БЕДНИ МИ, БЕДНИ ГОСПОДИН ВИК…
Безспорният медиен герой на миналата седмица бе господин Едуард Вик, основател и спонсор на литературния конкурс “Роман на годината”. В доста вестникарски и телевизионни изявления богатият космополит обяви, че прекратява конкурса. С други думи, затвори кранчето, от което течаха силноструйни хонорари за всякакви членове на журито. Подчертавам това, тъй като по мои наблюдения сложни тактическите маневри за завоюване на място в журито съпровождаха конкурса. Личаха си одрани лакти и разкървавени колене. Смисълът и моралната стойност на наградата останаха на заден план. Защото освен лесно спечелени пари, членството в това жури даваше възможност за сдобиване с индулгенции, удостоверяващи, че идеологически вече не си такъв, какъвто си бил преди. Става дума поне за трима председатели на жури “ВИК”. Как иначе да си обясним, че възможно най-невзрачният в цялостно отношение измежду всички наградени романи – “Партиен дом” на Георги Тенев, бе коронясан не от някой друг, а от висш функционер на предишния тоталитарен режим. И не заради художествени качества, каквито на въпросното съчиненийце липсват, а заради това, че “Изследва зловещата радиация на комунизма в душите на хората” – според рекламната анотация… Плюенето в кладенеца, от който си пил вода, съпътстваше конкурса през краткия му живот. Този морал се предаде и на участниците в конкурса. Те схванаха, че се изискват романи, в които, независимо от художествените качества, трябва да има чисто пропагандни антикомунистически настроения, трябва да има епизоди, макар недостоверни, от житието-битието на българина при тоталитаризма, трябва да има шизофреничен персонаж и така нататък до пълно изопачение на национални идеи и идеали, до злобно предизвикан разпад на българина като личност. Ето част от типажа на номинирани и наградени в конкурса «Вик» книги: „Главната героиня е ексцентрична булимичка и клептоманка, която гледа с циничния поглед на постмодерна личност на всичко, което я заобикаля – университета, приятелите, любовниците, зимата, небезобидните студентски купони. Единственото, което наистина я вълнува, е Ковалски – нейната нежна синеока безполова муза”; „Това не е книга, а тоалет на момичешката душа”; „Авторът на книгата е изключен от университета и екстрадиран поетапно от столицата. Защото на лятна студентска бригада по социалистическо време го сварват в кревата на младата му хазяйка, която предната вечер го отвела там, хванала го за мъжката му гордост и го приканила: “Ръгай, студенте, ни бой съ – мъжот ми й чак у Коми!” Книгата обаче не е… класически роман. Фактически е едно голямо предизвикателство”; “Забелязват се несъмнени имитации и заемки от бестселърите в жанра като книгите на Дж. Х. Чейс, Сан Антонио, Р. Чандлър и витиеватите словесни шедьоври на С. Кинг”.
Такива откровени заемки на чуждестранни образци, такъв подбор на сюжети и герои нанесе главното поражение на идеята на господин Вик – и той си отива победен.
Наградата, възлизаща на 10 000 лева плюс безплатен превод на избрания роман на английски език, в парично отношение бе най-високата премия за литература, която се присъжда у нас. Господин Вик не е виновен, че немалкото други награди – национални, общински, персонализирани, тематични и т.н. са значително по-ниски. Няма вина и за това, че нито един български олигарх или бизнесмен не е учредил някакъв приз, с който да подпомага родната книжовност. В една страна, в която полуграмотната чалга певица получава за два часа имитаторско пеене няколко пъти повече от месечната заплата на един учен-академик, господин Вик трябва да бъде разбран и в това непосредствено сравнение. Той си отива като благодетел и би трябвало да го изпратим като благодетел.
Би трябвало, но за съжаление господин Вик си отива победен и поражението му не предизвиква вълнуващи чувства. Идеята за конкурса е неговото Ватерлоо. И тъй като сигурно ще отнесе в своето космополитно пространство предимно тия български романи и, да речем, ще ги прочете лично в превод, господин Вик няма как да не усети колко далече от живата българска литература е неговият книжен остров Света Елена. Защото нито едно от наградените произведения – нито едно! – по съвкупност на задължителни художествени характеристики, психологическа достоверност на сюжети и персонаж, език и стил на повествованието, не се съизмерва с ненаградените, а по-правилно е да се каже – с неучаствалите български романи в т.н. конкурс “Роман на годината” на Фондация “Едуард Вик”.
