Васил Иванов

Отдавна, отдавна, ама толкова, колкото даже не можете да си представите, един добре сложен и още по-добре окосмен представител на мъжкия пол седеше на припек пред пещерата и драскаше с кремъче по някаква плоча. Внезапно лявото ухо го засърбя страхотно и той бръкна в него с кутрето си, като енергично го завъртя. Става въпрос за кутрето. После извади пръста си и с интерес заразглежда това, което бе извадил с кривия си нокът. Помириса го, опита го и след като явно не му хареса, го изплю. Заедно с безбройните гадинки, пъплещи из окосмението му, които ние бихме нарекли паразити, го тормозеше разрешаването на един много сложен проблем.
За да сте по-наясно със ситуацията, ще ви върна още назад във времето, но не чак толкова много.
Племето, към което се числеше въпросният, се състоеше от около двадесетина човека. Мъже, жени и деца. Старци почти нямаше, защото в ония времена рядко някой имаше възможност да остарее. Причини много. Кога хищник, кога змия, или придошъл поток… В племето имаше само една, кой знае как, оцеляла баба. Хранеха я само с плодове, защото в устата и имаше пет-шест зъба. Когато се ухилеше, приличаше на перфоратор.
Един ден мъжете от племето взеха копията си с кремъчни върхове и тръгнаха на лов. Вкъщи т.е. в пещерата, при жените, дечурлигата и бабишкера, остана само нашият човек, защото при едно преследване на глиган, въпросният добитък му бе разпрал левия прасец. Раната бе малка, но достатъчно голяма, за да му попречи да се включи в следващия лов.
Времето минаваше, но никой от ловците не се завръщаше. Какво бе станало, никой не можеше да каже, защото в онова толкова далечно минало не съществуваха шамани, гадатели, а още по-малко екстрасенси.
Нашият човек, който, между впрочем, се казваше Ям-Ям, си живееше царски. Раната отдавна бе заздравяла, времето бе хубаво, намираха се много и вкусни плодове, а и той от време на време успяваше да претрепе някое животно. Разбираше се добре с жените от племето, както и със собствената си, бихме могли да я наречем съпруга, която го ощастливяваше с присъствието си.
Една вечер, когато Ям-Ям бе изпълнил съпружеските си задължения и се унасяше в блажена дрямка, една от жените се присламчи от другата му страна и започна да го… провокира.
В първия момент Ям-Ям не разбра какво се случва, но после загря и с достойнство отвърна на предизвикателството. От вдигнатия шум се събуди собствената му половинка и с крясъци, нокти и зъби се нахвърли върху натрапницата. Само че нашият човек бе доволен от новото си завоевание, затова с един хубав ритник по рошавия задник на съпругата си наложи, така да се каже, мнението си по въпроса.
Глупави Ям-Ям! Ако знаеше колко беди ще се стоварят върху бедната му глава, никога не би постъпил така. От тази вечер нататък трябваше да задоволява сексуалните апетити и на останалите жени. Е, вече не се налагаше да ходи на лов, защото с това се заеха жените, гледаха го като рохко яйце, но това бе през деня. Вечер се нахвърляха върху него като вакханки и Ям-Ям многократно трябваше да доказва, че е мъж, и накрая ушите му светнаха като японски фенери.
„Полигамията – мислеше си Ям-Ям, – би била добра при едно по-комплексно разглеждане на въпроса. Повишеното либидо на жените се дължи вероятно на отсъствието на достатъчно представители на противоположния пол. В случая, аз, като такъв, би трябвало да откликна на щенията им, но ако човек се замисли по-дълбоко и в перспектива, си давам сметка за това, че в най-близко бъдеще не бих могъл пълноценно, качествено и… как беше думата… достойно да изпълнявам поетите задължения. Това, от една страна. От друга страна, би трябвало да се погрижа и за собственото си физическо съхраняване и оцеляване. Алтернативата е да се измисли някаква работна схема, с която да се съобразяват всички потребителки на търсения продукт – сиреч мен.”
С две думи, Ям-Ям си блъскаше главата над това какво да прави, за да може и вълкът да е сит, и агнето цяло. В ролята на агнето виждаше, разбира се, себе си.
Затова сега клечеше пред пещерата. Долната му устна бе издадена напред и от нея капеше слюнка, от челото му – едри капки пот, и драскаше с кремъче по плочката. Ако можеше да брои, той би установил, че жените са шест. Ала не можеше. Най-напред смяташе по един пръст за всяка жена, но тъй като на едната ръка бяха пет, а не стигаха и трябваше да добави още един от другата, а общо на двете бяха десет, той се объркваше и не знаеше как да се справи. След това взе да драска с пръчка в изстиналата пепел от огнището, но един повей на вятъра разруши героичния му труд. Накрая се сети, взе тази плочка и със счупен кремъчен връх от копие внимателно започна да нанася чертичка по чертичка. Отначало се объркваше и изкарваше жените кога седем, кога осем, докато накрая се сети. Извика всички и ги накара да седнат пред него, за да му са пред очите. Без бабата, разбира се. След като по този начин разреши единия от проблемите, оставаше най-важният. Накрая, едва привечер, реши и него. Събра жените накуп и с гордост им показа плода на огромния си труд.
Това бе една плочка, на която имаше надраскани седем чертички. Шест малки и една по-голяма. Ям-Ям поясни, че всяка от малките чертички означава една жена и една нощ. След това накара всяка от жените да запомни коя е нейната чертичка. След като ги изпита и остана доволен от резултата, посочи голямата чертичка и каза:
- Тази чертичка и тази нощ – за Ям-Ям!
Така отдавна, ама много отдавна, Ям-Ям измисли работната седмица.