ЗЕЛЕНИТЕ ПОЛЯ НА РАЯ

Илия Милев

Това се случи в ранна пролет, когато дърветата бяха напъпили, тревите вдигнали невчесани глави, а птиците – полудели за свирни. Костадин дойде на село при баща си. От детски години беше на работа в града и много рядко се прибираше. Някои от съседите го бяха забравили. Само татко му не го забрави. Сега, като го видя, рипна от радост и рече:
- Най-после дойде да ме видиш! И то с лека кола!…
- Днеска не работим, та рекох с теб да обиколим нивите. Нали все за тях ти е зорът…
- Майка ти млада си отиде, а аз кукувам сам в къщата… Мъка ми е за земята, синко. Откакто ми я върнаха, до днес пустее. Търсят я нашенци да я купуват, ама на никой не я давам. Чакам тебе! Изкарал съм от поземлената комисия скици, имам нотариални актове. Всичко е готово, само да се пуснеш по земята и да я доиш. Бая е… Време е да се ожениш, да поемеш всичко. Аз не мога вече, ръцете ми треперят…
- Вземи папката с документите, татко, и с колата ще наобиколим нивите.
Дядо Личо, нисичко, но пъргаво старче, вечно с каскет на главата и с цигара в устата, взе папката и се мушна в леката кола. Спряха най-напред в местността Тумбите.
- Ето, тази нива до пътя е наша. Тя е 20 декара. – Старецът зашари с пръсти по скицата и като опъна ръка на изток, започна да чертае границите й във въздуха. – Тя е най-голямата. В турско време е била на бея Трошикости. В началото на 1912 година беят разбрал, че времето се мъти и че България напира да вземе в престилката си и нас от Пиринско, защото сме си нейни чеда, та този османлия започнал да продава нивята и покъщнината. Беят си стягал багажа да си върви към техните земи. Разбрала това баба ти Магда и без да пита дядо ти, отишла при него и му предложила сватбеният си наниз от жълтици. Беят взел жълтиците и дал нивата. Години наред и докато беше в текезесето тази нива раждаше пшеница с класове една длан по-високи от съседните.
Дали Костадин чу приказките му, не се разбра, но пъргаво скочи, влезе в нивата, премери я с крачки и като изкара от джоба си едно тефтерче, дълго записва нещо, смята, черта. Когато се върна при баща си, попита:
- Кои са съседите ни?
- В скицата пише, погледни! – и дядо Илия му показа къде да гледа.
Костадин пак записа нещо в тефтерчето и доволен рече:
- Да вървим на друга нива. Но дядо Илия не тръгна веднага. Той продължи да оглежда нивата и му стана много мъчно, че не е изорана…
След кратко пътуване спряха пред местността Върбите. Още със слизането старецът се просълзи.
- Ето, тази нива пред нас, е нашата! Тя е десет декара и започва от двете върби. Милите ми върбички, още сте живи! Циганските брадви не са стигнали до вас, а може би да ги е хванало грях, кой знай… Виж, синко, как жално ни гледат!… И тя е за оран. Гърбът й е още кафяв, но започва да зеленее. Оран, яка дълбока оран му е майката!… Ти, когато беше малък, аз ти разказах за случката с един смок. Ето, тук станало всичко. Рано сутринта дошли баба ти и дядо ти да копаят. Аз съм бил бебе. Закачили люлката на една от тези върби, а в нея – аз. Когато дошли да починат и да хапнат, що да видят! Двуметров смок висял над мене и ме гледал. Та, тази нива редовно засаждахме с царевица и когато стана текезесарска, защото почвата е тлъста и като погълне водата, държи я дни наред като вино в кожен мях. Нашият мях пускаше капка по капка в коренчетата и те лудееха.
Костадин влезе в нивата, огледа я и пак започна да мери с крачки, да записва нещо, да оглежда върбите и видимо доволен, попита:
- А сега накъде?
- Ще спреш колата ей на оня кръстопът…
Спряха на посоченото място. Старецът гледа, мисли, пална една цигара, па рече:
- Нашата нива е ей тази, дето се е сгушила в ъгъла. Тя е пет декара. Използвахме я за градина. В нея сеехме домати, чушки, зеле, картофи, моркови, праз, чесън и продукцията тате продаваше на Неврокопския пазар. Водеше ме и мене. Да знаеш как се трупаха гражданите, купуваха и благославяха. Аз имах глас и тате ме научи да викам: „Сливи като яйца! Червени домати за градски деца! Зеле за туршия при бай Илия! Моля, не се блъскай!…”. Когато образуваха текезесето в село, тате също се записа, внесе нивите, но в декларацията тази не я посочил. След време някой го беше издал и го повикаха в управлението. Заключили го в зимника. Там изкара цяла нощ върху въглища.
А отсреща, в къщата на Дянко, бай Илия Овчаров натискал гайдата и тя пискала като кокошка след снесено яйце… Е, синко, тези ниви са от дядо ти и от мене. Други нямам…
Щом влезе Костадин в нивата да я мери и огледа, дядо Илия влезе в колата на задната седалка, отвори прозореца, запали една цигара и като се вторачи в нивята, радостно изпъшка:
- Ех, синко, хубаво направи, че дойде! Земята иска млади ръце…
Когато Костадин се върна и седна зад волана, зашумя джиесемът му. Той го сложи на ухото и викна:
- Едноок, ти ли си! Слушай, братче, всичко се движи по уговорката. Нивите са точно 35 декара. Разбира се, че са на вода. Донасям документите… Малката игрална зала ми я даваш на мене… Какво? Кажи го още веднъж? Даваш я на Перчема? Ти акъл имаш ли, бе! Не ми обяснявай, не искам да слушам! Казана дума, хвърлен камък! Иначе ще ти нанижа челцето с жълъди! Казах! Край!
Разсърден, Костадин пална колата и тя забяга по пътя като подгонен заек. А дядо Илия, като чу тези думи, затрепера, изгуби си гласа, посиня и се просна на седалката… Щом стигнаха до къщи, Костадин отвори задната врата и викна:
- Татко, ставай бързо! Веднага тръгвам за града. Имам много важна работа. Дай документите!…
Той се наведе и започна да дърпа документите от ръцете на баща си, но старческите ръце така се бяха впили в папката, че беше невъзможно да ги измъкне. Тогава синът му се наведе и видя, че очите на стареца не мигат. Пипна лицето му. То изстиваше, а ръцете му бяха вкочанясали. Група ангелчета водеха жадния за земя и обич селянин към зелените поля на Рая…


бутон за сайт