ДЕПРЕСИЯ
ДЕПРЕСИЯ
Нещо трябва със своя живот да направя –
всичко там е на вяра, на възел, накосо…
Уж над мен господар е единствено Господ,
но и той напоследък не ме надзирава.
“Точим ножове
монтираме брави
премахваме бръчки
извършваме преписи…”
Експресно, на степени, в брой ли, с предплата ли –
налага се нещо да сторя за себе си.
“Студено къдрене
парно гладене
лечебно гладуване
за всички хора…”
Палачът е главно лице на площада.
По-друга съдба е: “Кроячът – в двора.”
И в дрехата пъстра, скроена за празник,
минавам край всички сергии кресливи:
тук – кон за кокошка, там – смет срещу сливи;
очите ми пълни, ръцете ми – празни.
Отколе гладът този свят управлява
(гладът е делител, душата е кратно),
но не да преживям и не да се жалвам
дошла съм на него, макар и за кратко.
Залогът направен е там, на небето,
скрепен е с печати: процентът – за други,
за теб, съчинителю – алфа и бета…
…Условни присъди, дискретни услуги:
“…пробиваме дупки
разбиваме брави
изписваме вежди
вадим очи…”
Някой с мен вече всичко това направи,
но вярвам, че много не ми личи.
“Щом глас ти е даден – ще зъзнеш до кости
и всичко останало ще ти е взето.”
Поне подхвърли ми и тази нощ, Господи,
Луната – едничката чиста монета!
ФИЛОЛОГИЯ
На Ристо Койвисто
Финландецът, живял в България, ми каза,
че паузите в техния език не са мълчание
и често изравняват се по смисъл с думите,
а ние с непрестанното си бъбрене
запушваме пролуките на смисъла;
(това, последното, той закодира в пауза,
обаче
учтивата му северна усмивка
допълни неизреченото.)
Можех ли да възразя? Отколе
в земята, дето все докрай не зазорява,
май празнодумците са глашатаи,
а мъдреците ни напускат рано,
смъртта заключва вещите им устни.
И слънцето все тъй трепти, захожда,
но млад юнак си коня не извожда
и ако мерне се развята грива –
то не на бой, а на пазар отива,
и аз започвам вече да се плаша,
щом някой думи изведе на паша,
щом им засвири сладко със кавала…
Прав си, потомъко на Калевала.
МЕЖДУЦАРСТВИЕ БОЖИЕ
На Богдан Глишев
Все такъв ни е май късметът –
да сме дивечът с кожа ценна.
Неуютен и непреметен –
този свят не прилича на сцена;
с ловни сценки се забавлява,
всеки миг ни затяга клупа…
Този свят просто не заслужава
да се взираме в него през лупа.
Той разблъсква ни с остри лакти,
с празен поглед и празни шепи
сме му нужни (а не израсли
със сонети на някой си Шекспир);
пак прогнилото плува отгоре,
пак честта пет пари не струва…
По-добре да си поговорим
за Ахматова, Бродски и Струве!
И додето съдбите им нищим,
да забравим тълпите стадни
и пазара на дните нищи,
към които сме приковани.
Май не случихме, не съвпаднахме
пак с единството “място – време”.
Но което от Бога е дадено –
само Той може да ни отнеме.
