ИЗ „САМОТНИ АНГЕЛИ” (1996) – ПЪРВА ЧАСТ

Стойчо Стойчев

 

  

СТАРА ЗАГОРА

 

Всеки си има
град на мечтите –
с пеещи птици,
с искрени хора.
Тебе аз имах,
град на липите –
синя, далечна
Стара Загора!

Как те сънувах
денем напразно –
дрипав наивник
в глухото село!
Твойте зелени
улици врязаха
много пресечки
в моето чело.

Виждах те тръпна
и заискрила,
дишаш и плаваш
в равно Загоре.
Помня оная
горда могила –
там преживявах
твойта история.

Гео бушува
тъмен, човечен.
Лилиев крачи
с болка набрана.
Тихо възкръсва
в синята вечер
на Хаджихристов
мъртвата Анна…

В моите мисли
все така плаваш.
Аз те достигам
с много умора.
Ала ти пак се
отдалечаваш,
непостижима
Стара Загора!


 

КАКВО СИ МИСЛЕХ,
КОГАТО КОЛЕХА АГНЕ

                    На Иван Цанев

В този миг се потвърждава
логиката на света:
да, животът побеждава,
ала само чрез смъртта!

Ето, аз спокойно дишам,
дишам въздуха тръпчив.
Да се жали е излишно,
щом е нужно да си жив.

Но сърцето пак тъгува –
кой го знае за какво.
Само то не се преструва –
все пак взема се живот!

О, едва ли ще намери
в състраданието лек!
Тръпна гузен. Сякаш вчера
бил е каменният век!

Виж, касапите нехайно
край точилото гълчат.
Има нещо страшно, тайно
в нуждата от кръв и плът!…

Да, животът тържествува,
но сърцето не греши.
…Бели облачета плуват
като агнешки души.


 

КОКИЧЕ

Топла пара задимя
вредом по баири лиси…
Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!

Помогни ми в тоя миг –
аз съм първото ти цвете.
Умори се моя щик
да пробива ледовете.

Нека с весели ведра
шарена вода да плисне.
И във близката гора
пиле пролетно да писне…

Бяла, сънена земя,
събуди се, събуди се!
Топла пара задимя
вредом по баири лиси…

Ах, измамно може би
февруарски дни ме греят!
Може зимните звезди
тази нощ да ослепеят!

Може утре с бяла стръв
да завие хала бясна!…
Участта да бъдеш пръв
е красива и опасна.

Странна участ – пласт след пласт
да пробиваш ледовете…
Бяло цвете ли съм аз
или – побеляло цвете?


 

ТИШИНА

Благословена тишина
на есенните тежки ниви!…
Поникват мъдро семена
под облаците мълчаливи.

В заслушаните ширини
велико тайнство се извършва:
повит в зелени пелени,
животът никога не свършва.

И всъщност няма тишина,
в която можеш да се скриеш…
Свети със своя светлина,
гори, защото ще изгниеш!

Върви! А щом се умориш,
навлизай светло във земята,
където ще се продължиш
сред корените на житата!

Бъди! Бъди и пребъди
във дните си неповторими!
И тишината оплоди
със своето човешко име!


 

В БЪЧВАРНИЦАТА

И вий до вчера сте били дървета,
прегръщали сте ветрове и облаци!…
Но днеска сте под острите рендета
и чакате железните си обръчи.

Как станахте дъги? Кой ви отсече
и ви направи равни и загладени?
Смирихте ли се? Формите ви вече
сега веднъж завинаги са дадени!

Кажете ми: нима ви е удобно
да сте еднакви, тихи и прегърбени
и в празничните веселби угодно
да се червят устата ви нащърбени!…

Довиждане до някой весел празник!
Бъдете здрави, бъчвички и бурета!
Дано поне веднъж да ви поблазни
тръпчивото дихание на бурята!

Дано веднъж от влажните мазета
да зърнете поне едничко облаче –
нали и вие сте били дървета!…
Ах, колко лесно ще ви сложат обръчи!


 

МЕЛНИЦА

                    На Васил Левски и Христо Ботев,
                    живели някога в една запустяла мелница
                    в покрайнините на Букурещ.

Поглъщат ме неумолими делници,
дълбаят грижи моето чело.
Но все сънувам запустели мелници,
заспя ли във студеното легло.

И виждам двама прегладнели хъшове
сред вкочанена вълча равнина.
В устата им – последни, сухи къшеи,
а в погледа им – Стара планина!

Запява Русия, а Тъмнокосия
на мелничния камък точи нож.
Хиляда нощи давам от живота си
срещу една такава влашка нощ!

Каква съдба! Сред зимната виелица,
а не на някой букурещки бал,
животът им доказвал, че е мелница –
затуй във тая пустош ги събрал.

- Въжето и куршумът са наградите! –
повтарял вятърът със дрезгав глас.
Но с кръв пролята влиза се в баладите
и в българския свят иконостас.

Апостоле, Поете, знам голготата
и оня страшен път, от вас избран!
Но нека да е мелница живота ми,
и нека бъда като зърно смлян!

Аз влизам в нея с най-красиви пориви –
дано да имам щастие, дано!…
О, как са побелели всички покриви,
снегът вали край мен като брашно.


 

СПОМЕН ЗА ТЕБ

…Неочаквано всичко стана,
както всички прости неща…
Аз си тръгнах с усмивка странна,
засвируках тихо с уста.

И високите небосклони
се напълниха с гласове.
Потъмнелите мокри клони
засънуваха цветове.

Аз вървях и също сънувах,
бях от бистри звуци пиян.
Пълно, истински съществувах
в това малко градче – Чирпан.

И с усмивка необичайна
гледах разговор да поведа…
Скоро моята малка тайна
стана тайната на града.

А какво бе станало всъщност?…
Аз мълча сред прашния път.
И чертае крива окръжност
на обувката ми върхът…


 

СЪДБА

Ах, тая слабост – тъй човешка
ми носи грижи всеки ден:
аз гледам с весела насмешка
на слънчогледите край мен!

Защото облак ли заметне
за кратко слънчевия диск,
за слънчогледите кокетни
настъпва смъртоносен риск.

Къде ликът си да обърнат,
кому поклон да отдадат?…
Светило ново ако зърнат,
те бързат да го поздравят.

И пак ме гледат отвисоко,
и пак са с хиляди права…
Но в моето поле широко
оставам жилава трева!

Не търся милости от никой,
на дребен корен се държа.
Прославям слънцето велико,
но ми е нужен и дъжда.

А той без облаци не иде,
той иде с трясък над света.
И не да мие керемиди,
а да попие във пръстта!

О, нека мълнии да блъскат
отруденото ми стебло! –
Смирени капки ще се лъскат
след туй по моето чело!

О, нека буря да налита,
о, нека гръм да ме гори!
Аз пак ще никна упорито –
и върху камъка дори!