СИБИРСКИ ЕТЮД

Йордан Янков

          СИБИРСКИ ЕТЮД

          Премръзналата нощ се мяташе при всеки
допир със земята.

          Накълбена вихрушка се търкаляше по
мускулестите води на Об и ниски облаци
я шибаха с разнищени камшици.

          Дърво, камък, тръгнали на север,
търсеха пътеките си под снега – повел
ги беше вятърът към хоризонта,

          където сред мъгли се сливаха накрая
ледовете с ледовете.


          ТЯ

          И чак на съмване при нея се завръщат
прелестите й – подрежда ги и ги поставя
на чаршафа за почивка.

          Зората й поднася сън и укротява диша-
нето й под меката завивка.

          Раздадената топлина е тръгнала по своите
посоки – светлината се опитва да заръби
всяка рана

          по тялото, преливало се в друго тяло.


          ТОГАВА

          Душата търпеливо меси своя хляб
за по-нататък.

          Смъртта е продължение, което не
отива, а се връща.

          Гласът на оплаквачката преглъща
своя вопъл – думата остава гола,

          когато земният ни път прибира
своята постеля от земята.


          РЕКВИЕМ

          Отиват си един след друг от къщите
между реката и баира.

          Със старите си дрехи и с обувките,
които никога не са ги водили далече.

          Между обрулени черници и стени,
замазани с оскъдно прегоряло слънце.

          След вятъра – и някъде под него,
някъде под него…


          СЪЩОТО НЕБЕ

          На връщане ще се провреш под същото небе –
по пръстите ти същото небе ще сипе хапещите
капки на мъглата.

          Между октомври и ноември – есента ще е
навяла дрипите си по овразите и пътят сам
ще си намира пътя.

          Раздърпани от вятъра, тополите ще си
подхвърлят гарвани – ще разгадаеш кода на
играта, предвещаваща разместване в контура
на пейзажа.

          Под същото небе – на педя от челото ти,
на педя от дъха ти.


бутон за сайт