Александър Мавродиев

РАЙСКА ЯБЪЛКА

За кой ли път ще ми се случва,
щом тъмнината вече пада,
преди съня да се заключвам,
макар да има и ограда.

Граничеща, да ме отделя
от работите на съседа,
а той – със бялата дантела –
в прозореца му да не гледам

живота му, висящ на косъм,
и всички други сложни грижи
край обичта му русокоса,
когато в стаите се движи

със сянка на жена издайна,
започне ли тя да рисува
по бялата мазилка тайната,
зарад която съществува.

И пак за нея да поспира
една цигара да изпуши,
ненужното да заприбира
и в тъмното да се ослуша.

Със радост, вътрешно изпълнен,
до нея кротко да си легне,
без да усети, че на тръни
животът му се е облегнал.

КАПРИЗ

Ти не тръгна за вода със стомна
на чешмите, дето са край село.
Все така добра ще те запомня,
без да носиш хурка и къделя.

Но това е толкова старинно.
В градовете има ли седянка?
Двама сме пред чаша бяло вино,
а на пода – отразена сянка.

Гледам те и мисля за чешмата,
за забравените пъстри стомни.
Как ли ще изглеждаш ти самата?
Иска ми се тъй да те запомня:

с бели менци, с образ на луната,
с бързи стъпки тръгнала към къщи.
Аз те срещам, пия от водата
с лудо чувство, че света прегръщам.

Но това е толкова старинно,
отишло, потънало в забрава…
Ти долавяш тънък звук на вино,
сигурна, че пак ме побеждаваш.

АРХЕОЛОГИЧЕСКИ РАЗКОПКИ

Като стари монети са думите трайни,
като тях са ръждиви и толкова мътни…
Днес пътувам към гарите малки и тайни,
за които ще бъда последният пътник.

То ще стане във дните ми някога – утре,
в ден дъждовен или развеселен.
Две неща ще се случат тази сутрин:
вади ще текнат или пък хубав ден.

И окъпан от лятото,
               сресан от вятъра с гребен,
животът със себе си ще остане зает,
за да тегне въпросът така неотменен,
сложил граница между мене и теб.

Отговаряш или не ти отговарям –
ти ме чакаш с видимо търпение свое.
Все едно – от последната неочаквана гара
нито ти, нито аз съм спокоен.

Но, очаквали с нещо да се запомним,
не от себе си, а когато ни наследяват,
поне в късче от нашенска шарена стомна
четирите ни стени за света да оживяват.

АЛЕН МАК

Всяка щастлива минута се вгражда
в съня по нещо, че е било…
Вишните тука кърваво раждат
своето кисело потекло.

И ти наливат в чаша вишновка
с аромата на есен добра.
Някъде там, в пръстта рохкава
здравият корен за нас я събра.

И ще запееш тихичко, тихо
градските песни на своя баща,
есени дето го осланиха,
а вятър духна за него свещта.

С песен позната, многогодишна,
биография кратка на този живот,
пята от него и явно, и скришно
с жребия труден на своя род.

И ще те жегва, в теб щом изгрее
сладката мисъл, че си дете –
ален мак самотен нейде
мигом в душата ще прорасте.

УСТНА ХАРМОНИЧКА

Плаках за нея на един събор.
После в съня ми се появява –
до оградата на онзи двор
от сергията да ме заслепява.

С двата реда квадратни дупки,
зад които се чува звук –
тази „Вермона” те ми я купиха,
но я виждах в ръцете на друг

да излъчва плача ми равен
в пътя за вкъщи, обърнат назад,
без да зная какво е октава
или нотата – писмен знак.

На сърцето ми как бе легнала
тази музика спотаена!
Нещо скъпо в мен пренебрегнала
в този миг – мътните да го вземат.

На този свят, дето не го познавах,
нужни са били хиляди чувства,
които душата ми да нараняват
дори с една хармоничка устна.

РОЖДЕН ДЕН

В обратната посока на живота
по стълбата му вече слизам
и някъде сред път от болка
ще щракне моят телевизор.

И образът му ще изчезне.
Гласът му няма да се чува…
Вървя към тази неизбежност,
но друго ме интересува.

Условието, че живея
сега измерва ръст със мене.
С увереност да кажа смея,
че триста пъти ме променя.

За всичко тук, което беше –
за него – как ще го забравя,
но знам, че в огъня гореше,
в кръвта и в здравите ми стави.

Дори дома ми то изпълни
с багаж и много сладка врява.
Проходи в стъпките си първи
и каза строго – побелявай!

Върви по път, от теб нечакан
и слизай все по-ниско – долу,
дано сърдечният ти клапан
да бъде здрав като на вола.

Дано и слънцето остане
в среброто ти да се оглежда…
Едно такова пожелание
в живота вече е надежда.

ЕМАНЦИПИРАНЕ

Припомням ти отново
за първия Адам,
за туй, че от реброто му
той Ева е създал –

небесният мислител
по образ и подобие…
И ти сега ме питаш,
поставяш ми условие:

да бъде както трябва,
родът ще продължим,
но връзката е в хляба –
по равно го режи.

Разчупвай го със пръсти.
Със тях го поднеси.
В години на отсъствие
ти всичко ми прости.

Дори че сме по равно
за лошо и добро,
но никога не вярвай,
че си от мен ребро.

ТЪГАТА НА БАЩА МИ

Под безкрайната цветна дъга
по-безкрайни са нашите синори.
Те достигат безшумно града,
стават улици номерирани.

И под номера, дето живея,
съм поставил аз име, фамилия,
та потърсят ли – да намерят
сина на Иван Мавродиев.

Той, баща ми, за нощ, за две
пренощува с очи зачервени
и все пита: синът откъде
наследи тази кръв променена?

И донесъл дъха на крушата,
на лозниците дълги силата,
той ме гледа и сякаш подслушва
не тъжа ли за детелината –

четирилистна, от мене търсена,
с много вяра по детски носена…
Аз запомних очите свъсени
и ги носих по цяла София.

После синор отскочи встрани
и далече изчезна паважът.
Сам със своите старини
той се върна, където е раждан.

А сред двора се трупа тъга
като купчина сиви брикети –
под безкрайната цветна дъга,
дето няма ги днес синовете.