Мария Узунова

Ако не ти е приятно да препрочиташ една книга
отново и отново, няма смисъл изобщо да я четеш.
                                    О. Уайлд “Упадъкът на лъжата”

Подтик да препрочета лириката на Е. Дикинсън стана блогът на една дама, в който като изключително важен се изтъкваше фактът, че приживе тя е публикувала само седем стихотворения. Заинтригува ме това предпочитание, оценяващо не лустрото, а качеството и се впуснах в издирвания по библиотеките. Следващата ми приятна изненада бе, че всичко, писано от нея, съдейки по оръфаните подвързии, явно беше многократно четено, факт, който допълнително ме ентусиазира. Твърде любопитна е все пак популярността й – и днес публикуваните й стихосбирки са малко, превърнали се по-скоро в антикварна рядкост.
Наред с изящните, миниатюрни томчета, съставени под редакцията на Цветан Стоянов(1), най-пълна е стихосбирката “Крехки небеса” от далечната 1988 г., с включени писма на поетесата. През 2006 г. излиза сборник стихове и писма, озаглавен “Дори мечтата стига”. Странно е все пак как без реклама, малко данни в иначе изобилния на информация Интернет, Е. Дикинсън бива откривана и обожавана от читателите, именно откривана, каквато е била волята й – без да цели популярност на всяка цена, официални отзиви и одобрение, да бъде намерена от потенциалния й духовен събрат – Читателя.
Поезията на Е. Дикинсън е като бистър извор, който тихичко ромоли и не престава да изкушава – всеки път различна, галеща сетивата, но и остро поразяваща, както може да го стори само леденостудената планинска вода. За жалост и днес анализите, посветени на лириката й са твърде малко. Като изключим твърде задълбочената литературоведска студия на Цветан Стоянов(2), в която той постига истинска виртуозност и според издателите тълкува Е. Дикинсън с “упоението на влюбен”, в останалите рецензии доминират опити за прокарване на успоредици между творец и произведение и за обяснение на магията на поезията чрез чудатостите и кризите в личния живот на създателката й. Сякаш всеки стих не е артефакт, който може да бъде оценен, без да е обагрен от задължителната аура или съдба на автора!
В този ред на мисли, друг повод за обръщането ми към поетиката на Е. Дикинсън, стана твърде повърхностният и претенциозен предговор към стихосбирката „Крехки небеса” от М. Николчина, повторен почти буквално, с дребни козметични изменения цели 18 години по-късно в “Дори мечтата стига”. Изпитах истински потрес, че текст, предназначен не за научна изява на авторката, където всичко би й било простено, а за представяне на книга пред масовия читател сериозно деформира фината поезия чрез блудкавите си клишета. В следващите редове, наред със скромния си опит за преоткриване изяществото на Е. Дикинсън, ще се спра и на несъстоятелността на някои от тезите в предговора.
Като цилиндър на фокусник, поезията на Е. Дикинсън е побрала изобилие от теми, нюанси и настроения. Както е известно, близо 2000 нейни стиха биват открити от сестра й Лавиния чак след смъртта й, без заглавия, само някои са датирани. Може би една от най-интересните й чуждестранни изследователки – италианката Грация Ливи обръща внимание(3) на изключителното усърдие, с което всеки лист е бил пришиван с конци и обединяван в свитъци, както и на множеството нанесени по текстовете корекции. Тези наглед дребни детайли свидетелстват за перфекционизъм към словото, но и за стаена надежда, че един ден написаното ще бъде открито и прочетено. Друг симптоматичен елемент – липсата на смятаното за задължително заглавие подсказва за творец с оригинално мислене, загрижен не за външната форма, а спонтанен, който иска да бъде разбиран от читателите, разчитащ на двустранна интелектуална връзка. В подхода на поетесата прозира респект, тя просто посочва мост, без да поучава. Скромност ли е това, или търсене на съпричастност, допускам, че е по-скоро второто.
Поезията на Е. Дикинсън е силно метафорична, а смисловите пластове в нея са неизброими като пръстените в кора на многолетно дърво. Само Цветан Стоянов от българските й анализатори вижда в тази специфика естественият порив на една богата душевност да представи света от разни гледни точки, или своеобразен опит за изобразяване чрез задаване на гатанки. За жалост, в уводния си текст М. Николчина е заета основно с търсене на паралели между личния живот на поетесата и образите в произведенията й, наричайки ги “трансформация на аза” – например уеднаквява лирическата героиня от един стих, облечена в бяло, със самата Емили, за която е известно, че е обичала такова облекло, с което трактовката сериозно се елементаризира. Тук ще приведена един любопитен пасаж от книгата на Фр. Вейерганс(4) “Три дни при майка ми”, която скоро ще се появи и на български език, посветена на перипетиите в творческия процес на един писател. В нея с горчива ирония героят признава, че би искал да напише роман за вулкани или скали, но е сигурен, че веднага ще се появят читатели, които без никога да са го виждали или познават, ще възкликнат “Камъкът, това сте Вие, нали?”. Уви, споменатият по-горе анализ на стиховете на Е. Дикинсън, при който творецът уж изчезвал, отсъствал и се разтварял в лирическия герой, много напомня този трагикомичен епизод.
Всъщност, едва ли има подобен случай в световната поезия, в който едно и също стихотворение, прочетено неколкократно да е в състояние да придобие няколко диаметрално различни значения. Нерядко е трудно да се определи конкретната тема на стиха, поради възможност за повече от един прочит и тълкование. Изключително многообразна е например алегорията за драмата на малката лодка, погълната от вълните на морето. Редувайки ритмични, почти напевни строфи, авторката постига смайваща музикалност на стиха, който сякаш бива раздран от финалните строфи.

