РОМАНОВИ. КРАЯТ НА ЕДНА МИСТЕРИЯ – ГЛАВА ПЕТА

Донка Йотова

СПОМЕН ЗА “ГРАФИНЯТА”

Сполучлив опит за един по-цялостен очерк за г-жа Нора, опирайки се на своите лични впечатления и на разказаното от другите, прави Йорданка Трополова във в. “Ние жените” (бр.34 и 35, 1995) под заглавие “Спомен за “графинята”.

“Ако сложните експертизи, на които ще бъдат подложени тленните останки на руските белоемигранти от с. Габарево, Казанлъшко, потвърдят версията, че са на Анастасия и Алексей, изчезналите деца на руския император Николай II, вероятно мнозина ще хиперболизират близостта и връзките си с Елеонора Албертова Крюгер. Но всъщност, в края на 40-те години, от които датира споменът ми, госпожа Нора беше една трагично самотна жена, изтляваща бавно и мъчително от някаква скрита болка или носталгична скръб, от разяждащата отрова на неизвестни опиати. Във вакуума на доброволното си усамотение тя допускаше единствено децата – нейните “частни” ученици. За кратко време (пролетта и лятото на 1949) между тях бях и аз.
Семейството ни попадна в Габарево през 1946 г., когато баща ми оглави местния клон на Българската земеделска банка, а мама беше назначена за учителка. Постъпих в първи прогимназиален клас (сега
V) и една от първите “тайни”, които някои от новите ми съученици споделиха с мен, беше, че вземат уроци при жената на “руския доктор” – госпожа Нора и че тя е “полска графиня”. Защо това беше тайна? Както доста по-късно усетих, някои от преподавателите от местното училище се отнасяха ревниво към посещенията на питомците си при Нора. Може би считаха, че с това се поставят под съмнение компетенцията им и се подбива авторитетът им? Или че учителката графиня, за която се говореше, че води странен живот, може да им повлияе зле? Кой знае! Истината беше обаче, че всеки ученик, “разобличен” да ходи на уроци при Нора, тутакси изпадаше в немилост пред един или друг учител. Колегиалната етика на майка ми дълго време беше непреодолимо табу пред любопитството и желанието ми да ходя и аз при “графинята”. Но после амбицията на баща ми да получа по-солидна езикова подготовка, преди да постъпя в гимназията, надделя. При г-жа Нора за пръв път ме заведе най-близката ми приятелка и съученичка Мария Няголова.
Няма да скрия, че първата ми среща с “графинята” беше разочароваща и дори шокираща. Може би защото много дълго мечтаех да я видя, а децата говореха за нея с обожание, си представях г-жа Нора едновременно като Наташа Ростова и като Елен Безухова – млада, красива, изящна, разкошно облечена. Посрещна ни много висока и слаба жена, доста състарена за възрастта си. Била е на 50 години. Късата й руса коса имаше странна прическа – бухнала като перука, с подвит бретон над високото чело. Лицето й беше синкаво бледо и някак си подпухнало. Носеше панталон от кадифен рипс и пуловер с висока яка, около която бе намотан копринен шал. Край нея тичешком се изниза и ме залая голямо расово куче, но тя му подвикна строго и то изчезна с подвита опашка. Порази ме гласът й – носов и гъгнещ, сякаш излизащ от рог. Сигурно съм изглеждала доста втрещена, защото Нора се усмихна, потупа ме окуражително по гърба и ни въведе в дома си. Превърнала бе служебното докторско жилище на втория етаж на селската амбулатория в