Веселин Тачев

В местността, наричана с хубавото име Одалийка, расте от стари времена грамаден бряст.
Той като че ли посреща всеки пътник, тръгнал към местностите Галица и Кривица – имена на някогашни селища, от които са останали плитки ровове, счупени надгробни кръстове, дялани дупки в скалите. И може би е посрещал всеки пътник още тогава, когато са съществували тия изчезнали села.
Обиколката на дънера му е четири метра.
Обикновен полски бряст, заслонен от преградната за ветровете висока варовикова скала. Близо до него тече реката, обрасла с върби. Лете под сянката му пладнуват овце, а зиме глигани отъпкват тясната пътечка, която го заобикаля.
Просто чудно как не е загинал още от коварната болест, унищожаваща брястовете в целия свят – микроскопична гъбичка запушва порите на древния дървесен вид.
А тоя бряст живее.
Може би ще успее да се пребори с болестта. Както се е преборвал със секирите.
Не е много висок. Личи, че кой откъдето е минал, го е кастрил, сякъл, влачил – големи удебелявания в началото на короната и следи от заздравели рани носи вековният бряст.
Той ми прилича на самата природа и е нещо като символ на надеждата за всички ни.