то бе една хищна, хищна вълна –
която с език я прегърна.

В това привидно простичко стихотворение могат да бъдат откроени няколко смислово-интонационни нива – неизбежната загуба на по-слабия; както и опит за отстояване на себе си, дори пред перспективата за явен крах. При това обреченият опит, е представен много нежно, елегично, като горда саможертва за кауза. Трета възможна версия е обвит с тъга протест срещу несправедливия общ ред в света, в който красивото и доброто биват смазани от грубата сила. Четвърта, най-елементарна трактовка би могла да е и просто експресивна природна картина с развълнувано море. Прави впечатление голямата амплитуда на възможните нюанси – често внушенията визират както човешки чувства, душевни състояния, така и природни феномени. Разбърквайки ги неусетно в шеметен калейдоскоп, по свой, непретенциозен, но много оригинален начин, Е. Дикинсън освен всичко друго, внушава древната връзка между човек – жива и нежива природа.
Друг стих от най-интензивния й период на писане – през 1862 г., пресъздава по следния нежно-загадъчен начин любовните чувства:

Научихме любовта добре –
буквите – думите – първа глава
от книгата – и откровението –
сякаш пресъхна подир това.

Наистина, любовното чувство тук твърде необичайно е представено като методичен процес и сравнено с книга, изучавана продължително. С леко намигане обаче, използвайки накъсване на стиха чрез множеството тирета, внушаващи и визуално дидактизма на обучението, авторката подсказва невъзможността душевните трепети да бъдат усвоени, така както се попиват знания от книгите, дори от Библията, считана за основна книга за живота. Едновременно шеговито и сериозно, тя завършва с многозначителна поанта, че мъдростта е голяма, а истината – с много страни. Стихът е иносказателен и метафоричен, като че ли основната тема е ефимерността на любовното чувство и неподатливостта му на дефиниции, но както и в останалите творби на Е. Дикинсън, и тук пластовете на внушение са повече от един. Със същия успех може да се визират множество неподлежащи на изучаване неща, като приятелството, щастието, състраданието, основни ценности за поетесата, които трябва да се изживеят със сърцето и сетивата. Над цитираните строфи сякаш се усеща да трепти прозирният воал на тъгата, но предадена фино, без упрек към лицата, проявяващи неразбиране.
Най-сложен феномен, изкушаващ авторката именно със своята неуловимост, си остава човекът, с неговите противоречия, вътрешни борби и копнежи. Той е изобразен изправен пред дълбока, мамеща го бездна, в едно от най-магическите й стихотворения:

Яма зее – но небе над нея.
и небе отпред –
и небе навред.
…
Ако мръдна – и ще се убия.
Ако гледам – ще се залюлея.
Ако засънувам – ще изпия
сока, с който се надявам да живея.

