Из „Требник. Приписки с върха на перото” (част трета)

Иван Николов

ПОДЛОЖКА

- Та ти откога пишеш стихове? – разпитва ме като пионерче Асен Босев. – Не може – казва – да не си минал покрай мене!… И как тъй да не те забележа?
Ами, ха де, излиза, че можело! Сигурно по стар ученически навик съм се притулял зад гърба на по-предните или пък разстоянието е било по-големшко от един поглед. Тогава още нямаше ни даровити деца, ни асамблеи, ни творчество, ни красота!
Събра ни един ден класната Йорданка Старчева и рече:
- Искате ли да издаваме стенвестник?
- Уха!
- Ама смешен да бъде?
- И още как!
Затова го кръстихме „Кълвач”. Още същия този ден за пръв път видях пишеща машинка. Класната беше излязла за миг и тогава се престраших да чукна две букви, само че те се застъпиха една с друга, та после трябваше да играе гумата.
От всичко съчинено за първия ни брой Йорданка Старчева най-много похвали стихотворението на Георги, той беше един клас преди мен. Сто години по-късно го срещнах в Бачковския манастир: послушник ли, калугер ли – не им разбирам: от длъжностите. По времето, за което си припомням, той все още беше весело момче и описваше в рими как ръката му се приклещила в гърнето с рачела. Да си призная честно, завидях му два пъти: веднъж за стихотворението и още веднъж – за похвалата. А в следващия брой се появях и аз: цели шест куплета, в които разказвах как през голямото междучасие Нанев Кольо се беше покачил върху цветарника и как полетя оттам, изпреварвайки саксията…
По понятни съображения името на автора го нямаше, но това не попречи на неговия герои да му обърше два шамара – и тогава сатириците отговаряха за всеки публикуван ред с гла,вата си!
Така стигаме до първия честно заслужен хонорар.
А на следващата година в „Септемврийче”, на четвърта страница, долу вдясно, се появи и първото ми съчинение, набрано с истински печатарски букви. Стъписан от почуда, опипах го няколко пъти и чак тогава повярвах, отдолу пишеше: Ванчо Николов, с. Горски извор, Хасковско.
А думичките, помня, бях измислил и записал под двете дъбици на полялата край Ешекдере, докато кравите преживяха на пладнина. Нямаше какво по-гладко да подложа под листа, затова използувах дъното на воловарския си заструг – така ние викаме на дървените захлупци, сигурно защото са струговани. В тях си носим свинско от търбух, буца пожълтяло сирене или яйца, пържени с брашно.
Ето, че стигнахме и до въпроса за подложката! Но той спада повече към теорията. А първия куплет на стихотворението мога да ви кажа и сега:

Нов живот настъпи
в нашите поля,
в нивите ни плодни
песен се разля!

Както виждате – нищо особено! По-нататък се появяваше и Вълко Червенков – върви значи той, вождът, в тая равнина, към напредък води родната страна! Не изпитвам стеснение да си го призная, по онова време същото е правила комай целокупната ни поезия, та аз ли ще се опазя?
Края досъчиних на другия ден, защото внезапно се появи стършел и кравите навириха опашки. Тичах да им преградя пътя и торбата с празния вече заструг ме биеше отстрани по хълбока.
Той продължава да ме бие и досега. Но аз не го захвърлям. Ако се наложи да запиша нещо, нали ще ми трябва подложка? А щом усетя под листа кръглото му дъно, значи всичко е наред!


БРОЕНЕ НА ПИЛЦИТЕ

Както е при всички наши поговорки, и при тази мъдростта не се изчерпва с голия смисъл на думите. Тя е нещо като мярката на яйчаря: вие пропускайте през нея своите си работи, аз пък – моите!
Млади и зелени сме били някога, когато несръчно съешвахме римите в първите си стихотворения. Нито веднъж не се замислихме над такъв един чисто технически въпрос: къде трябва да стои името на автора – най-отгоре или най-отдолу? То си беше някак в реда на нещата: два куплета, пет куплета, подписваш се под тях, и толкова. Така ги пращахме, така излизаха понякога!
А какъв е бил простичкият смисъл на такъв порядък?
Ние с теб, драги читателю, не се познаваме, виж думичките, които съм написал, и ако искаш да ме похвалиш или обругаеш, ей го там името ми, най-отдолу. С други думи, фирмата ни е скромна, но държим за марката на своето производство!
В сегашните вестници и списания най-напред турят името на автора, а сетне вече – ако има още нещо. Така, с повечко въздух, било по-модерно уж, по-прегледно някак си!
Слушам тези уважителни аргументи и сговорчиво кимам в знак на съгласие. Но защо все пак еретично си мисля, че вестникарският въздух едва ли е толкова независим от общия въздух на времето, дето го дишаме всички?
Само че едни въртят инкубатора, други нямат търпение да броим пилците още напролет.
Това съм значи аз и вие сте длъжни първо да ми видите името, а за по-нататък – ако ви остане време!
Преписах тези няколко реда и за всеки случай – по стар навик – оставям под тях мъничко местенце.
Колкото за едно име.


