз попитах за какво сте тук?
Аз? Картоиграч съм аз и никой друг!
Имаше тук нещо страшно и унило
сянката на мъж подобна на бесило
литнала над моста към вълните ах!
Млад самоубиец вие сте разбрах!
Тръгнахме един до друг от смърт спасени
тръгнахме в мечта неясна потопени
тръгнахме към къщи дето сън ни чака
махаха след нас ветрилата на мрака
танц от алкохол над будки от страдания
крачехме понесли своите мълчания
нещо зло и тежко пълнеше нощта
мъка от живота ужас от смъртта

Аз отключих мойта стая беше тъмна
светнах и поканих сянката безмълвна
влезте казах мойто жилише е бедно
сянката ми бе изчезнала безследно
или призрак беше тя самоизмама?
Аз останах с мойта самота голяма

нещо зло и тежко пълнеше нощта
мъка от живота ужас от смъртта
Някога виждах Марица като Вълтава, всяка птица над реката за мен беше гарван и, разбира се, твърдо знаех, че някъде към двадесет години ще бъда мъртъв – „по-мъртъв от най-мъртвия мъртвец”, както гласят много по-късно написаните стихове на бургаски жизнерадостния Христо Фотев.

*
Людвик Флашен цитира режисьора Гротовски, който му казал, че да умееш нещо, значи да си мъртъв. След което създава 37 тезиса под заглавието „Книгата”. Някои от тях много ми допадат.
Та ето какво съм си извадил от Флашен:
3. Книгите се пишат, за да станат институция в света на институциите. Друго нещо е Книгата. Защото преди да се е появила тя, и тебе още те няма, създавайки я, възникваш самият ти, а когато я завършиш, вече те няма, защото ставаш някой друг.
5. Книгата е една единствена. Останалото са версии. Версиите са носталгия по първообраза, дирене на първообраза.
6. Книгата – това е животът, който постоянно поглъща преживяното, за да може, след като го е погълнал, да се преражда непрекъснато в нов живот.
9. Аз извиквам на живот Книгата и Книгата извиква мен. Авторството е взаимно.
12. Книгата възниква между Мен и Ти. Ако не сме потребни един на друг, нас ни няма, няма я и Книгата.
23. Да създаваш Книгата, значи да викаш: има ме! И да питаш: има ли те?
34. Започваш да пишеш една от книгите, а тя се превръща в Книга. Хитра надежда, която става причина да се примиряваме с половинчатостта на нашето съществуване.
Заслужава да се мисли над тия тезиси…

*
Прекрасен поет е перуанецът Сесар Вальехо!
Неговият сонет „Камък черен върху камък бял” е пронизан от прокоби:
Аз ще умра в Париж при хладен дъжд проливен,
в един навъсен ден, за който аз си спомням.
Аз ще умра в Париж – не се страхувам никак –
в един четвъртък, както днешния, наесен.

Ще е четвъртък пак, защото днес, четвъртък,
когато пиша, костите на раменете
болят ме страшно, и във пътя ми изминат
се виждам както никога до днес самотен.
Умря Вальехо, биеха го него всички,
без той на никого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръте и жестоко

го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.
Май наистина е умрял в Париж, в един есенен четвъртък.
От какво е умрял ли?
Ами казал си го е човекът – от жестокостта, от дъжда, от пътищата, от самотата. Както само ние умираме…

*
Чехов: „Когато при нас нещо не е добре, ние търсим причините извън себе си и скоро ги намираме.”
Но намирайки причините, твърде често изгубваме себе си.

*
Прочетох стиховете му в първата у нас антология на съвременната английска поезия. Направиха ми впечатление откъси, цитирани в няколко филма. Един от тях беше заел заглавието си от стиховете му за разгневената луна.
Затова се зарадвах, когато излезе „И смъртта ще остане без царство” на Дилън Томас. От сърдечния предговор на преводача Александър Шурбанов разбрах колко свързан е поетът със своя Уелс.
Хубави стихове, ала не ги запомних завинаги. Вината е моя, разбира се. Но тези двата са още у мен:
Онази топка, дето хвърлих в парка,
като играех, още не е паднала.
Добро дете си, Дилън!
Поглеждам към двора – и моята топка не е там. Бях лошо дете, може би за наказание не е паднала. Пък и бих ли я поритал с някогашната стръв?! И какво значение ще има чудесният ми гол, след като няма да го види нито Нина от втория, нито Светла от третия етаж…