Тук проблемът на героя, близък до Хамлетовия – вземане на решение, или избор на житейска позиция – да направиш рискованата крачка, или да изчакваш събитията да се случват, е твърде сложен. Метафората със съня изразява отказа от позиция, който на практика е също вид пасивно решение. На пръв поглед необичаен и дори леко тайнствен, стихът крие дълбок смисъл и макар поетесата да не посочва вярно решение или изход, явно клони към активната, макар и опасна стъпка, водеща в ямата без дъно. Многократното повторение на думата небе в първия куплет обаче, създава усещане за надежда дори в драматичните мигове, а просторът “навред и отпред” е по-скоро чувство за вътрешна свобода, която е спасителната стълбичка на индивида за излизане от собствените си дълбини. Като че ли в него е стаена и личната дилема на поетесата – да публикува или не стиховете си. А изключителната музикалност на строфите сякаш успява да направи трудния избор не тъй горчив.
Темата за човешките пориви и вълнения занимава често Е. Дикинсън и тя опитва да вникне в същността им. Твърде мрачно сравнява човешкия ум с лабиринт от тъмни и незнайни коридори, подобен на средновековен замък – парадоксална, но силно въздействаща картина. Душата пък е видяна като обитавана от цяло войнство неясни пориви и желания.

От себе си зад себе си прикрити –
Ето заплаха –
по-страшна от Убиец, който
стаен ни чака.

Изключителен лаконизъм, ясна мисъл, изразност чрез тирета, характерна за хората, убедени в правотата си, която някак си се подразбира, защото е универсална; задъхана, накъсана реч – всички елементи, типични за словото на Е. Дикинсън са събрани в този брилянтен стих! Той поразява и с твърде нестандартна стилистика – рядка употреба на глаголи, както и фина и добре премерена ирония, прийоми, които тридесетина години по-късно ще бъдат използвани и доведени до съвършенство от друг неин велик събрат по перо – О. Уайлд,
Тук бих искала да се спра на едно от най-спорните твърдения на М. Николчина във вече споменатия предговор към “Крехки небеса”, според която уединението, в което живеела Е. Дикинсън, фактът че през сравнително еднообразния си живот от 1830 до 1886 г. почти не напускала родния Амхърст, оставило сериозен отпечатък върху изразността и стилистиката й, като „поетът изчезва, превръща се в знак за тъждество между човек и герой, при което лирическото битие поглъща житейското съществуване, словото обсебва плътта”. Дали начинът на живот на авторката е основният лакмус, повлиял върху начина й на писане, самотата ли я е мотивирала? Сериозно се съмнявам в подобна елементарна трактовка, която е по-скоро отказ от признаване наличието на един изключителен талант като този на Дикинсън, който би се проявил при всякакви външни фактори и не е породен от тях, а се утвърждава сам, скромно, инкогнито и независимо от условията. Известно е, че Фр. Кафка, създател на една от най-поетичните прози в световната литература, както и художникъг Ван Гог, са се чувствали самотни дори сред много хора, самотата е състояние на духа и по-скоро светоусещане, по своеобразен, но в основата си сходен начин и тримата избират изолацията в себе си.
Че поетът не изчезва, нито се превръща в своя герой, както смята г-жа Николчина, а напротив – успява да изобрази чрез способността си за абстракция най-различни персонажи, често твърде различни от самия него, в което именно се състои майсторството на големия творец, свидетелства най-ярко стихът за съпругата. Изграден чрез редуване на няколко възклицателни изречения, внушаващи радостта и възторга на бъдещата съпруга от новото й положение, той е невероятна сатира на фалша на жените, избрали официалния статут, за да си осигурят спокойствие и сигурност и пожертвали чувствата си. Без упрек, фино и посочвайки, сякаш между другото, че животът, видян през очите на съпругата е „обвит в нежен полумрак”, тоест вероятно няма да отговори на очакванията й, авторката показва, че изпълнението на това заветно за толкова момичета желание по-скоро ги отдалечава от щастието. Чак във финалния стих Е. Дикинсън сменя лицето, от което говори и изразява своята позиция, че е важно да останеш Жена, изписано с главна буква – жена с чувства и емоции, а не да се превърнеш в институция. Любопитен паралел може да се направи с една мисъл на О. Уайлд, който, както е известно(5) създава едни от най-сатиричните портрети на съпрузи. В “Жена без значение”, той пише, че “двайсетгодишна любовна връзка превръща жената в развалина, но двайсет години брачен живот й придават вид на обществена сграда”. Нюансът в определението за омъжените жени е несъмнено студен и саркастичен – представената особа е строга и официална като монумент. Кратко и точно, подобно на Е. Дикинсън и той осмива избора на положение, важно в очите на околните, вместо истинска любов в отношенията.
В стих от смятаната за преломна в живота й 1862 г. поетесата сама дава ключ за разбиране на еволюцията й – т.е. кое е породило обръщането на взора й навътре към себе си и към същността на нещата – “преди да си махна очите”, казва тя простичко, очевидно визирайки периода, в който е била като останалите, доверявала се е на външните възприятия и на очевидното. Изразът подсказва за настъпилите постепенно промени, вероятно и в резултат на изживени кризи и разочарования, но не са ли те спътници в живота на всеки индивид. При Дикинсън, като особено емоционална и интровертна натура, този процес явно е бил по-интензивен, но без да е нито странен, нито необичаен. Напротив, фактът, че най-добрите си стихове тя създава не твърде млада, а около и след 30-та си година, показва порив на зряла натура, изчакваща да постигне известно “ферментиране” на жизнения си опит, впечатления и дори творчески умения и чак тогава да разгърне ветрилообразно емоциите и духа си. Известно е, че още в 1858-1859 г. тя прави първите си поетични опити, но чак през 1862 г. се осмелява да се обърне за преценка към онзи, когото възприема като литературен авторитет и да изпрати творбите си – писателят и журналист Т. Г. Хигинсън. При това, собственото си представяне тя прави не колебливо, а с апломб и само с бегла сянка на притеснение. Този важен щрих свидетелства за творец със силен характер, убеден в дарбата и в проникващия си в дълбочина поглед. В тази светлина мисля, че съвсем естествено може да бъде разбрано заявлението й:

Затуй по-сигурно за мен е –
да наблюдавам със душата –
докато другите – с очите
не осъзнават светлината.

В него личи категоричност, дори завидно превъзходство на човек, осъзнаващ способността си, който констатира лекомислието и повърхността на останалите. Още по-пълно идеята е развита в няколко строфи, посветени на извора на опиянението – разбирано основно като художествено, но би могло да бъде и от емоционален характер. В него авторката застъпва възгледа, че то идва отвътре, а не от “Външно Вино”. Прекрасна метафора, чийто ясен подтекст е, че не страничните стимули и фактори управляват духа, а той е основният двигател. Именно този аргумент смятам, че в най-голяма степен опровергава застъпваната от М. Николина теза за някаква определяща роля на самотния живот и любовните неуспехи на Дикинсън върху словото й. Не съм съвсем съгласна и с възгледа на Г. Ливи в студията й “Горната стая” за творческия процес при Емили като “потапяне в своето бягство, в собственото си освобождение” чрез писане. Най-логично ми се вижда предположението, че поезията й е резултат от чистия порив на една крайно емоционална, страстна и критична към себе си и към света натура, в който биографичните данни заемат несъществена роля, а изящният краен продукт е плод на невероятното й въображение и способност за абстрахиране.
За жалост, в повечето изследвания върху творчеството на Е. Дикинсън, като лайтмотив се извеждат факти от личния й живот – как макар да живеела изолирано, отдадена основно на писане и въпреки че останала неомъжена и без деца, тя създала едни от най-прекрасните стихове, посветени на любовта. В иначе интересния материал на Г. Ливи пък фигурата на бащата на поетесата е представена като постоянно гнетяща я сянка в леко фройдистки аспект, а голяма част от мъжките образи в стиховете й са тълкувани едностранно, пречупени също през тази призма. Очевидно е как клишетата за съответствие между творчество и биография продължават гротескния си ход и нелепо рамкират творчеството й. Твърденията за живота й като „статистика за постоянни банкрути.. и за постоянни кризи…” са включени и в двата предговора на М. Николчина, затова тук ще опитам да разкрия абсурдността на подобна гледна точка. Нужно ли е наистина човек да е създал семейство, да живее следвайки стандартните норми за щастие, за да може да изрази правдиво любовното чувство и екстаз? И дали творецът трябва да е реално сведущ по дадена тема, за да изгради правдиви образи, или те се създават другояче? Известно е, че Ж. Верн не е имал инженерно образование, нито е пътешествал често, а Агата Кристи е работела като медицинска сестра, преди да пропише криминални романи, но въображението, а не опитът ги кара да сътворят истински шедьоври в сфери, които са им недотам познати.
В едно от най-проникновените си произведения, прославящи поетичното майсторство, Е.Дикинсън сама насочва към подобно разбиране на поетичната фантазия и застъпва възгледа, че поетът е „пръв в Списъка”, очевидно в списъка на съзидателите, а след него идват слънцето и лятото. Използвайки леко грапава и фриволна стилистика, тя откроява ролята на твореца като съперник на най-яркото природно светило. Доказва, че дарбата му да пренася хората в други измерения чрез думите и мисълта си е по-висша от светлината, излъчвана от звездите, която в крайна сметка е нещо механично, а не резултат на екстаза, изживяван от твореца. Именно чрез фантазията си поетът е в състояние да отведе и да разкрие на читателите рая, той има свое „екстравагантно слънце” – очевидно словото, с което осветява дните им. Целият стих е искрен апотеоз на творчеството и безграничния полет на мисълта. И в други стихове тя представя твореца като волна личност, която не бива да търси уравниловка, да се примирява с рамки и условности, а да отстоява свободата си. При това вярва, че отхвърлянето на ограниченията е постижимо и трябва да се стори ясно и с усмивка “като Звезда – със смях”.
Последната част от предговора на М. Николчина, с причудливото подзаглавие “Отсъствие на музата”, в известен смисъл опитва да осветли именно този проблем. Зад наглед стъписващото твърдение, че “макар героят да излиза, според взаимната им уговорка, на преден план, все пак шепотът, красноречивите знаци, които поетът и музата си обменят, се извършват някъде над главата му, в един разбираем само за тях заговор”, се има предвид, че на места в творчеството на Е. Дикинсън се получава симбиоза между герой и творец, без посредничество на музата. В доказателство на това тя привежда едно твърде буквално тълкование на стиха “Душата си избира свое общество”, в което цели да разкрие кое е конкретното мъжко присъствие, макар че такова изобщо липсва в този стих! Идеята, застъпена твърде метафорично от Е. Дикинсън в него, е съвсем друга – тя визира общуването като родство по избор – с ограничен брой съмишленици, с общност, която не е нужно да бъде голяма, нито пък самото общуване да налага и да води до ограничения и компромиси.
По подобен нелеп и твърде опростен начин М. Николчина опитва да намери мъжки персонажи и в две други стихотворения

