АВТОГРАФ

Жанета Михова

АВТОГРАФ

Онзи, който заключва душата си, не е непременно скъперник.
Само пази от уличен прах свое старо безплатно съкровище.
То е негова памет, и е детство, и мирис на топло.
То е крехко и меко, при допир сълзи от обида.

Онзи, който заключва душата си, вечер заспива отключен
и не е по вкуса на съседите, дето знаят с какво е закусил.
Те са винтче от делника. Зад вратите потайно присъствие.
Щом навън се разсипят, много трудно се помнят до утре.

Той… почти като всички е. Или само по дрехи е същият.
Стар другар с минувачите, разговаря със тях за заплатата.
Но по мирис, по спомени и по загуби в кратко преборване
все е с нещо различен, все остава човекът във ъгъла.

Тъй, встрани от пътеката, закъснява да срещне живота си,
да възседне мечтата си, да я втурне в средата на сцената.
Просто главните роли изпълняват бездарно съседите…
И талант е понякога да стоиш настрани от гримьорната.


ОПИТ ЗА ЛЕТЕНЕ

Дали свисти пространството, от скорост нажежено
или слухът халюцинира от умора?
Вървя, понесла днешния си спомен,
а вече съм го ощърбила със поука.

След стъпка ще ме спънат и ще питат:
“Къде е документът за летене?”
Горчилката на дните ще се дави
във светлооките дъна на чашите.

За правото на избор не говорим.
Въпросът е по хамлетовски страшен…
Въпросът е без отговор, зачеркнат е.
Чертата се вдълбава между веждите.

А времето е възраст. Приземява ни
и опитите за изхвръкване редеят.
Свистенето е слухова измама
преди да оглушеем от препъване.


* * *

НАСАМЕ С ИЗНЕНАДАТА, че денят се повтаря
ти се будиш за глътка кафе.
Като в кладенец утрото се търкулва в зениците
и подгонват те двете стрелки.
По асфалтови гърбици се затичва животът ти
и го следваш – живял-неживял.
Някой удря в гърдите ти, сякаш блъска с пестници
по желязна тъмнична врата.
Като ласо във гърлото са се впили въпросите –
тръпен възел от стръв и от страх.
Няма време за отговор. И Христовата възраст
си прехвърлил – разбрал-неразбрал.
Пак додето усетиш, развъртяла въжето,
ще те впримчи – за зло – за добро
усмирената възраст в усмирителна ризница…
Стяга примката само страха.

Като тънки камшици,
като звук от плесница,
като изстрел по луда сърна
писват в отговор късен
сто нетърсени истини…
А ти трябва едничка лъжа.


СМЪРТТА ПРИ СТАРИЯ ХУДОЖНИК

Далеч от крясъка на клаксони живееш.
Годините са отпечатали виновната си тайна
вдън бистрото на погледа ти и сега мълчиш.
Не искаш да рисуваш още тишината.
Триногата опора на живота ти държи на длан платното.
То е като празна сцена,
която всеки миг ще се насели с цветове
и ще извика сред пустинята.
Разказвай… Разкажи за трудното цъфтене
на всеки цвят под четката.
За крехката следа на истината – твоя и на другите,
която толкова е лесно да изгубиш.

Оранжевата кръв на залеза отвън
покапва по платното и го палва…
И някой друг рисува вместо теб
пожара на желанието да останеш.
Да светнеш – бърз и ясен като мисълта,
преведена на сто езика в цветовете.
Душата си да подредиш, разхвърляната си душа –
продадена и подарена със картините.

Художнико, гъстее тишината срещу теб.
И ти си я рисувал. С името й.
От двама ви е по-безпомощната тя,
защото с теб ще разговарят след години.