Из „Требник. Приписки с върха на перото” (част втора)

Иван Николов

ФИНАЛ

Ей го и чичо Ламар: стъпил яко и непоклатимо върху кривите си кавалерийски нозе. Не че има кой знае накъде да препускаме, ама какво да правиш: природа! Ризата му – бяла, а върху яката й – все същата изискано-старомодна папийонка, сякаш пеперуда – аха да трепне и отлети.
Здравей, чичо Ламаре, не ме гледай така ядовито и облачно изпод тия рунтави вежди: грешни сме пред тебе, все по-рядко разгръщаме твоите сказания, комай повечко ушна кал се е натрупала в слуха ни, та колкото и да се напрягаме, с мъка ще доловим гъргорещия ти смях.
Точно затова съм и седнал сега: прехвърлям в тъмната лабораторийка на паметта си твоите множество образи – като оттикнати за по-сгодно време негативи. А то все не идва, това по-сгодно време!
В най-първия ми спомен за Ламар, вече поизбледнял и смътен, него самия го няма. Чувам само гърлено-грубоватия му, сега ще кажа дионисиевски глас, защото тогава още не съм знаел. Чета и препрочитам два умонепостижими стиха и вече за кой ли път недоверчиво прокарвам пръсти върху релефа на думите, от които са съставени – толкова трайно и дълбоко е съмнението ми, че такова нещо може да се напише на книга:

И децата с навирени предници
оросяват пред прага цървуля.