Но защо не участваха истинските български писатели в конкурса? Тук има един особен момент, израз на национална психология. И до снизходителното намерение да се поощрява българската литература с чуждестранно благоволение, българските награди не бяха малко. Ще спомена някои от тях – Годишни награди на Съюза на българските писатели във всички жанрове и за детска литература; годишни награди на Съюза на независимите български писатели; Големите награди за цялостно творчество на Пловдив и Бургас, обрасли с опит и традиция десетки други общински награди; И, разбира се, изключителната поредица награди на имената на забележителни български писатели, в чието творчество личат национални традиции, авангардни тенденции, новаторски експерименти. Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Михалаки Георгиев, Александър Паскалев, Йордан Йовков, Гео Милев, Елин Пелин, Димитър Талев, Никола Вапцаров, Георги Караславов, Елиас Канети, Николай Хайтов, Дора Габе, Мара Белчева, Петко и Пенчо Славейкови, Георги Джагаров, Богомил Нонев, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Иван Нивянин, Цветан Спасов, Пеньо Пенев, Владимир Башев, Георги Братанов, Петя Дубарова, Христо Фотев, Петя Караколева, Иван Динков… Тези награди нямат висок паричен еквивалент, но те са ценени и уважавани от българските писатели със съкровеното значение, което съдържат. А значението е преди всичко в литературния възглед на българското общество между двата милениума. Този възглед не възприема националния нихилизъм, унищожението на човешкото достойнство, прогласа на човеконенавистнически идеи, превръщането на периферни фигури и явления в същностни представители на нацията. Най-ясно проличава този възглед в творчеството на Патриарха на нашата литература Иван Вазов. Създавайки дълга поредица от незабравими образи, той в действителност съхрани в психологическите й предели цяла една държава и възроди великите личности на цял един народ. За Левски, за Ботев, за Раковски ние имаме представа по техните лични документи – дневници, стихове, тефтерчета, но написаното от Иван Вазов ги възвиси с вековечно слово и нареди до тях с художествена правдоподобност сътвореното от неговия гениален писателски талант българско човечество – Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, доктор Соколов, Странджата, Македонски! Той измъкна от забравата и битовата немара чизмаря Кочо Честименски, братя Жекови, братя Миладинови и ако днешните поколения ги възприемат в действие и размисъл, то се дължи в най-голяма степен на Иван Вазов! Чрез лирика и епос той запази за България оня народностен възрожденски тип, за когото в личното си родословие повечето съвременници нямат нито спомен, нито подадине. Хаджи Смион и Иванчо Йотата, Селямсъзът и Варлаам Копринарката, Фратю – персонаж само на една повест – не са ли те изразители на характер, изграден от родолюбиви помисли и безкористни славянски блянове, от величави копнения по свободата? Приобщени към тях – и към нас! – са всевиждащият слепец Колчо, благородният побъркан Мунчо, патриархалният ни предшественик Мичо Бейзадето, озареният от земен бунт дякон Викентий. Според българския възглед литературата е наистина паралелно човечество – и там не могат и никога няма да намерят място посредствените герои на премираните от Вик романи.
На Жан-Пол Сартр приписват една крилата фраза: “Не е трудно да спечелиш Нобеловата награда, по-трудно е да не я заслужиш!” Мнозина български писатели биха казали същото и за наградата “Вик”. Всъщност от какво се определя нейната престижност? От високия паричен еквивалент или от високия критерий при обсъждането на кандидатурите? Всички лауреати са почти забравени, произведенията им останаха непрочетени както на български, така и в превода на английски… Някой ми разказваше как на Франкфуртския панаир на книгата един лауреат на господин Вик с превод под мишница обикалял издателски щандове и предлагал стоката си. Никой не бил чувал за издател на име Едуард Вик, никой не се стреснал от неговия конкурс “Роман на годината”.
Проблемът е, че Едуард Вик не представлява културната общественост на някоя страна. Той стимулира космополитна идеологическа продукция във вид на книги и невзрачните автори на тази продукция напразно се надяват, че става дума за нещо друго. Уви, нищо друго!
Размерът на наградата на господин Вик бе определен по колониални критерии. Тя мачка фасона на българското Министерство на културата, което с неимоверни усилия успява да подпомогне българската книга, отстранява от едно литературно съревнование благородството и безкористието, подлага динена кора на държавата чрез конституционните си права и задължения да регулира духовните ресурси на нацията.
