ВРАБЧЕТО

Веселин Тачев

От двете страни на гроба са полегнали венци от бръшлян и карамфили. Те са увити в найлон и сухият сняг шумоли по тях, шушне грозно…
Нещастник бе в живота, а ето че и смъртта го грабна преждевременно и го отнесе във вечното нищо…
Трудеше се, блъскаше се, но не му вървеше. Дали защото знаеше повече от другите. Или защото се замисляше и търсеше отговор на неща, за които другите малко ги е грижа.

Без него селото някак опустя, обезличи се…
Ще минат години и ще го забравят съвсем. Животът си тече, върви, отлита. А той…
Седеше тогава на каменните стъпала на читалището в един летен ден. Залязваше. Из ясния въздух кръжаха лястовици, крещяха, ловяха мушици и ги носеха високо горе, дето колоните подпират свода на сградата. Градски лястовици бяха, гнездата им бяха прилепнали в ъглите и само с една дупка, колкото да влезе птичката. Живот бъкаше вътре и гладни чирикания се чуваха.
- Чудни птици са – каза той, забелязал погледа ми. – Стотици километри прелетяват, докато изхранят малките. А преди време видях нещо, което нито съм чел, нито съм сънувал. Предния ден валя дъжд, имаше локви, пак тъй залязваше слънцето, но ги чувам, че чирикат някак особено. Гледам, в едно от гнездата влязло врабче. Няколко лястовици висят там прилепени и не му дават да излезе. През туй време останалите мъкнат калчица и лепят, лепят. Близо половин час трая всичко – зазидаха отвора и врабчето остана вътре. Минаха няколко дни, почнаха горещини, а аз все следя какво ще стане. И една сутрин гледам – гнездото отворено, а долу на плочите – врабчето, умряло и почти изсъхнало такова… Изхвърлили умрялото врабче… Хем гнездото им беше празно…

Тази история сега, след неговата смърт, ми прилича на притча.


бутон за сайт