своеобразен “колеж” или втора смяна на селското училище. Сигурна съм, че едва ли има дете от Габарево, което по онова време да не е ходило при Нора по един или друг повод. Тук идваха както отчаяни двойкаджии, така и отличници, решили да научат повече по любимите си предмети. Нора приемаше охотно и едните, и другите. Но към всяко дете прилагаше индивидуален подход. Понякога по време на урок спираше да се разхожда, сядаше срещу някого от нас, вглеждаше се замислено в него с раздалечените си умни очи и подхващаше съвсем страничен разговор. Допускам, че ни е подлагала на своеобразни тестове, за да проникне в същността ни и да провокира изявата на най-доброто, дремещо в нас…
Освен френски и руски език, преподаваше математика, история, дори българска граматика, а момичетата посвещаваше в тайнствата на женствеността и домакинството – учеше ги на изискани обноски, бродерия и кулинария. Някак си неусетно резервите и разочарованието ми от първата среща с Нора се стопиха, за да отстъпят място на възхищението ми от енциклопедичните й познания (в какво ли семейство би могло да ги получи едно 18-19-годишно момиче тогава?), от таланта й да рисува и да свири на пиано, от маниера й да общува с нас като с равни…
Госпожа Нора имаше хубави и лоши дни. Хубавите дни сякаш най-често бяха свързани с получаването на тайнствени колети (говореше се, че идвали от Америка и заедно с дрехи и други неща са й изпращали опиати). Марин и Лалка Илиеви – брат и сестра, на които Нора е кумувала – твърдят пък, че Нора получавала от петричкия край шоколадоподобен извлек от мак, от който вземала малки топченца. Каквато и да е истината, в такива моменти тя ставаше по-ведра, слагаше си грим, гощаваше ни с лакомства, свиреше ни на пианото. Добрите й дни бяха празници и за учениците й. В лошите дни дългите цигари с особен мирис не слизаха от синкавите й устни (според Марин Илиев, пушела е “Томасян-1” и импортни цигари). Фините й пръсти с изряден маникюр трепереха, когато ни подостряше моливите (не търпеше да се пише с тъп молив – развалял почерка), намяташе зиморничаво раменете си със сако или с топъл шал, а говорът й ставаше още по-гъгнещ и неразбираем. След мъчителни безсънни нощи дори ни връщаше от урок. Какви са били кошмарите й? Кой е продължавал да я преследва и в сънищата й? Това не узна нито един от нас…
Много колеги писаха, че бракът на Елеонора Албертова и д-р Алексиев бил фиктивен. Не се наемам да го твърдя, макар че това би обяснило бездетството им, толкова необичайно за традициите на руските дворянски фамилии. За нас, малките й ученици, беше много трудно да вникнем в отношенията им.
Още повече, че пред нас те никога не разговаряха на български език. Според мен, просто бяха коренно различни хора и сигурно твърде малко неща са ги свързвали. Докторът беше темпераментен и чаровен бохем, който много бързо и безпроблемно се беше адаптирал към местните хора и нрави. Свиреше на китара и пееше старинни руски романси, обичаше чашката и веселите компании и, макар да беше прехвърлил 60-те, селската мълва свързваше името му с някои самотници, все още запазени хубавици. Беше и иманяр, през свободното си време бродеше из землището на Габарево и търсеше вода и заровени съкровища с някакви странни пръчки.