По-сетне го виждам приседнал с подвито коляно направо върху зелената трева на хасковския крайградски парк „Кенана”. По лицето му играе шарена сянка от едно неволно увенчало го дъбово клонче, очите му са любопитно-омиротворени. Слуша чивчирикането на някакво безименно пиле, с което явно се познават, оглежда с око на лесничей дъбовия подраст, обрамчил поляната, и казва разчувствувано-одобрително:
- Мешелик!
Но в тази единствена дума има толкова любов и доверие – сякаш ни представя своя най-близък приятел, за когото току-що ни е била приказката. И добавя с някаква прадалечна фолклорна интонация:
- Хубаво, та яко дърво, дълготрайно – не мож му надживя годините!…
И още по-сетне: чувам как тихо скръцва вратата на хотелската стая – моят закъснял съквартирант се прибира. Предполагам, че прави безуспешни опити да върви на пръсти, мърмори си нещо под нос.
В Димитровград сме, Празник на поезията – коя година ще да е било? Съвпаднало е да спим в една стая, чакал съм го до някое време, заспал съм… И сега, докато попъшква и се намества в леглото, гласът му стига до мен някъде много отдалече, в просъница:
- Наумил си бях да те питам, Иване, вие имате ли картон?
- Какъв картон – викам, – чичо Ламаре? Кои ние?
- А че как кои: издателството… От тоя, дето се прави твърдата подвързия…
- Зависи – отвръщам му – за кого, все ще се намери…
- Щото съм написал няколко сказания, та исках да ви ги дам!…
- Хубаво – казвам, – чичо Ламаре… Хайде утре ще поговорим на свежа глава, като сме будни…
И още в същия миг заедно с Ламар, с картона за твърдата подвързия и няколкото му сказания потъвам в неизмеримо дълбок сън.
И най-сетне: поканиха ме веднъж от телевизията за някакво свое предаване „На гости у Ламар”. Уж група млади поети сме дошли да го посетим като коледари, питаме го уж импровизирано с въпроси, които са отдавна готови, той ни отговаря, напътва, благославя, сипе като из ръкав само поучително-мъдри ламаровски изречения и афоризми. Така поне пишеше в сценария, който след цели два дни репетиции и подготовка най-накрая се обърна с главата надолу. Но за това – по-подир!
Пристигаме, значи, два автобуса народ в скромната му драгалевска къщица, разтъпкваме се из двора. Операторите влачат своята техника, редакторите разгръщат своя сценарий – последни стратегически уточнения преди окончателно и победоносно да завладеем къщата. И на първа линия, в авангарда, сме ние, групата на младите поети. Мимоходом правя опит да си припомня кои сме били: Неда Антонова, Иван Вълев, Живка Балтаджиева, Марин Колев, Симеон Манолов, моя милост. Пропуснал или забравил, ще ме извините – не съм съобразителен млад критик, чак толкова да му знам реда и подредбата!
На стълбището ни чака Ламар, зад гърба му – наниз ръждясали подкови, вдянати в един пирон върху рамката на вратата. Нахълтваме вътре, ама тия от телевизията съвсем не си поплюват: разместват, преобръщат, внасят и изнасят като при пожар – нали първо е нужен хаос, от който би трябвало да се роди нещо! По едно време един даже се пошегува: „Абе то май не остана място къде да сложим домакина!” На което, естествено, се засмяхме всички, включително и самият Ламар. И пак като почнаха едни репетиции – предаване на живо, не е шега работа: кой къде трябвало да седне, какво да каже, как да го каже, кога точно е най-добре да посегнем и разчупим донесената с автобуса вкоравена пита на гостоприемството.
- Това – заканва се режисьорът – трябва да се отрепетира още веднъж, ама хайде от мен да мине, стоп-кадър, кратка почивка! Колкото по за една цигара…
Тоя – насам, оня – нататък, аз пък, без да усетя, намърдал съм се в кухничката, при жена му – тогава беше още жива.
- Влезте, влезте – вика, – да ви почерпя един хубав билков чай! Той и Ламар го обича… (Така рече: Ламар! Не мъжът ми, не моят човек: Ламар!) Вие какво – все поети? Той и Ламар по цели нощи непрекъснато пише – като курдисан…
Това го нямаше в сценария, чичо Ламаре, но аз съм го запомнил като най-мъдрата от твоите поуки: да седим и пишем по цели нощи като курдисани, докато се развие съвсем и напълно онова, дето е заложено в нас – пружинка ли някаква, дарба ли – ти по-добре му знаеш името!
И хайде пак на работа! Безумни предложения, смели идеи – колкото искаш! Иванчо Вълев дискретно ме дърпа за ръкава: „Аз – казва – съм донесъл първата си книжка, смятам да му я поднеса, ама какъв автограф да измисля?…” „Виж какво – искам да му помогна, – той ми е надписвал свои книги с най-простичкото „Дар от Ламар”, ти пък му пиши „Дар на Ламар”!”
А на две крачки от нас, възседнал креслото като гръб на бивол, този, когото се сговаряме да обдарим така щедро и безкористно, гали по русата главица слабичката и миловидна Живка Балтаджиева и повтаря през пръхкав смях:
- Ой, дядовото, че то съвсем малолетно, завалийката!…
Още първия ден режисьорът угрижено беше рекъл:
- Финал няма предаването, финааал!… По-друго нещо ми трябва, ама карай засега така, пък дано дойде от само себе си…
А часът иде неумолимо! И така, без режисьорски финал, но решени на всичко, почти като опълченците на Шипка, с вдървена от непринуденост усмивка, заемаме места около ниската масичка. Знаем, че съвсем в началото трябва да мине едно късичко филмче с Ламар – вече сме го гледали: Ламар в планината зиме. Спуска се на ските без пъртина в снега, позаничва тук-таме и устните му се движат в беззвучна благословия. Другото не се разбира отстрани, но че мамоова някого – това е съвсем ясно: мамицата му!…
Край на филмчето – сега е наш ред! Ламар се подсмихва срещу камерата, което сигурно ще трябва да значи: Я оставете тая, какъв сценарий, по-добре да се държим като хората! А в микрофона го изрича и с думи:
- Туй то, добре дошли у дома, млади и хубави момчета и момичета! Събрала ни е – вика – днес телевизията да се изприкажем помежду си, а това е хубаво н я щ о… Думайте да чуя кой какъв е, откъде и що е…
Усещам, че коленете ми играят, но време за губене няма – положението трябва да се спасява! И хвърлям своя камък:
- Ние – викам, – чичо Ламаре, сме група млади поети, това е този, онова – онзи… Но позволи ни първо да те попитаме как си избрал литературата за свое поприще: надежди, упования, амбиции…
И разговорът изведнъж потръгна! И питата беше разчупена при пълен ред и организация, и автографът поднесен, и всеки си издекламира стихотворението – в поносима степен художествено и изразително. И когато циклопското око на камерата припламна за последен път и угасна, тъкмо беше започнало да става най-интересно.
Операторите повлякоха навън своите триноги, редакторите затвориха циклостилния сценарий в своите папки, режисьорът въздъхна с облекчение. След малко първият автобус вече отбуча зад завоя.
Бърше чичо Ламар с шарена кърпа избилата го пот, обхожда стаите, където цялото му домакинство е обърнато с главата надолу, мръщи вежди и люто се заканва на някакъв недостъпен противник:
- Три войни съм преживял – вика, – такова нящо не помня… В съд трябва да ги дам: осраха ми къщето!
А моя милост го слуша и хем му съчувствувам, хем ме избива на смях. Ето го, викам си, липсващият финал на предаването…
Само че операторите вече си отидоха – няма кой да го заснеме!


