ПРЕДЧУВСТВИЕ

Виктор Начков

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Да губиш сам спестяваните чувства,
защото срещу теб се съюзяват…
Мълчанието стана вид изкуство
в гърлата
на световната гълчава.

Ти виждаш как предметите едреят,
как стават аритметика надеждите.
Сърцето е в услуга на летежа
дори когато рани
в него зеят.

Но в глухата му гибелна дресура –
като жребец на циркова арена –
ще спре внезапно,
после ще се втурне
към теб – в последното си откровение.


ОТБЛИЗО

Ти, който смирено се кръстиш пред хляба и виното,
а се блъскаш в стените на абсурдната страст –
не задържай живота си!

Рикоширай подобно на оловото пламнало,
за да паднеш в пръстта по най-вярната траектория,
а над тебе пшеницата да се скланя смирено…

За да паднеш отвъд времената и отвъд континентите,
където може би ще си спомниш, че си човекът,
сам на себе си
предоставен.


ЛЕТЕН ДЪЖД

Поръси топъл дъжд паважа прашен
в следобедната градска тишина.
Площадът сънен, от дъжда изплашен,
разтърси тежките си рамена.

Забързани чадъри се кръстосват,
подтичва смешно мокър вестник
и хората унило се залостват
зад входове олющени и тесни.

А аз вървя край пеещия кестен
с измокрени и светещи коси
и пада тихо тоя дъжд божествен
и с чисти, чисти капки ме роси.


МИГОВЕ В ЕДНО СЕЛО

Настръхнала мъгла като огромна паяжина
захлупва покриви, дворове и огради.
Къщурките, потънали в праха на времето,
се отдалечават мъдро от епохата,
мазилките напукват сухи устни.
По раменете ми като река се стича
сънлива тишина, която
няма никога да бъде моя.


ГРАФИКА НА СЕЛЯНИН ОТ РАВНОГОР

Съдбата по челото го орисала
и тегне
вечната присъда
да чезне на живота в смисъла,
за раните ни
лек да бъде.

В душата му – безкористна и чиста –
раздипля листи
мокрия тютюн
и брулят ветровете тия листи,
умората забива гърбав клюн.

А вечер с черните си криви пръсти,
пред бледия светец смирен,
не ляга,
без да се прекръсти
за утрешния божи ден.

Докрай върви през ниви и стърнища,
брадат, умислен и огромен,
докато се превърне
в пепелище
и бързо избеляващ спомен.


СЛОВО НА ИВАН АРАБАДЖИЯТА,
СПОДВИЖНИК НА АПОСТОЛА

…И тогава земята изхрани общата памет.
Последна бе зимата и грачеха чумави гарвани.
Пет века, народе,
целувахме кости и камъни,
за да заключим в духа си вярата.

Няма лек за горещите рани в дълбоката твоя обител –
тържество и страдание стискат гърлата ни пусти.
И не вярвахме в библии, нито в икони Исусови,
а пред Дякона, байо, в пепел и песен горяха очите ни.

За да вдигнем чела и да тръгнем с позора на общото време
към небесата, където се люшна огромно бесило.
Всяка скръб е безмълвна победа.
Всяка примка е стреме.
И плача ти е страшна присъда, родино мила!

Пука ярема и кървав е гербът на правото дело
и пред кой да въздъхнеш: “Лошо време, Василе, а иде оран!”
Иде оран, Апостоле, че изправи се нивата келява
от Българско до свободата! И по-нагоре.