ОГЛЕДАЛО

Емил Иванов

ОГЛЕДАЛО

Аз виждам: през годините със мен
променяш се ти, мое огледало;
кога момче с невинно-румен тен
те гледаше със любопитство вяло?

След туй, във времето на зрелостта,
младеж се взираше с надежди дръзки
към любовта, успехите, честта
и техните рисковани развръзки.

Днес мъж те гледа, вече посивял,
със образ, който бил е уж щастлив и
резец невидим после е вдълбал
по него болката в йероглифи.

О, зная: щом достигна своя връх,
щом свърши спускането към земята,
като душа след мъртво тяло – дъх
от мен ще пазиш ти във глъбината.

Духът ми – във стиха, плътта – в пръстта
ще чакат слава или пък забрава.
А твойта мъдра, страшна празнота
друг някого – незрящ – ще отразява.



 

ОТЧАЯНИЕ

В света със поглед от скръбта тъй чист
се взирам да те зърна без надежда.
Обикнах даже чуждите очи,
защото в тебе са се вглеждали –

зелени, черни, сини глъбини,
в които си потъвала за кратко…
С очи на сляп бих своите сменил,
ако зазидана си в мрака им.



 

НАЗДРАВИЦА

Души от стихове сте за света,
приятели, напуснали живота.
Пред чаша поменна и днес нощта
затваря ме в предела си самотен.

С какво тук тленното възнагради
творбите ви – разпятията ваши?
Тъй близко светят толкова звезди –
навярно са отвъдните ви чаши.

Животът щом със предзатварящ мрак
ни лъхне, вечността ли кръчма става?
Като наздравица със тайнствен знак
към мене звездна чаша полетява.

Каквото в паметта се погребе,
то винаги възкръсва във сърцето.
Пак пълна чаша в нощното небе
запращам – и дано тя да засвети.



 

ВОЙНИШКИ ГРОБ

Ниска могила под каменен кръст –
скромен паметник общ за войници;
тук те навеки във родната пръст
заели са своя позиция…

Всяка година за тях есента
от дървото със сведени клони
спуска нашивките – жълти листа –
над невидимите им пагони.

Сякаш от скръб по живота им млад
вечер месецът, когато слиза,
напомня ложа на счупен приклад
сред звездите – разпръснати гилзи…

Така отдавна е вече замрял
шумът от гърмежи и викове,
но върху бранната скъпа земя
тревите стърчат като щикове.

Бдят те отново. И не враг нахлул
днес покоят им вечен смущава –
те пазят на техния караул
никой повече да не застава!



 

БЛУЖДАЕЩИ ПРИСЪСТВИЯ

О, спомени – блуждаещи присъствия
във тайнствения свят на паметта ни:

едни, пред риска, дават ни напътствие,
в покоя други ни нанасят рани;
как хукваме след някои със болката,
че ще изчезнат някъде в забрава,
а как от други бягаме, доколкото
във сън кошмарен бяга се наяве;
едни венец поставят на челата ни,
а други тъпчат в кал от срам сърцата –
тъй неотменни сенки от делата ни
със образи, със имена, със дати –
от тях посрещани или прогонени,
потъваме в умората преляла…

Блуждаещи присъствия – о, спомени,
с вас има ли на оня свят раздяла?!