НОТА БЕНЕ!

Благовъзпитани деца на своето колективно време, хайде и ние веднъж да използваме правото си на пряка реч:
- Моралът на една литература не е някакво безлично, средноаритметично число, а се измерва – поотделно! – с морала на всекиго от ония, които имат претенции, че я създават…
На всекиго, казвам, поотделно.


ЧЕСЪН

Не отвръщайте лице от миризмата му – това е неситият дъх на бедняшко здраве!


ОБИДА

Над песъчливото чисто дъно трепкат, та играят иманярски отблясъци от захвърлени монети – не кръгли и зъбчати по краищата, а менливо-безформени от водата, която клокочи и се бръчка над тях.
- Не са ме забравили, не съм ги забравил!
Това е затвореният в квадратна циментова рамка извор на поляната край Добрич, дето ставаше есенният събор. Хвърляхме ги ние, съборяните, не че толкова света Богородица е имала нужда от тях, а с негласното пожелание догодина да дойдем пак. Там лежат и няколко мои монетки, от най-ситните, каравелчета.
Съборът в Добрич – венец и награда за всичките ни летни усилия – се завихряше в края на август, на Преображение. Пребрезене – както беззъбо го сдъвкваха бабите за по-лесен изговор. Да тръгнеш на събор в Добрич, то беше все едно да тръгнеш за Божигроб! Говореха го цял месец, готвеха се цяла седмица. Жените тъкмяха хлябове и печива, изтръскваха от нафталин и орехова шума най-новите черги, мъжете смазваха с катран главините на волските коли, децата – и сами не знаеха какво да правят от радост и нетърпение.
И тръгваше керванът, още от предния ден, по икиндия: впряг след впряг, и всеки от тях – претоварен с тави и тенджери; с яко превързани месали – за трапезата; с пъстроцветни черги и алени възглавници – за преспиването; с наръчи сено и люцерна – за воловете. И какъв народ – в колята, от двете страни на пътя: пъргави млади булки с подпрепнати бели наръкавници, ергенаши с мъх под устните, пъргави, едва замомени девойчета, понесли за каишките новите си обуща, ухилени до ушите дечурлига.
Дълъг път, много свят предстои да се види: край Бахчите, през Билалица и Сюлейманица, а там е Каснаково, а нататък – други места, чужди и непознати. Навървяха се пътем и другоселски коли, та керванът ставаше дълъг-предълъг – краят му се не види!
И още отдалече ни посрещаше подземният сякаш тътен на тъпана, неудържимият врясък на кларнета, дим от разпалени скари, тропот на лудо завъртени хора: едно – голямо, общото; и други, по-малки – селски, роднински.
И преди бащите ни да разпрегнат воловете, преди майките ни да подхванат домакинството, ние вече търчим и се блъскаме в най-голямата навалица, в гъстото, в непроходимото. Там продават шербет и дървени пищялки, там фокусници и шарлатани, разкрачили кокили, вирнали към небето тенекиени фунии, дерат гърлата си до прегракване:
- Айде, насааам! Най-голямото чудо! Факир гълта саби и плюе бръснарски ножчета, жена, разрязана с трион на две, пак оживява… Левче билетче, насааам, не пропускайте късмета си!…
Но аз го пропуснах!
Левчето беше книжно, сгънато не надве, а на четири, и го стисках в дълбокия джоб на възтесните си панталони. Набичих врат и се запромушвах като мишок между груби лакти и колене, запретнати крачоли и подковани обуща. Държа билета високо над главата си: пропуск в царството на невиждани чудеса! Ей сега ще отметнат брезентовата завеса пред входа и…
И в този миг някой изотзад грубо и безцеремонно дръпна билета от ръката ми. Обърнах се потресен: само безизразни лица, само очи, вперени към входа! Този ли е бил, онзи ли – никой нищо не знае! Незаслужена плесница да бяха ми ударили, нямаше да ме заболи толкова! Нека факирът гълта саби и плюе бръснарски ножчета, нека жената, разрязана с трион, оживява пак… Но кой ще им каже, че мен ме няма под брезентовия купол?
Оттогава съм малко обиден на човечеството. И усетя ли между пръстите си мекото ъгълче на билет, стискам го по-здраво, бдително се обръщам назад.
Вече няма за кога да пропускам чудото!