До мене в Стаята – приятел
Безформен аз усещам –
Не се представя той със думи –
ни потвърждава с Жестове.

Несъмнено, и в този стих не бива да се търси персонализиране и гадаене реален или нереален е представеният приятел, още повече, по всяка вероятност зад образа му се крие не човек, а съпричастността, цененето от страна на хора, които разбират твореца и споделят идеите му – затова макар и да са понякога на различни позиции, те не нарушават правдивостта си със слово. Това е един богат, плътен, синтезиран образ на общуването между творец и неговото близко обкръжение, а не някакъв имагинерен, тайнствен мъж! Никаква мъжка особа няма и в строфите, за “Краля, който мълчи”, по всяка вероятност Е. Дикинсън изобразява в тях разбирането си за вдъхновението, или за трудното постигане на художествена правдивост. Тях търси тя нощем, в уединението на късните часове, когато пише стиховете си. Кралят по всяка вероятност е вдъхновението, което би я пуснало през тайните врати на творчеството, но това е отново един сложен, метафоричен образ. Именно пред неговия строг взор героинята очаква с трепет да успее да проникне в “зали, недостъпни през деня”. Затова и ликуването й след евентуален успех е радост от овладяване на словото, а не някаква среща с “тайнствен мъж”, както смята М. Николчина.
Следваната от Е. Дикинсън линия на отказ от публикуване на стихове – извършвано ту мълчаливо, ту ясно категорично, отстоява именно това художествено схващане. Отказвайки да бъде коригирана, а стилът й – изглаждан, съобразно тогавашните литературни канони, тя избира трудната орис да остане дълго време непозната за съвременниците си и ценена единствено от неколцина от най-близките й по перо творци, като поетесата Х. Хънт Джаксън и писателя и журналист Т. У. Хигинсън, пред които дръзва да разкрие словото и таланта си. Единствено на последния обаче тя поверява няколко свои стиха с молба за преценка и впоследствие му разрешава да ги публикува. Същевременно, с твърда неотстъпчивост подминава предложенията му за издаване на цяла стихосбирка, както и неговите критики, че стилът й има “спазматична стъпка” и макар в писмата си да го признава за свой „учител”, никога не следва съветите му за корекции.
Права ли е обаче М. Николчина като твърди, че Е. Дикинсън “сякаш се страхувала от прекомерната си духовна независимост и е търсела да я уравновеси със страхопочитание към доста посредствения и затова безопасен Хигинсън”. Защо, ако е така, тя винаги се интересува живо от мнението му и води до смъртта си постоянна кореспонденция? Според мен обяснението е друго – Емили е не просто ексцентрична личност, избрала уединението, но творец, отказващ да прави каквито и да е компромиси, свързани с писането си. Без да обяснява позицията си пред Хигинсън, почти детински тя се измъква от спор с фразата „усмихвам се, когато ме съветвате да не бързам да „публикувам”, което е толкова чуждо на нрава ми, колкото Раят на Рибата…”. Всъщност, подобно на Ван Гог, Емили се доверява основно на вътрешната си естетическа преценка, факт, който може да бъде схващан като гордост и упоритост, но от дистанция на времето се вижда, че критерият е бил съвсем точен.
Още в най-ранните си стихове, писани през 1861 г., тя проявява “автономна” линия, която ще запази непроменена до края на живота си. Отказ от шума, баналността и безцелния блясък и издигане в култ на писането, което идва от сърцето и то е единственият му съдник. При това я отстоява тихо, без спорове, със силата на словото, единственото й оръжие. Неслучайно, в едно от писмата си до нея, интелектуалният й “наставник” Т.У.Хигинсън признава: „Понякога изваждам Вашите писма и стихове, скъпа приятелко, и като почувствам тяхната странна сила, не е чудно, че се затруднявам да ви отговоря и изтичат цели месеци”. Силата им е огромна, тя е като поток, помитащ всичко пред себе си, думи, които пленяват и омагьосват.