ВЪЗРАСТ

Видях го в най-гъстата навалица – сред тържествено усмихнати и оживено разговорчиви хора.
- Тъжно ми е – рече старият поет, – сам останах. Като се огледам наоколо – нито един връстник!
И след къса въздишка:
- Наклониха земята моите мъртви… Не усещам вече същото равновесие!


И ВСЕ ПАК

Едно сполучено стихотворение винаги е игленото ухо, през което е минала камилата!


СЪВСЕМ МЪНИЧКО УСИЛИЕ

Вършитбено време, жега – като под връшник. Караме снопье с колята – така се викаше тогава. Два вола, два божии ангела, зажеглени в ярема, и между двете поскърцващи ритли – снопи до небето, привързани с ортома. Идем от Оксандере, възкачваме се към Аязмичката. И досега ми е приятно да изговарям имената на местности, които вече не съществуват – поне за мен: Мелештепе, Еленчето, Чуките, Ешекдере, Пашовото, Дребака!…
Хронистът, който си припомня всичко това, е само педя човек и подтичва в ситен тръс, за да не изостане от последната кола – тяхната. Той още не знае почти нищо за света, а светът за него – съвсем нищо!
В този миг, на завоя, грамадата снопи неочаквано се накланя, накланя и лявата ритла на колата поляга върху високия синор, обрасъл с бял трън. Мъжете нерешително затъпкват току-що припалените цигари, опират остен – кой където е намерил – и мълчешком запъват рамене в повитите климии:
- Хау-у-руп! Малко, още мънинко!
Но мънинкото не достига.
При следващия напън баща ми едва успява да подвикне – не толкова с надежда, колкото от безизходица:
- Я дръж и ти, ела да помогнеш!
Улавям се за главината на щръкналото задно колело и почти увиснал във въздуха, тайно заклевам непосилната тежест:
- Отмести се! Малко, съвсем мънинко…
И сякаш поддала се на моите отчаяни заклинания, колата изпървом трепва едва доловимо, колебае се за миг, проскърцва нерешително, а след това бавно и страховито поема обратния път.
От едно нищо и никакво детско усилие!…
И вършитбеният керван отново потегля, но сега аз вървя най-отпред.
Колко пъти, когато съм изтървал колата, не ми достига точно това съвсем мъничко, последно усилие! Тогава затъпквам цигарата, подпирам остен и моля първия случайно срещнат:
- Ей ти, свой ли си или чужд? Имам нужда от твоята помощ. Само с пръст да ме подкрепиш… Точно толкова не ми достига!
Нали утре и твоята кола може да се прекатури?…


ЗМИИ И ГУЩЕРИ

Имаше и такъв празник: Заговезни! Привечер надскачахме раздухвани от вятъра огньове, докато дънцето на панталонките ни припари, въртяхме оратници, ония цепнати тояги с намаслен парцал или стиска слама в края, които профучаваха над главите ни като опашати метеори. И се прибирахме с опърлени вежди, обдимени и осаждени като погорелци.
На другата сутрин трябваше да изскочим още по тъмно и заудряли я стара тава, я кофа, я тенекия някаква, да обходим всички градини и дворове, да надзърнем зад всички плетища. И да викаме гръмоподобно:
- Бягайте, змии и гущери! Баба Марта иде с калъчката да ви коли!…
Посбутват ме с лакти под чергата баща ми и майка ми, единият – от едната страна, другият – от другата:
- Ха ставай, че закъсня, хорските деца откога са излезли!.. .
Знам аз, че са излезли, нали чувам гласовете им – на Тенча, на Илия… Ами срамът: как така ще стана, как ще отворя гърло… Пред цяло село?
Но, изглежда, преглътнатият вик все някога трябва да бъде извикан!
Само нещичко от онова доверие в ритуала да беше останало, дайте ми сега една тенекия, пък ще ви покажа аз как се пропъжда злото:
- Бягайте, змии и гущери!


СВЕТУЛКА

Първото и най-хубаво списание, което съм получавал и разгръщал някога: светука и гасне, светука и не угасва!


СПЕСТОВЕН ВЛОГ

Сиромашките парички на кърския трън – неразменна монета на твоето детство!