ПРИНЦЪТ НА МЕТАФОРАТА, МИТИЧНАТА ЖЕЛЕЗНА РЕКА И ХРАМЪТ НА МЪЛНИИТЕ

Роман Кисьов

Преди няколко години имах възможността по-цялостно да се запозная с поезията на Радован Павловски чрез респектиращия и внушителен антологичен том „Свртничар на светлините” (Стрелочник на светлините), включващ избрани стихове от половинвековното творчество на поета. Малко след това имах възможността да се запозная лично и със самия Радован Павловски на Стружките вечери на Поезията, където заедно участвахме в програмата и четенията на този голям и авторитетен световен форум. В Струга ние дни наред общувахме, разговаряхме дълго в горещите августовски вечери на терасата на хотел „Дрим”, с изглед към Охридското езеро. И тогава аз установих, че за първи път в живота ми се случваше да разговарям с поет, който в обичаен разговор говореше съвсем необичайно – с бляскави метафори… Метафорите просто извираха от устата на поета, и то – напълно естествено, без дори за миг да ме подразни този факт, защото нямаше и сянка от преднамереност или напъни за оригиналничене. Не случайно в Македония го наричат Принцът на Метафората – може би не само защото неговата поезия е богата на оригинални и запомнящи се метафори, а най-вече затова, защото за самия Радован Павловски не съществува разлика и разминаване между живот и творчество, между житейско поведение, начина му на живот и неговата поезия. Защото той дълги години отстоява правото да живее по законите на Поезията… „Светът има едни закони, поетът – други” – изповядва Павловски в едно интервю.
Можем да кажем, че Радован Павловски е поет-стоик. Но неговият стоицизъм не е суров и тежък, не е самобичуващ аскетизъм, а е отворен и витален, белязан от жажда за живот и за светлина, както и от идеалистичния копнеж да обхване света, да помири стихиите на космоса, нещо характерно за големите поети… „Всеки ден се раждат нови светове” – казва Радован Павловски… А също: „Мога да изживея живота си с двама-трима приятели и с няколко птици, но не мога без целия свят”.
Малкото и голямото, микрото и макрото, съжителстват естествено и са неразривно свързани в поезията на Павловски. Понякога това съжителство е наглед парадоксално, но всъщност е естествено от гледна точка на скритите, духовни процеси и взаимовръзки. (В този смисъл е показателно самото заглавие на неговата последна книга – „Океан във капка”.) Така необхватното и далечното става достъпно и близко, а малкото и частичното се издига до висотата на символ, натоварен с универсални значения… Такива са и основните символи, характерни за цялото му поетично творчество: от една страна – Зърното и Ключът (микрото), а от друга – Мълнията, Звездата и Слънцето (макрото, далечното). От една страна Зърното „постоянно ражда промени / а без промяна живее” и „на Човека по пътищата / се представя / преобразено във лика на Бога”, а Ключът „издържал промени / тялото си съхранил”… И от друга страна „Далечната звезда / ми е по-близка от съседа” и „Моята Звезда е мое жилище”, а Мълнията – „Завръща се оттам където ходим ние / Във всеки живот мълнията е оставила белег”, Мълнията, която е „на слънцето щерка”… А пък Слънцето – основен за поета символ – Слънцето, „за което змията не знае / слънце което не залязва” и „това постоянно нещо / което гледам / и което ме гледа” – „Слънцето във мене е осъдено на песен”, защото „аз съм син на слънцето” – изповядва Павловски в своите стихове.
Радован Павловски митологизира ежедневното и обичайното, както и своето лично пространство и биография… И обратно – от мита той създава лична биография, извежда митичното от сферата на литературното и историчното и му вдъхва живот, актуализира го чрез своята собствена перцепция и лична вяра, като по този начин личността на поета се явява Ключ – медиатор между световете, както е в стихотворението „Покълване”: „Да успокоя, да върна в равновесие / неспокойните сили”… А в стихотворението „Температура” поетът заявява: „а аз съм жив ключ на любовта”… Както и това, че той е „стрелочник”, онзи, който насочва светлините… А накъде? – може би най-вече към човешките души…
