Андрея Илиев

Гадно нещо е животът. В смисъл – минава, мой човек. Млада, готина, синеока, дългокрака – това не е за цял живот, да знаеш. Бръчки, бели коси, артрит, косми над горната устна… Мъка! Ама трябва да стане нещо, че да го забележиш. Щото човек вижда тия работи в околните, но по себе си…
Бях съкратена от почти четири месеца и се явявах на седмото интервю за работа. Баровска фирма, тежка фирма. Чак бодигардът е с вратовръзка. Секретарката – жълтоглава глупачка с едни криви крака и големи силиконови цици – ме гледа някак си… Абе, сякаш ме няма. И в същото време нащрек – като край зло куче. И телефона вдига с едни жестове…
- Альо? – лигави се в слушалката. – Шефът ви чака.
Той се навел над някакви листи и си играе роличката на много зает. Ами да – фирмата на него чака, никой не може да го замести!… Честно казано, страхувах се да не е някой младок. Тия, с жълтото покрай устата, най мразят, когато нещо на годинките на майка им затърси работа. Старичък… Предната половина на главата му е гола. Вратът – набръчкан. Косата, колкото я има край ушите, е рядка и сива… Абе, не че тоя тип началници са стока – те пък все гледат да се обкръжат с такива като изрусеното в преддверието. Педофили гадни.
Надигна лице. Нещо ми светна – тия очи!… Зеленикави с кафяви точици. Правият римски нос. Имах един съученик – Радослав. Отличникът. Знаменосецът на гимназията. Трошачът на момински сърца. Първият мъж в живота ми.
- Какво сте работили досега?
Стана на абитуриентския бал – май, цъфнали вишни, едри като гроздове звезди… Глупости. Тоя е по-стар от мене поне десет години. Макар че гласът…
Зададе ми още – цифром и словом – шест въпроса. Вече бях опитна и разбрах, че няма да ме огрее.
Радослав беше. Точно по разсеяния поглед го познах. Много е добър, когато реши да се отърве от някого. Гледа хладно и мисли за друго – само той го умее така красноречиво.
- Секретарката ще ви се обади до седмица.
Вятър! Знам ви репертоара. И след седем години няма да ме потърси.
Страдах зверски цяло лято. Другите четоха, а аз плаках. И съвсем закономерно те влязоха в Софийския, а аз в един забутан провинциален клон… Което цял живот ми е пречело да си намеря свястна работа.
Спрях на вратата. Поколебах се съвсем мъничко. Всъщност, какво губех? И губех ли въобще?
- Да сте учили в Трета гимназия?
Гласът ми потрепери издайнически.
Той се сепна.
- Да.
Май му идеше да ме удуши. За него аз вече трябваше да съм поне на една галактика разстояние от офиса.
- Единайсети бе клас?
- Единайсети бе.
Пламна микроскопична искрица интерес.
- Радослав?
Кимна, вторачен в мен. Някъде дълбоко, дълбоко в зелените очи с кафяви точици нещо трепна. Далечен спомен – бели вишни, жълта луна, кръшен девичи смях. Някакво чувство…
- Единайсети бе клас – повторих като упоена. После натъртих: – Моят клас.
Интересът му се стопи. Сви устни. Запрехвърля писалката – златна! – от ръка в ръка. Скука. Досада. И нетърпение да бъде оставен на мира.
- Тъй ли? – рече машинално. – По какво ни предавахте?…