СЪДЕБНО ДИРЕНЕ

Търся един човек да го убия. Мислех, че породата им вече е отдавна изчезнала – уви, лъгал съм се!
Вчера по обед, докато чакахме зелен светофар пред кръстовището на улица „Победа”, успях да забележа само широкия му гръб и двойното дуло на ауспуха, който бълваше пушек. За друго не остана време: не съм сигурен дали е бил наметнат с животинска кожа и държеше ли в свободната си ръка каменна брадва!
Светна зеленото, не колата му, а той изръмжа и се втурна напред. Видях как премерено и хладнокръвно пови кормилото – съвсем леко, точно колкото лявото му предно колело да мине през кученцето, тръгнало да пресича неправилно! Живинката само изквича в недоумение, завъртя се три пъти и остана да лежи върху асфалта като затъпкана къделя. Той не се обърна, отмина с чувство на победител по улица „Победа”.
Ако някой познава този човек, помогнете ми да го намеря! Има при мен неплатена сметка.


ЗООК

Новото време донесе нови думи. Имаше хоремаг, агитпроп, смениха ги мероприятие и заготовка.
Щем не щем, свикнахме да преглъщаме техния неопределен привкус: думи са – думаме ги.
Само една от тях не мога да предъвкам, да усвоя и приема: зоокът! Колчем я видя изписана някъде, веднага ме задавя лошият дъх на непознато екзотично животно.
Какъв е тоя зоок? И защо така предизвикателно е навирил опашката на пълния си член?
Поетът (това съм аз) тромаво съобразява каква рима би могъл да му прикачи, ако стане нужда: хокат, главокът? Филологът (пак аз) озадачен го съсича на основа и окончание: зоок-ът.
И на двамата започват да им се привиждат цели стада от зооци – как да не изпаднеш в зоочество?
Лягам да спя и в съня ми смътно възниква един огромен зоок: с разклонени рога и настръхнала козина. Навирил своето -ът, бълва от издутите си ноздри цели облаци пара, рови с копито и мучи нечленоразделно:
- Ха ела де, стиска ли ти да се преборим!


ОТПЛАТА ЗА СРАМА

Малко или много е това? Всичко на всичко три пъти в живота си посегнах да открадна три неща: една допотопна писалка „Монблан”, стихосбирката на Иван Бурин „Пролетта и тракториста” и джобното ножче на Ангел Комитов, студент от моето село.
С писалката не успях: книжарят Дамянов беше предвидлив частнособственик и ме отпрати, поаленял от срам; стиховете на Бурин научих наизуст и книгата повече не ми потрябва; ножчето счупих от омерзение към себе си, когато студентът случайно го видя в моите ръце.
И каква е отплатата ми за големия срам, който трябваше да преглътна?
Ей тая приписка от дванайсет реда!


ПРОВИНЦИАЛНА ВЪЗДИШКА

Ако някога съм изпитал завист, то е към античния мъдрец от не знам коя древна провинция, който ме е изпреварил с едно хилядолетие да каже:
- Живях в един малък град и не го напуснах, за да не стане той още по-малък!


СЪОТНОШЕНИЕ

Питам се: откъде все пак започва истинската литература?
Ами, оттам, където въпросите са повече от отговорите!