Тук е нужно да се каже, че тази концепция, залегнала в поезията на Павловски, е орфическа, както и цялата поетическа система от символи, отразяващи орфически светоусещания и мироглед. Затова и поезията му е толкова богата на архетипи, поради което тя е автохтонна и мистична, а същевременно изключително модерна и универсална. Не случайно един от най-често срещаните митични персонажи в стиховете му е именно тракиецът Орфей… Този типично орфически екстаз (а не емоционален патос), възпяващ Живота и обновлението на Природата, е характерен за поезията на Радован Павловски. Тя отразява вечно повтарящи се вселенски събития и метаморфози (трансформации), но не външно описателно и като че ли не толкова осъзнато, а по един интуитивен начин, в който поетът е воден от онези Думи, които са еманация на Божествения свят и са част от онзи Поетичен Език, който изразява Същността на явленията… Затова ние напълно основателно можем да наречем Радован Павловски, не само поет-стоик, но най-вече поет-орфик. За потвърждение на това твърдение е достатъчно дори само да цитираме едно негово изказване (отново в интервю): „Винаги, всички изкуства, в това число и поезията, са били само облекла на любовта…”
Радован Павловски отлично знае, че Поезията не е просто литературен жанр, а духовно измерение – Тя е Държава със свои закони и порядък, със своя тайнствена йерархия… Ако си послужим със символиката на самия Павловски – в тази Държава Владетел е Слънцето (онова Слънце, „което не залязва”), а синът на Слънцето – поетът – е Принцът на метафората. И Павловски разбира, че това духовно измерение има нужда от земя, от реална сакрална територия, с реално Присъствие на това Измерение. А няма по-добра земя и по-подходяща територия от тази на Детството. За Радован Павловски това е Железна Река – селище в Западна Македония, където са неговите корени и където е преминало неговото детство. „Аз съм река от непресъхващ извор от реката на моето детство, Железна Река…” – споделя Павловски. – „Веднъж завинаги изгрява моята звезда от Железна Река… Железна Река е моята лична карта, паспорт и виза.” И поетът обявява Железна Река за Поетична Република. А през 1990 г. той написва и „Манифест на Поетична Република Железна Река”. Така едно обикновено македонско селище, посредством Словото на назоваване от поета, се трансформира в необикновено място, в „място на Имота”, в „свободно място на живота”, където „птиците от света / пристигат на поклонение” и откъдето „мълниите изпращат ведрина на света”… Това е митичната Железна Река, която извира „от огненото поле на мълниите”… И тази огнена Река се влива в битието на поета, като го изпълва с „нечувана музика на огъня”, с „Огъня на Песента”, която „като огън в твоите очи гори / а е способна и под земя да слезе / и със гласа на Орфей да те зове”, която „като светлина се разпростира”. Така самият поет, подобно на Орфей, се превръща в сакрално битие, в храм. (Нали и името Орфей, буквално преведено от древно-тракийски език – бохарски диалект, означава „Храм”!) И както е в стихотворението „Храм на мълниите”, това е „храм на огъня”, където „стана навик / песента ми / да я слушат боговете”. А Песента, Поезията, е онази Пра-Мълния, която присъства в своя храм – Поета… „Песента ме удря като гръм” – пише Радован Павловски. И тук, като потвърждение на това, ще си позволя да споделя едно мое лично наблюдение: в Струга имах възможност да слушам (и гледам) как Радован Павловски рецитира своя поезия… Когато започваше да чете, той се преобразяваше, сякаш не беше вече той, а някой друг… и целият започваше да се тресе, сякаш бе ударен от гръм, сякаш през него преминаваше електричество на мълнии… И това не е някакво мое метафорично сравнение и „украсяване”, а самата истина! Аз бях свидетел на един истински „храм на мълниите”.
И в заключение е задължително да се каже, че Радован Павловски има изключителен принос за развитието на съвременната македонска поезия. Без да е робувал на формули, без да е вървял по чужди и отъпкани пътища, той самият е проправил път за модерната македонска поезия. Поезията му е оказала силно влияние на цели генерации поети, не само в Македония, а и в повечето страни от бивша Югославия. Също така, той е един от най-популярните и превеждани балкански поети в света. Неговата поезия, колкото и да е „трудна” и сложна, е изключително силно въздействаща със своята необикновена метафоричност и оригинална образност, и е истинско приключение и предизвикателство за ценителите на изящната словесност.

Март 2009 г.


Текстът е предговор към българското издание с избрани стихотворения от Радован Павловски – „Храм на мълниите”, подбрани и преведени от Роман Кисьов (Изд. „Макавей” – Скопие и „Мултипринт” – София, 2009).


бутон за сайт