С милионите си господин Вик изтъква най-напред себе си, това му трябва в света на бизнеса, но тази самореклама не струва ли много повече? Една проста сметка показва, че за всичките години на конкурса господин Вик най-много да е похарчил двеста-триста хиляди лева – за наградата, за превода на английски, за журито, за коктейлите… Но колко струва влиянието в негова полза, оказвано от едни странно уж подбирани членове на журито, които не са литератори? Не действаха ли именно като “агенти за влияние” тези хора, нямащи нищо общо с литературата? Но освен че постлаха някои килими пред господин Вик, те решително допринесоха наградата „Вик“ да тръгне с фалстарт – констатацията е на известен литературен критик. Друг литератор определи първия лауреат като “литературно чудовище”. Трети сподели, че журито е трябвало да избира между опера и оперета, избрана била оперетата… Първият награден роман дори бе оприличен на “току-що попаднала в трънака и спукала се футболна топка – хем още става да се играе малко от малко с нея, хем след още малко време играта вече не я бива”…
Като главена мотив за решението си да закрие конкурса “Роман на годината” господин Вик изтъкна слабият интерес в българското общество въобще към романа като литературен жанр, подметна също така и нещо нелицеприятно за склонността на съвременния българин към културата. Това са негови субективни наблюдения и не искам да ги оспорвам, нека си доживее живота с тях, достатъчно е да кажа, че аз намирам други причини за неуспеха на конкурса, и част от тях бяха изтъкнати по-горе. Но колонизаторското съзнание на космополита проличава още в началото. Ето какво споделя той: “Когато започнахме „Роман на годината”, дълго дискутирахме как трябва да се нарича фондацията, която да популяризира съвременната българска литература. ВИК се оказа добро решение – разбрах, че моята фамилия на български означава „вик“. Приех метафората – вик за помощ за българския роман.” Как не ми се иска да му кажа, че тук подрънква още една метафора, че същата дума, прочетена като абревиатура, означава вода и канализация, нещо като инсталация за оттичане на сивия поток в литературата…
Безплатната самореклама на господин Вик доведе до следната смехотворна публикация в българските медии: “Стефан Кисьов, Емил Андреев, Боян Биолчев, Георги Тенев, Евгения Иванова са щастливците, печелили наградата “Роман на годината”. Това е като съобщение за панаирджийска лотария, с подобно определение в националната книжовност е останал един само, но той не е от тези, той е “Щастливецът”… Остава да видим кои пък са щастливците, бивали членове на журито. Ето някои от тях – една еврокомисарка (Меглена Кунева), един олигарх (Христо Ковачки), една главна редакторка на жълт вестник (Кристина Патрашкова), един политически коментатор (Георги Коритаров), един телевизионен “специалист по всичко” (Георги Лозанов), един кинорежисьор (Андрей Слабаков)…
Приблизително шестдесетте книги годишно, които господин Вик наброява като подбрани за номинация и премии, нито веднъж нямаха облика на представителна извадка от съвременния литературен процес. В България излизат много повече романи годишно, но към господин Вик не бяха насочвани творбите на писатели, които просто смятат, че при такова жури няма да се получи сериозна класация, Леа Коен изтегли от конкурса книгата си “заради изключително подозрителния кръг, който се заформи около наградата”. Кристин Димитрова заяви, че “преди да почнат да награждават разни сътрапезници и съпартийци тя (наградата) изглеждаше като чиста полза за литературата – повод да се говори за български книги и български писатели”. Уви, истината е, че този конкурс имаше за цел да подмени стойностите в съвременния литературен процес. И още една периферна задачка – книжнината, написана от емигранти, да бъде възвеличена като голяма българска литература.
Едуард Вик е космополит и полиглот по рождение и биография (роден в Канада, в семейство на австро-италианка и англичанин, живял в Америка и Англия), в момента ръководи преводаческия си бизнес от Германия. Завършва английска литература в Кеймбридж, след което работи като мениджър в областта на туризма, маркетинга и застраховането. Пътува непрекъснато в Европа и Азия, имал е възможност да види най-развитите и най-бедните страни, разликите и приликите, някои от най-лошите и най-добрите кътчета на света. С широкия си кръгозор и заразителен ентусиазъм, той ръководи бизнеса си, общува с хора, преговаря, решава проблеми. Решава да учреди компанията EVS, за да комбинира колкото се може повече от своите интереси и умения, главно към езиците и бизнеса. Според него, комуникациите са ключа за успеха в бизнеса. А преводите винаги са били част от него…
Колко жалко, че с неговите пари в България се отнесоха като с някои средства, отпуснати от Европейския съюз – те бяха просто разграбени от пъргави и безогледни литературни “батковци”, “братковци”, “октоподи”, “нагли”, “факири” и “недосегаеми”, според терминологията на криминалните хроники.
Това е, бедни ми, бедни господин Вик, останете си със здраве!