СПОМЕНИ ЗА ДЪРВЕТА

Кукувицата – самотно-предупредителен вик на пролетта!
Бях почти сигурен, че няма откъде, а тя все пак намери пролука. И ето я: ку-ку, ку-ку!… Така се викат помежду си изгубени души – все едно къде: двойно изплакана нота, къса пауза, колкото да си поемат дъх, и отново: ку-ку, ку-ку!
Ох, досещам се накъде ме дърпаш и увличаш, скръбна самотнице, но защо да крия: и без твоя вик очите ми са тук, а умът – там. Тичам опиянен и безпаметно задъхан, вятър ме бие насреща, дъх на зелено издува ноздрите ми. А препъна ли се да падна от умора, опирам буза о ствола на някое от моите дървета – кората им е ту нежна и топла като момичешка кожа, ту твърда и грапава като старческо ходило.
Мога да възкреся и повикам безплътните сенки на хора, които населяват паметта ми, но изпитвам боязън да не объркам нещо: я усмивките им ще разменя, я думите им ще размеся, я дрехите им няма да разпозная. Виж, дървото е друго нещо – нито може да се докачи, нито да погледне накриво!
Тогава искате ли да си припомняме дървета? И те като хората имат характер и поведение, жестове и капризи. И те оставят празно място, ако ги изтръгнем от живота си.
В оная полузабравена земя – най-дълбоко и най-високо, – в онова недостижимо небе е забил коренища и клони дъбът. Сянката му е широка, прохладна и дебела – какво по-сгодно място за воловарските ни пладнища? А като забучи вятър, като надвисне дъжд, той само подбере полите на ямурлука си, само се свъси, та помрачнее. Ако питаш за най-сигурен покрив и закрила – под него стой, за баща го имай, няма да сбъркаш. Цер му викахме още и мешовина, а на дечицата му– жълъди. Голички, с лъскави телца и кръгли шапчици, те обичаха да си поиграят с нас, особено наесен, когато сме го секли за листници. А сега ще доловите ли с каква свенливо-неизговорена нежност звучи друга една дума: дъбица? Това е още младо, шумнато на върха, подкастрено дръвце, тръгнало към слънцето. Имах си и аз някъде из нашите кории не стол, а престол в една такава дъбица. Оттам, от високото, съм гледал хем двете ми крави да не нагазят в чужда нива, хем изчетох целия Майн Рид, че и половината Емилио Салгари. Ако доживея щастливи старини, като седна пред огнището, мечтая да ме топли дъбова жар.
А бастунът ми да бъде от дрян! Храст ли е, дърво ли – по-жилаво и неотстъпчиво от него няма. Само ако си отсякъл пръчка, ако я опалиш на огън, вземе, че омеква като душа, тогава прави от нея каквото си искаш: тояжка, овчарска гега, остен, копраля. Ако пък предварително ти е дошло наум да им теглиш и по една шарка с ножа – нищо по-хубаво няма. Дрянът обикновено се вдига на тънки и прави подрасти, но ако е расъл повече годинки, вземе, та се разклони и разпростре, навърже едни яки възли. И ако неволно вдигнеш глава да видиш дали ситният му като куршумчета плод вече се е накървил и става за ядене, някъде ей там, горе, върху най-недостъпното му чаталче, ще откриеш кръстом наредени една върху друга тънки клечици, а върху тях – две бели, пронизани от слънце яйчица. На гугутка са, не ги закачай, от тях ще се прибавят още два гърлени гласа в нещатния хор на природата. А що е певец – той никога не е излишен!
Виж, крушата е дърво дракаво, зло и недостъпно. Ако вдигнеш цървул да се покатериш към сврачите й гнезда, сгъстила и наежила ония страховити бодли насреща ти, не разрешава. Хубава е само напролет, когато цъфне и зажужи сред пчелни рояци – тогава всяка от тях заприличва на разтирен в житата облак: бяло върху зелено. Инак плодът й най-често е твърд и стипчив, зъб в него не влиза: кокалица!
Ето че опряхме до калемосаните и облагородени сортове; в моето село ги наричат караманки – те са съвсем друго нещо: петровки, илинки! Тръгнех ли по жътва с голямата стомна за вода от Аязмата, все гледах да се отбия покрай Карагеновата круша на синора: тя узряваше най-рано, а плодът й ситен, но вкусен. Стои на пътя ми, удобно изгърбила дънер – като подложено бабешко коляно: Ха качи се де, закъде толкова бързаш!
И до ден днешен не знам истинското му име: ясен ли, осен ли – за нас той си беше оксан. Тръгнем ли за Кориите, пътят ни минава през Оксан-дере! Могъщо дърво, усукано и столовато, а листенцата му – ситни, едва полъхнал вятър, трептят, ще изхвръкнат. А по стъблото му – опитвали сме да го обгърнем няколко души – ей такива подутини, като бицепси, и през тях – мравешка пътечка поела нанякъде, папунек прехвръкне и се скрие в корубите.
Върбата ни е примамвала най-вече напролет: време за свирки и пищялки! Тогава по тънките й пръчици се нареждат мъхести пъпки като миши муцунки, а под лъскавата й бледозелена кора могъщо напира мъзгата. Трябва само да отчупиш един клон, подрежи беззащитната му кожица, очукай я с дръжката на джобното си ножче, съблечи я внимателно, издялкай надлъжния улей и твоята пищялка е почти готова: надувай колкото ти сили стигат! Спомене ли някой върба, веднага ми замирисва на цигански катун, на катран и огън, на прясно дълбани корита, гаванки и лъжици. Много весело цъфти и зеленее върбата, а спусне ли по бързея някоя дълга и лъкатушна вейка, постой да й се порадваш: хем изтича с водата, хем остава с тебе. Нещо женско, меко и душевно има в това дърво, ето защо го обичам. Ако пък не го виждаш наоколо и ти домъчнее за върба, побий първия кол в мочурливото и докато бъркаш в джоба си да извадиш ножчето, той вече ще бъде готов за свирки и лъжици!
Ами какво да правим с акацията? Освен острите и отмъстителни тръни, тя има бял, много нежен и дъхав цвят, който напролет висне на гроздове и може да се яде.
Ами черницата? Освен листе за копринената буба, като се отрупа с онзи невъобразим плод – дудите: бели, сиви, черни? Я сега дръжте рогозката, пък аз ще се кача горе да я посдрусам, та и ние да си подсладим душата. Ама по-полека де, не се блъскайте, я какво си боядисахте муцуните – като индианци!
Това, дето ме дърпа за ръкава, е дивата шипка. Тя расте на припек, по път и кръстопът, навсякъде, където намери стъпка неразорано място. Сутрин рано, още щом изгрее слънцето, разтваря бледорозовите си цветчета, а в дъното на всяко от тях вирва задниче по една пчела. То шипката е аслъ като кошер, а вътре в него чирика невидимо птиче, цъфти коленчато стръкче зеленика, люшне се метличината на киселеца. Ако пък е време за любов, чуваш ли как потракват с неудобните си коруби двете костенурки – мъжката и женската?
Стигнахме и до най-безполезното: дивия, кърски трън, челията. Той расте на тумби, на тумби: ни лист като хората, ни плод, само едни дървесни парички, с които никога няма да платиш дълговете си. Като се изсече с трънокоса, става за плет между добри съседи. И още: за пастирска въртележка! Напролет, докато стръкът му е още мек и податлив, откъсваш си едно зелено чаталче, улавяш го за двете срещуположни трънчета между палец и показалец, духай сега и той се върти като бесен.
Та като се замислиш, какво се оказва най-важното в живота на човека? Колкото хлябът, толкова и дървото! Жеглите и бастуните, ритлите и колелото, самарят на магарето и бъкела за вода, кавалът на чобанина и дръжката на ножа му, захлупците, в които си носи буца вкоравено сирене – всичко е дялкано, палено и струговано, мислено и правено от дърво. Както люлката, така и ковчегът ни!
Но дотогава: припомняйте си, наричайте по име, не скъпете добра дума и благослов за онова, без което не можем: дървото!
Неговите корени са и наши корени.


