ЧЕРНО ПИЛЕ ПРОКОБНО

Венцеслав Начев

Да беше кос – не беше. Възголемичко. Но и гарванче не беше. Гарванът е птица проклета. Осквернител на мъртвите. В това пиле имаше умилност. То все по-близо кръжеше около Димо Вражев, а после отлиташе все в една и съща посока, натам, където слънцето отхождаше, но после пак се връщаше и сякаш умоляваше някой да тръгне след него.
Този някой бе Димо Вражев, а той умееше да различава и разбира нишаните на съдбата. Колкото е дадено човеку. И не бе трудно да разгадае, че туй черно пиле е пиле прокобниче. Вестител. И че го зове някъде там, където може и да е опасно. Но човекът, през чиято глава бе минало какво ли не, никога не загърбваше съдбата си. Каквото е писано да стане – ще стане. И по-добре е аз да тръгна насреща му, отколкото лукавостта да ме връхлети изневиделица. Тъй мислеше Димо Вражев и опипом, като в хралупа, напипваше дирята на нещо неведомо. И в душата му пролъхна хлад. Такава хладина, примесена с усойност, идва от стари каменни зимници или от манастирски подземни костници.
И се догади за нещо си Димо Вражев и сякаш усети в ноздрите си гробовен дъх на тамян и босилек. Нишан даваше тая птичка, а и самата тя бе нишан. И съвсем не бе невинна пърхаща перушинка, ей тъй, Бог знае откъде довеяна, а имаше си тя предначертание. Някой я бе подсторил да кръжи край него и да го замамва.
Е, аз пък ще се престорвам на замамен, за да съм си подръки. Потайно.
С подскоци и прехвръквания от драка на драка черното пиле, сякаш кученце уловило диря, водеше Димо Вражев където то си знаеше. Но вече и той уразумява на къде го мами пилето мамниче, защото бяха наближили място злачно и пустинно, което всички избикаляха отдалече. Това бе една поляна, стулена между два хълбока на планината. Там от памтивека се вишаха оброчни камъни и кръстове, налазени от къпинак и бурен. Викаха й изкланата сватба. Там някога урсуз разбойници плячкаджии причакали тежка сватба и не пожалили никого. Било толкова страховито и грозно, че през нощта небето насред се разпукало и се посипали ситни звезди и месец. И се сътворило чудо. Дали се е смилил Бог или с наказ е наказал людете заради греховност и греховни помисли, това е тайна неизповедима, но се възкресили сватбарите. И пак залумкали тъпани, писнали гайди и меко заотпявали кавали. Даже изпровиквания се чували: иху, иха!
Всичко туй изпод вдън земя. Щото, нали, има и долна земя. Към нея отвежда черен овен, а бял те възнася на горния свят, ако успееш да се уловиш за руното му.
Ей такива работи стават в кладенеца на смъртта и живота. Там като вечна стража будуват два овена – чер и бял. Те, казват, били преди Сътворението.
И когато Димо Вражев стъпи на прокълнатата поляна, над която се бе изсипал Божия потрес от разломеното небе, той бе вече заякчил душата си като чилик и бе готов да прогледне в страховития оня кладенец, в който пърхат човешки души. Те все се присягат към белия овен и все по-надълбоко ги отвежда черният.
Орис или прадревно проклятие. Или изкупление за грехове, дори несторени, но пожелани. Но все пак сторени, макар и от другиго. Нали в Светата книга е написано: бащите яли кисело грозде, пък скриптели зъбите на синовете.
Няма избава. Светът е под сянката на наказ Божий.
А черното поле прокобно като за последен път изви кръг над Димо Вражев и литна навъзбог. И той се усети сам саменичък. И тогава, във вечерната вече дрезгавица, когато морни отпускат глави на възглаве и разбойници, и орачи, като от нищото се появи мъж с кървава дамга на гърдите и със сватбарска китка зад лявото ухо.
И дълго се гледаха двоицата, като братя, намерили са след дълга разлъка. И комай се счуха сватбарски изпровиквания, лумтеж на тъпани и скръбно пригласяне на кавал, негли неизплакана момина жалба.
Земята отдолу тътнеше. И сватбарското шествие все не отшестваше.
И рече посеченият с глух глас на отвикнал да говори човек: Аз съм вардиянин на мъртвите от изкланата сватба. Ни жив с живите, ни умрял с умрелите. Аз съм свекърът и грехът е мой, че не опазих хората. И затова Бог ме наказа да се лутам между бял и черен овен и да не мога нито един от двата да досегна. Уморих се, душата ми се умори и се моля вече само за едно – да ме дари Бог с упокойно възглаве до скончание мира. Но някой трябва да ме отмени в моя жребий да водя сватбата. Ти чуеш – сватбата тътне. И тоя тътнеж е въздаяние за нашите грехове. Защото тая сватба бе лошо замислена и от лоши хора. Да, насила хубост не става, а аз ръзлъчих син от севда и му превих врата да вземе друга, кьопава, но имотна. И той, нали син послушен и покорен, ах, да беше се бунт разбунтувал!, обнажи врат като добиче за клане. И клането настана. Ония катили сам Бог изпроводи, защото го погневихме с непристойности, пиянлък и алчност.
Ти си ми лика-прилика, мъж корав и серт. Теб като гледам – мене си виждам. Затуй ти и проводих черното пиле. Само ти можеш да ме отмениш, докато и ти си найдеш друг като тебе, та и той на свой ред да те отмени.
Няма свършек сватбата, защото е прокълната. И последният хороводец, който ще я води, трябва да се случи свят човек, за да падне прокобата.
Димо Вражев усещаше страшна отмала. Друг човек се вселяваше в него. Някой му пиеше силицата и той сломен осъзнаваше, че е комай на крачка да се сломи и предаде и да стане хороводец на хорото. Ами че той даже вече потропва. Ами че той в дясна ръка държи уруглица, както се полага на стар сват.
Ала го слетя видение. И той изплака. Изплака както тогава, когато се спомина клетата му майчица. И ето я, стои тя сега пред него като жива и е вдигнала заклинателно ръце към небето – да го отбрани и спаси от нечисти и зли сили.
И воден от несвестен порив, и хлипайки като дете, непознало още грях, Димо Вражев се спусна към майка си.
В небето като да удари брадва. Издънен гръм се разнесе. Комай пак изпопадаха ситни звезди и златорог месечко. И рукна дъжд. Обилен.
И се видя Димо Вражев коленичил пред стар каменен кръст. На светлината на светкавица разчете две имена: Стоян и Стойна. И в Стойна припозна черното пиле прокобно.
И когато стана, и когато се освести, дъждът бе преминал и земята като морна лехуса бе разкрила щедри пазви. И не се чуваше подземно лумкане на сватбарски тъпан, ни тънък пискун на гайда, ни липов кавал се обаждаше.
Изглежда все пак съм водил хорото, помисли си Димо Вражев и вдигна от земята пъстра уруглица.


бутон за сайт