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой –
и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

Твърде опростенчески тълкувано от М. Николчина „Аз никоя съм” като алюзия за дребния ръст на авторката, безименност и изолация, стихът е натоварен с множество други смислови нива. Особено ме изненада факта, че г-жа Николчина е и преводач на посочения текст, но не успява да прозре неговата метафоричност. В тези осем реда Е. Дикинсън достига абсолютен апогей в изграждане на сатира, те са невероятно постижение на перото и на остротата на ума й! На пръв поглед семпла конструкция, съставена от няколко местоимения, въпросителни изречения, чийто негласни отговори създават кръг и внушават нежна съпричастност. Постигнат е обаче невероятен ефект и почти музикално звучене. Действително, истинският творец е индивидуалист, той не бива да търси аршина на тълпата, а да се обгражда и радва на малка компания съмишленици. Изключително леко, кратко и безпощадно тя изгражда синтезиран образ на творческата суета и се надсмива над търсенето на показност и слава. Подхождайки наистина задълбочено към многопластовостта на този стих Цветан Стоянов заявява(6), че едва ли има друг творец в световната литература, който да е бил толкова незаинтересован от общественото мнение както Е. Дикинсън. Тук само ще изтъкна, че такъв има и той е вече посоченият като близък по темперамент и метафорична изразност Фр. Кафка, който в завещанието си изрично заръчва всичко написано от него да бъде изгорено след смъртта му, повеля, която за щастие не бива изпълнена.
Най-спорната според мен част в рецензията на М. Николчина е твърдението й за изчезване на лирическия герой в стиховете на Е. Дикинсън. Според нея то се „осъществява като отказ от име в една парадоксална отвъдсловесност”. Тази претенциозна формулировка е разгърната по следния начин – лирическата героиня на Е. Дикинсън първо се смалявала (поради крайна нищета), след това се разраствала в интензивен вътрешен живот и в пламъка на вътрешното си великолепие срещала своята необичайна муза – музата на героическата безсловесна мощ. Следва опит за доказване нищетата на героинята с нейните житейски неудачи, кризи и ранимост. Несъмнено, в изящната лирика на Е. Дикинсън има зрънце от всичко това, но смятам, че проблемът за лирическия герой трябва да се тълкува по коренно различен начин. Естествено, че такъв не липсва, нито пък се смалява и получава нови измерения, би било твърде обидно към таланта на поетесата да твърдим такива небивалици.
Напротив, лирическият й герой е разнолик, противоречив, понякога дори самоотричащ се, но с ярко присъствие. Той е странен, защото невинаги търси одобрение, признава неудачите си и дори към страданието дръзва да прояви ирония и скептицизъм. Това, което отличава Е. Дикинсън и подвежда критиците й, за да се стигне до абсурдните твърдения за отсъствие на лирически герой, е нейната способност за абстракции. Именно тази дарба, която тя владее до съвършенство, й помага да надмогне частното и да прозре и изобрази характерното в заобикалящия я свят. Неслучайно, в писмата си Емили споменава колко високо цени Шекспир и че е спокойна за литературата, след като неговите творби са вече написани. “Докато съществува Шекспир, литературата е непоклатима…”, заявява тя уж небрежно в писмо до Хигинсън. Както в творбите на кумира й, и при нея е трудно да се определи от какъв пол е пишещия, дали говори за себе си, или изгражда обобщени образи – основни черти на абстрахирането. Затова в случая не е важен ръстът на поетесата, нито кой точно е мъжът, когото зове и чака – реален ли е или не, нито дали описва личните си кризи. Тя съумява да отлее в изящна форма живота в пълното му многообразие и собствените й биографични данни са без значение. „Умрях за красота” ще възкликне с нескрита тъга, именно това е кредото й, описване на действителността и плах опит чрез словото да я направи малко по-добра и красива.
Прекарала целия си живот в малкото си родово имение в Амхърст, тя рисува едни от най-нежните и незабравими природни пейзажи, побрали в себе си цялата пъстрота и аромати на вселената. В тях природата е видяна сякаш през детски очи и персонифицирана – нейните поля, треви, природни стихии всъщност показват уникалността на единичното: „росата ниже мъниста”, боровинките „са талисмани”, “вятърът върза изтока за запада”. Собствената си личност пък поетесата вижда метафорично, мечтаейки за сливане с природата и с надеждата, че чрез творчеството си някога ще се превърне:

в безславната Тревица – остров,
от Бръмбарите посещаван.

И наистина тя се превръща в остров, макар и твърде известен, в остров на изящното слово, успяло да въздигне и опоетизира с много любов дори най-семплите и незабележими елементи. В наглед познатото тя успява да види смайващи със своята простота и хармония неща, достойни за възторг и по-различен поглед. Подобно на съвременника си Ван Гог (1853-1890), също усетил красотата в обичайни предмети и нарисувал най-одухотворените и спиращи дъха природни картини, нарушавайки основни правилата на перспективата, Емили има очи за незабележимото за останалите. При това любовта й към природата е искрена, не художествен похват, тя проличава най-ярко в кореспонденцията с близките й. Смайващо с нежността си е писмото й до семейство Холанд, за които дочула че са болни и ги моли, ако са добре, Ани да нарисува изправено цвете, а ако наистина са болни – да го изобрази клюмнало на една страна.
И в края на възторжения ми реверанс към поетичното и не по-малко ценно епистоларно наследство на Е. Дикинсън, бих искала да се спра на една от основните теми в него – Любовта. При това ще последвам примера на поетесата, изписваща с главни букви, в нарушение на граматическите и пунктуационни правила, думите, които цели да открои.
Изразността на Е. Дикинсън и подходът й към любовната тематика отново следва принципите на абстракцията. Говорейки за чувства, разочарования и страст, тя не изтъква собственото аз, което явно кара анализаторите й да се лутат и да фантазират за „неясно мъжко присъствие”. То не е никак неясно, поетесата умишлено не го персонализира, като всеки голям талант тя вгражда личното, частното и около него навива като кълбета прежда множество нови нишки, целейки създаване образ на любимия, а не документиране на реални контакти и връзки. В множество стихове и особено в писмата си, където е пределно откровена, не крие, че любимият често навестява мислите, смущава покоя й и предизвиква истинска експлозия от емоции. Изключителен лиризъм и изящество са стаени в едни от най-чувствените редове, посветени на страстта. Героинята изживява силна емоция, разкрита без грам фалш и лицемерие, а копнежът за физическо сливане и постигане на пълна любовна хармония е смело опоетизиран.

Диви нощи – диви нощи!
Ако бях с тебе тук –
дивите нощи щяха
да бъдат нашия лукс
…
Веслата насред рая –
Ах, какво море…
Да можех – тая вечер –
да се закотвя в теб!