Нора се отличаваше с аристократична сдържаност и особено силно чувство на достойнство, но без каквито и да било нюанси на надменност или пък на превъзходство над другите. Беше много вглъбена в себе си, обсебена изцяло от интелектуалните си интереси. Чувала съм от доктора, че четяла много и превеждала книги. С необичайната си ерудираност едва ли би могла да намери в Габарево равностойна среда за пълноценно общуване. Била е и си остана като бяла врана. Кръщелницата й Мариана Илиева от Казанлък ми каза: “Мисля, че за габаревци Нора е била винаги като извънземна!”
Възрастните, които помнят идването на Елеонора Албертова с Жорж Жудин и д-р Алексиев в Габарево, твърдят, че тя била нежна, красива, елегантна и жизнерадостна млада жена. Стефан Дженанов, син на един от габаревските първенци, разказва, че през 1931-1932 г. той, двамата му братя и сестра му Анка, били в една компания с Нора и Петър Алексиеви. Лете ходили на туризъм в Стара планина, на пикник в елаците край р. Тунджа или на веселията, организирани в танцувалния салон на “Пиперовата” вила в Павел баня. В този период Нора е общувала охотно с интелигенцията и жените от с. Габарево. Запазени са снимки от участието й в курса по машинна бродерия, организирана от фирмата “Сингер”, от откриването на жп линията Карлово-Тулово, от традиционните селски курортни бани на Светото кладенче. Други снимки, правени около 1928-1929 г. пред Храм паметника в Шипка с белоемигранти от местния пансион на Международния червен кръст, опровергават версията, че Нора, Жудин и д-р Алексиев са отбягвали срещи със сънародници. А габаревката Лалка Ангелова, която се омъжва в София и кани Нора за кума (октомври 1939), си спомня, че когато Нора им гостувала, много обичала да ходи на театър и особено на опера и балет. На снимките, правени по онова време в столицата, Нора е облечена в изискан европейски стил – в елегантни тайори, с модни шапки и с неизменното копринено фишу около врата.
В поведението и в начина й на живот обаче настъпва рязък обрат. Тя се затваря в себе си и почти се изолира като отшелница в дома си над амбулаторията в северния край на селото. Някои свързват това с идването на червеноармейците в България и страха да не стане жертва на репресия. Може би в това се крие загадката за избора й да превърне раздаването си за децата в доминанта на живота си и чрез тяхната, лишена от корист, политически сметки и интриги, искреност да опосредства връзките си със света. Днес е трудно да се гадае каква е била мотивацията за доброволното й отшелничество. Но в интерес на истината трябва да подчертая, че дори в този период на изострена политическа подозрителност и “бдителност” габаревци по никакъв повод не са третирали Нора и д-р Алексиев като “белоемигранти” или, не дай си, Боже, като “класови врагове”. Габаревската интелигенция беше на висота – с подчертано русофилските си убеждения и широта тя не би позволила да се посегне на едни от най-уважаваните и полезни личности за селото. Колкото до обикновените селяни, повечето от тях се отнасяха към Нора с изключителен респект. Чувала съм, че когато я срещали на полето, тръгнала със статива си да рисува, спирали каруците да й сторят път.
Но дори и скрита зад кулисите на социалния живот в селото, Нора даваше отпечатък върху него с интелекта си – понякога я молеха да нарисува декори за театрална постановка, да гримира местните артисти-самодейци. На традиционните карнавали направените от нея домина и маски бяха най-оригинални. А ако в средните училища в Казанлък се говореше, че от всички селски деца, дошли да продължат образованието си, габаревските са с най-добра подготовка по езиците и по математика, несъмнено заслуга за това имаха и уроците на госпожа Нора.
Дори и да са отраснали в богати фамилии (Нора е споделяла, че като дете е къпана в златно корито и имала няколко гувернантки), тя и д-р Алексиев живяха повече от скромно и си отидоха от света нищи – без да натрупат богатство, без собствено жилище, прибрани в сетните им дни от милозливата Анка Вълчева. Не помня Нора да е вземала пари за уроците си – децата най-често й се отплащаха с продукти. А за д-р Алексиев казваха, че понякога купувал с оскъдната си лекарска заплата лекарства за най-бедните си пациенти. Единствените ценни вещи, останали от тях – виенското пиано и крачната шевна машина “Сингер” – са били купени със заеми от банката. Дори и картините с маслени бои, които Нора рисуваше, са разпилени – подарила ги още приживе на някои от учениците си.
Не знам дали ще има някакъв смисъл от това ровене в гробовете и в миналото. Навярно е ценно за историческата истина и за местните хора, които се блазнят от перспективата Габарево да стане “Царское село”. За мен връщането към спомена донесе болка. Защото едва сега, от висотата на 60-те си години, осъзнавам: независимо дали е била княгиня Анастасия, изчезналата дъщеря на руския император Николай
II или “полската графиня” Елеонора Албертова, ГОСПОЖА НОРА беше една жестоко ощетена от живота и може би дълбоко нещастна жена. Изтръгната от естествената си среда, запратена далеч от родината си, омъжена по принуда за нелюбим мъж, изпаднала в зависимост от пагубната дрога, тя си отиде от този свят самотна и неразбрана. А навярно и обидена от някои клюки и постъпки – плод на човешката простотия, нетактичност, завист и неблагодарност. Нейната съдба всъщност е част от драмата на хиляди жени, станали жертва на социалните сблъсъци през нашия бурен двадесети век. Но целият й живот в малкото подбалканско село е доказателство, че една високоерудирана и щедро надарена личност, дори когато историята й е отнела всякакъв шанс, винаги намира достоен начин да остави трайна диря след себе си.