КОПАЕНЕ НА КЛАДЕНЕЦ
КОПАЕНЕ НА КЛАДЕНЕЦ
Небето, може би от горда скръб,
със седмици преглъща си сълзите.
Мълчи земята със напукан гръб,
пощада молят даже и тревите.
Далечно е небето за молби –
докато стигнат, всичко ще загине.
И стиснал зъби, ти греби, греби
кафява пръст наместо милостиня…
Дали ще бъде твоя труд щастлив?
Кръгът над тебе гледа еднооко,
учуден от това, че ти си жив,
а спускаш се пет гроба надълбоко.
Но горе чумно жегата пълзи –
и стрък, и птица падат покосени…
Единствено до земните сълзи
ако достигнеш, те ще са спасени.
ДЪРВОТО
По него зеленееха листа,
бе дом и храм за птичите хорали.
Но песните си птиците допяли,
отлитнаха към южните места.
И есента без милост го подпали.
Сега тежи безмълвно пепелта
на сивкав сняг по клоните му голи.
Приведено, то в самота се моли.
Но там, където беше песента,
гнездата светят като ореоли.
ИНВАЛИД ОТ ВОЙНАТА
Той бавно през площада всеки ден
пристъпва, патериците прегърнал;
отдавна има мир, ала от плен
на спомена – кой може да се върне?
Къде изгуби другия си крак
на никого не могат да разкажат
очите с вечни очила от мрак,
езикът, закован в устата влажна…
На пейка край зида присяда сам
пред цветните афиши и обяви,
самият той – афиш, останал там
от филм ужасен, но сега забравен.
Кажи, човечество, дали разбра
афишът жив – войниците сакати;
с единия си крак си днес в мира,
но с другият оставаш във войната!…
ВРАГ
Аз имам цел – да те унищожа!
За подлостта ти. И за всяка рана.
След страшни дни и нощи възмъжа
омразата във мен. Но днес е рано.
Сега жадувам ти да си щастлив,
да затлъстяваш бавно от успехи.
И да забиваш корена си жив
все по-дълбоко във живота крехък.
Желая дом да имаш. И любов
на хора и от въздуха по-скъпи.
Щом нещо ти се случи, съм готов
от собствената кръв да ти отстъпя.
И радвам се сега, че всеки час
затрупваш битието с едри сметки.
…Така ще те отглеждам дълго аз
в омразата си като звяр във клетка.
А ти живей в спокойния уют
и си мисли, че всичко отминава,
забравил, че за мене си барут,
към който аз – искрата – приближавам.
Как ще те пръсне моят гняв свиреп,
как от върховен ужас ще застинеш!…
Но жалко е, че със самия теб
и в мен навярно нещо ще загине.
ПОСЛЕДЕН ГАЛОП
Ах, ти имаш дъх огнен и грива – сребро,
нозе – взрив във галопа безумен…
Колко възгласи слушахме, конче добро,
все извън, все извън хиподрума.
Той за други коне беше все отреден
и за други, платени жокеи.
Всеки с лаври и крясъци бе награден –
да освирква там никой не смее.
И с обида, по-тежка дори от недъг,
щом сигналният изстрел бе даден,
ний препускахме лудо отвънка във кръг,
но финалът за нас бе ограбен.
Ала днес, озверяло от фалш може би,
множеството със рев недоволен
хиподрума прогнил за минути разби
и се ширна поляната гола.
Виж: без писти, сигнални камбанки, врати
край нас хукват ездачи сковани.
Хайде тръгвай, приятелю тръпнещ, лети –
най-накрая часът ни настана.
Накъде ще летим? Пада вече нощта,
хоризонта е лента от залез…
Нека в този последен галоп – на честта! –
да сме първи със теб на финала.
