СБОГУВАНЕ
СБОГУВАНЕ
Птица нейде изпърха… Съзрях как душата ти слаба
се изрони да търси частица от мен по Всемира,
а пък аз съм се вкопчил със зъби и нокти за хляба,
вместо барем да купя на старо Орфеева лира.
Но защо ми е лира? Зазидах и думи, и ноти,
щом гласът ти спря в мен вдъхновено, в несвяст, да изприда
уморената прелест на всички предишни животи,
от които навяват любов, но и гняв, и обида…
Аз така и не сборих с ръце някой див Минотавър,
нито троскот плевих по неволя из нивица чужда,
но и тъй се окичи челото ми с клонки от лавър –
всяка кротка целувка, когато среднощ те събуждах.
Но нали всяко щастие трае по-кратко от полъх
на безгрижен ветрец, спрял в корона на кестен крайпътен –
само мярвам лицето ти слънчево в сянка на облак,
а смехът ти се връща у мене, досущ като тътен…
И уж гледам смутено на вечната мъдрост от хълма,
а живея безбожно и сляпо, и всъщност нелепо:
някой ден ще се спра безутешен в окото на мълния,
за да падна отвъд, осветил твойте тайни и шепот…
ОПИТОМЯВАНЕ НА ЛАВИНА
Изгребал бих със шепи цяла вечност
да те достигна, да те опозная,
за да ми светиш дълго – фар далечен –
под малкото небе на тази стая.
Но заслепен понякога от ярост,
на ревността из тъмните прибои,
кръжах и вих като изгубен гларус,
със клюн разкъсал сънищата твои…
Но ти не ме подлъга със трохички,
а освети и болчиците даже
на моята душа, когато всички
от мен страняха. Като от прокажен.
А аз какво?! Не свърнах в тази жажда:
гнездо да свия и веднъж да кротна.
Ти само знаеш как среднощ израждам
овъ?глен стих – присъда доживотна…
И в брачното ни ложе зъл се спускам,
доде звездите утрин слепи стинат.
А ти мълчиш. Опитомяваш с устни
и сбираш плахо пепел от лавина…
НЕДОСТЪПНИ РАМЕНА
Прежалих вече туй, което нямах,
а туй, което имах – разпилях.
И като сърп поредната измама
окастри в нас любовните поля.
Затуй не можеш с длан да ме докоснеш,
а като чумав аз страня от теб.
Живея сам. На невъзможен остров.
И вия нощем с вятъра свиреп…
…понеже ми е писнало от думи,
настръхнали, които, щеш не щеш,
се вмъкват най-внезапно помежду ни,
подобно зле охранен таралеж.
И с ялови усмивки и гримаси
издигаме невидима стена,
доде бодлите връх обърнат в нас и
заоблим недостъпни рамена…
АЗ МОГА И В СЪЛЗА ДА СЕ УДАВЯ
Така и не успях да вдигна дом…
И в храма на безплътните ми думи
ти вееш тънка сянка мълчешком
и сееш тъмни мисли помежду ни.
И аз сред тази подивяла степ
чело намръщвам и издишам лава,
забравил, че единствено без теб
аз мога и в сълза да се удавя…
…че още спи под камък всяко зло,
щом всяка вечер, близък и далечен,
прегръщам те с пречупено крило
тъй както се прегръща всъщност… глетчер.
И викам твойто име в полусън,
уж птици идват… а се спрат бездомни,
че нашето гнездо е трън до трън,
в което тази песен плач напомня…
ИМАНЕ
на жена ми Нурсес
Жената, която обичам, до мен се съблича,
отпуска чело, а пък мракът се дръпва на педя
и аз, който често прогонвах сърцето й птиче,
притварям очи. И така цяла вечност я гледам…
…как се килват гърдите й – грейнали, стихнали делви,
с връх прелели от мляко и мед, а във мен иманярът
кротко, кротко въздиша, горкият, и зъб не обелва,
докато не отпие от тях и отвърже душата си стара…
И си пея наум… викам утрото пъстро, в което
ще откъсна с треперещи пръсти и устни отново
тия спрели в косите й слънчеви златни лалета,
дето палят все още в кръвта ми… безумни огньове…
…на които и Господ се грее връз хълма далечен
и предрича не бури, а люлчени песни, усмихнат…
И се гуша в деня, както пухено коте във чехъл,
а каквото ми липсва… нощта ще ми върне със лихвите…