Любовта, бурна и необятна като море, намиращо се в някакъв нереален, вълшебен свят, какъвто е самият любовен екстаз, е представена тъй искрено, с простичката мечта за удължаване на прекрасния момент. Силно въздействащ е и заявеният порив не просто за щастие, а за постигане на единение с обичания човек. Именно за единение с любимия – духовно и физическо, мечтае героинята на Дикинсън. Твърде проникновено темата за близостта е разгледана в един от най-разтърсващите й стихове “Ето как аз чета писмо”. Атмосферата на четенето на писмото от любимия човек е предадена хем наивистично, хем много нежно. Усамотяването на героинята е видяно като церемония, интимен ритуал. В тишината сякаш оживява неговият глас и сред спомените тя започва “да въздиша”. С тази единствена, привидно тривиална, но в избрания от поетесата смисъл – дръзка дума – тя мигом извиква усещането за екстаз и любовен копнеж! Финалът на стихотворението е зашеметяващ – в наглед обикновената стая след прочита на писмото героинята добива нови измерения – чувства се безкрайна, окрилена от чувствата на човека, който й е писал. “Пред някого, когото тук не знаят” е невероятно обозначение както за мъж, непознат на нейните близки, но и за човек, за чийто качества, скрити дарби и душевност околните не подозират. Той е важен само за нея, това е същественото. Наистина Е. Дикинсън е майстор на неуловимите нюанси, на словосъчетанията, казващи максималното с малко думи!
В един от последните си стихове, когато вече е имала шанса да изживее прекрасната си късна любов със съдията О. Лорд, тя дръзва да иронизира откровено религиозните постулати за греха и осмива сляпата вяра. С фразата: ”Грехът е превъзходна Пропаст/ и трябва другите да му оказват съпротива”, с много финес и категоричност отхвърля маската на лицемерието. Пропастта, за която вече стана дума, предлагаща алтернативи пред човека – небе/яма, тук е ясен символ, сега обаче позицията на авторката е категорична – тя отдава предпочитания на дързостта, на отстояване на любовта, вместо на колебливост и страх пред общественото мнение и пуританските норми. Още по-силни са думите й в четиристишие от 1883 г., в което заявява, че, ако приживе не си намерил небето си, няма да го откриеш и горе. Изписвайки умишлено и някак си свойски “горе”, без да използва религиозен термин, Емили изтъква важността на реалните човешки чувства, страсти и копнежи. Нейният дом е човешки и той блести от Любов, изписана отново с главна буква, като основна ценност и дар. В едно от писмата си до О. Лорд през 1878 г. тя споделя, че по нов начин усетила книга, която препрочела, сега, когато го обича. А простичкото й откровение как “това внася разлика във всичко” е наистина невероятно! Наистина, любовта променя сетивата, дава неподозирани нюанси и на най-прозаичните неща, тя е реалната земна религия. С искреното си, неподправено и омайно творчество Е. Дикинсън успява да опази крехкото пламъче на вярата в истинските неща, в любовта и нежността, да го предаде на бъдните си откриватели и да ги посрещне достойно в Дома си:

Гостите са най-красивите –
а работата ми е тая –
да разперя тесните си ръце –
и да прибера рая.

За жалост, в последната стихосбирка “Дори мечтата стига” не е включен текста на вече споменатата чудесна студия на Цв. Стоянов, а само леко променена версия на рецензията на М. Николчина от 1988 г., с което читателите са лишени от шанса да прочетат нещо наистина стойностно като критика и са обречени да си съставят нелепа представа за изящното творчество на Е. Дикинсън. Тук бих искала да припомня началото на филма “Обществото на мъртвите поети”, в което учителят-литератор, омерзен от шаблонните предговори в учебниците посъветва учениците си да откъснат началните им страници, аз като библиофил не мога да дам такъв съвет на читателите, а само ще кажа: Моля ви, не го четете, Емили не заслужава такъв подход!

(1) Емили Дикинсън. В превод от Цв. Стоянов. С., 1993 г. Обратно в текста
(2) Емили Дикинсън. Стихове. С., 1971; Е. Дикинсън. Крехки небеса. С., 1988, Е. Дикинсън. Поезия, С., 1999 г. Обратно в текста
(3) Грация Ливи. От стая в стая. С., 1990 г., с. 71 и сл. Обратно в текста
(4) Francois Weyergans. Trois jours chez ma mere. Paris, 2005. Обратно в текста
(5) О. Уайлд. Афоризми. С., 1999, с. 182. Обратно в текста
(6) Емили Дикинсън. Крехки небеса. С., 1988, с. 252. Обратно в текста