СЛАМЕНАТА КЪЩА

Виолета Христова

СЛАМЕНАТА КЪЩА

Не ми се обяснява. Тишината
е разговор със друго наметало.
Да помълчим – неясни са нещата.
Какво сме скрили, за да го познаем?
Страхът от яснотата ни събира
под покрива на сламената къща.
Не ми се обяснява. А “разбирам”
е само синонимът на “прегръщам”.
Заобикалям общото жужене.
И моят кошер има тайни стаи.
Не кръв, а смисъл да тече по вените,
така ще си останем неразбрани.
Не ми се обяснява. Няма нищо
в дълбоките джобове на тъгата.
И ясно е, че трябва да прелистим
на друга страница или на друга дата.


 

* * *

Защо си буден, ако няма утре?
Каква е тази нощ недопустима?
Не съм дърво, но все пак имам чувството,
че пролетта започна като зима.
Забрави да се появи надежда,
зеленото е крайно недостатъчно.
А в мрежите се ежи неизбежност –
смалява се брегът, расте реката.
И късам радостта на малки залъци,
затъвам после в тесния четвъртък…
Ужасно ми се иска да избягам –
да съм щастлива, без да се озъртам…
Къде да ида, ако няма утре?!
За никъде светът не закъснява.
Все бърза да догони нещо мъртво
или от бесове да се спасява.
Но този стих е пирова победа –
обърна ли се, ме връхлита упрек:
и днес е само копие на вчера.
Защо си буден, ако няма утре?


 

* * *

Лисицо безподобна,
празен залез
на много часове и обещания!
Не знам къде си тръгнала,
бездомна,
но много ще ми липсва листопадът ти…

Не, всъщност – няма…
Всичко ще ми липсва –
развените ти думи като вятър,
разнеженото ехо на гората,
с което ме намираше понякога.

Лисицо безподобна,
кръв последна,
защо не те откривам в тази кожа,
защо ми е напълно невъзможно
да те повикам
и да те повторя?

Не си лисица ти,
душа под ноктите,
рисунка, нажежена до безкрайност!
И винаги си гладна,
искаш повече,
но не ми останаха детайли…

Лисицо безподобна!
златен белег,
от огнените клади на небето.
Не знам какви са другите последици
от твоя огън,
но опашката ми свети.


 

ОСТРО

Порязах си небето
и потече дъжд –
червен или ръждив, или отчаян,
а изгревът не светеше и залезът не топлеше,
сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза
развяваше ръкави над пустинята
за сбогом на случайните оазиси,
в които се превърнаха годините.

Целунах те, преди да стане тъмно
и мокра, и пияна от видяното,
не искам вече никак да си тръгна
дори небето да е цяла рана…

Не искам утре пак да се разлистя
под чуждо име и във чужда риза.
Ще ти родя деца като мъниста,
ще ти запаля залез като изгрев.