ИЗ “ЗИМНА ТРЕВА” /2002/
ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА ПОЕТА
За големия поет е Бог отсъдил
да преживее сам,
докрая,
всичко.
Дори когато е сеяч на бъдеще,
големият поет
е винаги
античен.
Преодолял упорството на сетивата,
високо
над материята душна
ще го съзрем –
отчаян авиатор,
в беззвездните пространства
търсещ суша.
Но свършва кръговратът
и в безкрая
се разпиляват образи – мъниста.
Когато Бог в небесната си стая
ги събере,
ще види,
че са чисти.
ДЕБЕЛЯНОВ
Ще се сбъдне всичко, всичко. Все едно е как.
Вишнев мрак е над Копривщица. И над Черна – мрак.
Не отказал на небето тихия подслон,
ще преминеш мълчаливо своя Рубикон
и сбогувал се с илюзиите за Жена и Храм,
в общия убийствен вихър ще останеш
сам.
ПЕНЬО ПЕНЕВ
Безсилни са – и с шум, и с тишина –
да осквернят надгробната ти плоча.
Те цял живот с измислена вина
в гърба ти се прицелваха
нарочно.
Но как е жалка липсата на срам,
когато вече живия го няма –
фалшива музика от глухоням,
бездарен послепис към чужда
драма.
Не вярвам, че ще дойде някой тук.
От векове го чакам. На вратата.
Единствения дълъг, тъмен звук
издава вятърът.
От векове не мога да заспя.
Не идва никой. Всъщност спрях да чакам.
Ще ме открият някой ден така –
на стъпалата.
Не казвайте: “Уби го самота!”
Със самотата свикнах да живея.
Заминах сам
за Долната земя.
Не вярвам да се срещнем и във нея.
Той кожуха в стаята ми снема
и снега изтръсква с плавен жест.
После казва: “Вече колко време
ви чета. С умерен интерес.”
И усмихнат сяда на дивана
(мъртвите са тази нощ на ход):
“С тия книги – вика – до тавана
как намираш време за живот?
Скучно стана пишещото племе –
все апокалипсиси и гняв.
Само меча, бронята и шлема
не създават рицарския нрав.
Затова сега ще ви го кажа –
пишещите – да ви заболи:
стихотворно мъртъв е пейзажът
без родопски мирис на ели.
Без пъртина, без сълза, без рамо,
без частица първороден свян.
Иначе ще ви четат ли? Няма.
Да не ми е името Иван.”
* * *
Тръгнаха към своята Обител
Пеньо и Андрей, Иван Николов.
Опитът да си небесен жител
е по правило
отдавна
солов.
Щом прелистим книгите им странни,
те при себе си ни викат също.
Без да знаят късно или рано,
казват ни,
че ще се върнем
вкъщи.
* * *
Роденият да дава е самотен,
ала живее и дори умира
за всичките, които бряг и котва
единствено в достойнството намират.
И в Онзи свят навярно ще засвети
с един спокоен, непомръкващ блясък.
А в този – безразлични, ветровете
ще разпиляват фигурки по пясъка.
* * *
Поетът е пастир на пеперудите,
които тръгват винаги към пламъка
с надеждата да се повтори чудото,
наречено отместване на камъка,
и сред души от злобата помътени,
сред тонове нескривана омраза,
поне един – във вихъра безпътен
да разпознае себе си във Лазар.
* * *
Те пристигат млади, светли, талантливи,
непривично чисти, своенравно диви.
Пътят ги събира – непонятен, тъмен.
Те не знаят още – той е много стръмен
и измамно кратък, и привидно ласкав –
те ще се препъват, ще ги мамят маски,
ще се припознават във души, в идеи…
Господи, пази ги – нека оцелеят!
Нека в тях дълбоко изворът да блика,
да им се изплъзва, да ги предизвиква…
И не ги осъждай, Господи, когато
тялото за малко предаде душата.
Ето, те пристигат – нека ги щадим!
Изворът ги чака чист, неустоим.
* * *
От цигани ограбена върви
майка ни
по Главната
и плаче.
Разсеяно извърнали глави,
я отминават
късни минувачи.
Прибира се в апартамента стар
жената
и лицето си измива.
А после в малкия съседен парк
я виждаме
лехите да полива.
* * *
Едва сега разбирам: съществувало
небето. И го гледам удивен.
Навярно много дни са отпътували
без истински да заживеят в мен.
Един от друг животът ни зазижда.
Човек със себе си се раздели.
Дори небето, вечното, не вижда.
Освен когато то го повали.
* * *
И след като го казва Питагор,
навярно е така – че ни е имало
преди плътта, поредният затвор,
да ни лиши от усета за Минало.
А после, през епохи и тела,
със шепота: “Обратно към Началото!”
по скърцащите тесни стъпала
ще се завърнем най-накрая в Цялото.
Напразно химн в небето ще звучи.
Защото ще съзрем, че в нас се взират
очакващи спасение очи –
от другата пресечка на Всемира.
* * *
Във името на вечната трева,
която някой ден ще ни покрие,
във името на всички сетива,
били във нас,
преди да бъдем
ние,
не искам да повярвам, че духът
ще разкове поредното си тяло,
преди да се приготви за Отвъд –
за следващо,
за следващо
начало.