НЕИЗРЕЧЕНА МОЛИТВА

Стихотворенията са двечки – трогателно-непохватни, като две мъхести патенца. Кога съм ги преписвал така грижливо на старата си машинка, къде и за какво съм ги изпращал?… А те все пак успели да намерят обратния път, поискали да се върнат и да си останат тук, при мен.
Две мои отколешни стихотворения – две непроходили мои дечица! Не мога да се похваля с тях, но пък и няма защо да се срамувам.
Впрочем, това е без значение! Сега изпитвам само закъсняло бащинско състрадание, искам да ги погладя по главиците, да избърша сололивите им нослета. Защото най-горе, в десния ъгъл и на двете поизбелели от времето странички, стилото на смръщения, тогава жив още, класик със сократовски череп и отвъдни очи е изписало само две латински букви:
Nо – и три удивителни.
Nо!!! – макар че и тогава оръжията за редакционна отбрана бяха по-други: „Не!”, „Слабо!”, „Несполучливо!”
Къде сте тръгнали, патенца мъхести, дечица непроходили мои?
Не виждате ли латинската главна буква: уж портичка към заповедни владения, но закована с напречен мертек!
Подозирам, че класикът си е промърморил и едно: р а s а г а n, но се е въздържал да го изпише.
А ние сме викали, възразявали, настоявали:
- Доброволно поехме тежкия кръст…
- Nо!!!
- Не умеем, но искаме да се научим…
- Nо!!!
- Късаме го от съня и хляба си, от библейската бедност, от чуждите тавански стаички…
- Nо!!!
Ти, който бдиш над делата ни – бог ли си, нравствен законодател ли! Наказвай ме както искаш: гол и гладен да тръгна, сляп и глух да се видя…
Само две неща те моля да ми спестиш: латинските букви и литературното високомерие!


АТАВИЗЪМ

В Университета, който така и не пожелах да завърша, винаги пристъпвам, както езичникът влиза в църква: с недоверие и любопитство.
Никой не го спира, но той си знае, че има за какво да го прогонят!


СИРТАКИ

Шахматните фигурки са грижливо подредени: белите срещу черните. И двете цигари в пепелника уютно димят, и аз вече съм готов да направя първия ход… И чак сега виждам, че мястото отсреща е празно!
Там трябваше да седиш ти, Аргирис, както много пъти досега – и по Черноморския бряг, и в таванските стаички на творческия ни дом в Хисаря. Така съм те запомнил: с небрежно посмъкнат колан на панталоните, с изскочила над него риза, сякаш дрехите не могат да те поберат! И с една особена походка – като онзи създаден да лети албатрос, дето крилата му пречат да ходи.
- Тук сега – казваше ти – трябва да разменим топите! – И шегаджиите около нас прихваха да се смеят, а най-дълго и най-заразително от всички се смееше ти сам.
И докато преместваше белия или черния кон, много пъти съм те чувал да си мърмориш под нос: „Талога, талога, талога!” Това – преведени на твоя език – бяха кървавите Фурнаджиевски конници, препуснали към свечерените хоризонти на изгубената ти родина.
И докато мислиш над следващия ход, ето какво искам да ти кажа!
Прекосих я на колела, Аргирис, тази твоя Гърция. Спирах по чукарите и влизах в таверните й. Видях Делфи и Микена, слушах среднощния омировски хекзаметър на белопенното й море, стрих между пръстите си лист от лавър и лист от маслина. И навсякъде усещах невидимото ти присъствие, твоето гостоприемство и застъпничество. И едно шише бяла хиоска мастика донесох, макар че вече нямаше с кого да го изпия.
Ти умря на моя имен ден! Хисаря потракваше зъби в една зима без сняг и очите ни останаха сухи, защото от единия празник – на живота – до другия – на смъртта – нямахме време дори за една въздишка.
Бяхме започнали с прозрачно-кехлибарена грята ракия, виното още спеше в своята плетена дамаджана. И тогава – в паузата между един незавършен, и друг неподет разговор – ти свали долу, в столовата, своя тежък и неудобен за носене магнетофон. Допускам какво може да означава за един грък танцът сиртаки, но не бях виждал никой друг да го играе така обречено-ритуално, толкова одухотворено и самовдадено: с притворени очи, с ръце, които загребват въздуха, с пета, която отмерва такта. Тогава не разбрах, а по-скоро почувствувах как обръщаш към нас друга някаква неизповядана страна на душата си – така вятърът обръща листата на маслината. И ние, които отначало окуражително ти приплясквахме с ръце, застинахме в полужест: ти нямаше нужда от ничия подкрепа и съучастие!
Това беше някъде около обед. Разотидохме се по тъмно, прибра се и ти горе в стаята си. Малко по-късно дъщеря ти надникнала да те покани за вечеря, но ти само си я отпъдил с ръка: значи тогава вече си умирал, искал си да останеш насаме с Гърция.
Докторът професионално и хладнокръвно щракна ключалката на своята издута чанта, дъщеря ти проплакваше горе на стълбището:
- Татенце! Той е жив, видях го как повдигна единия си клепач…
Обичта на децата ни е способна да направи много други неща, но това – едва ли!
Тази нощ от небето на твоята Гърция щеше да падне една звезда и да се разсипе някъде над тъмния контур на маслиновите й гори. Колцина са вдигнали глава да я видят?
И макар мястото отсреща ми да е празно, аз все още стоя приведен над шахматната дъска с подредени фигурки. Въздишам и правя първия ход.
С какво ще ми отговориш?
Радиото свири сиртаки.


АПОКРИФ

Каквото да мислим, човек е замесен
от съвсем мъничко пролет и от повечко есен,
от прехвърлени камъни и библейска печал…

Една четвърт си казал и три – премълчал!