ДЕПРЕСИЯ

Надя Попова

ДЕПРЕСИЯ

Нещо трябва със своя живот да направя –
всичко там е на вяра, на възел, накосо…
Уж над мен господар е единствено Господ,
но и той напоследък не ме надзирава.

          “Точим ножове
          монтираме брави
          премахваме бръчки
          извършваме преписи…”

Експресно, на степени, в брой ли, с предплата ли –
налага се нещо да сторя за себе си.

          “Студено къдрене
          парно гладене
          лечебно гладуване
          за всички хора…”

Палачът е главно лице на площада.
По-друга съдба е: “Кроячът – в двора.”

И в дрехата пъстра, скроена за празник,
минавам край всички сергии кресливи:
тук – кон за кокошка, там – смет срещу сливи;
очите ми пълни, ръцете ми – празни.

Отколе гладът този свят управлява
(гладът е делител, душата е кратно),
но не да преживям и не да се жалвам
дошла съм на него, макар и за кратко.

Залогът направен е там, на небето,
скрепен е с печати: процентът – за други,
за теб, съчинителю – алфа и бета…

…Условни присъди, дискретни услуги:

          “…пробиваме дупки
          разбиваме брави
          изписваме вежди
          вадим очи…”

Някой с мен вече всичко това направи,
но вярвам, че много не ми личи.

“Щом глас ти е даден – ще зъзнеш до кости
и всичко останало ще ти е взето.”

Поне подхвърли ми и тази нощ, Господи,
Луната – едничката чиста монета!


ФИЛОЛОГИЯ

                    На Ристо Койвисто

Финландецът, живял в България, ми каза,
че паузите в техния език не са мълчание
и често изравняват се по смисъл с думите,
а ние с непрестанното си бъбрене
запушваме пролуките на смисъла;
(това, последното, той закодира в пауза,
обаче
учтивата му северна усмивка
допълни неизреченото.)

Можех ли да възразя? Отколе
в земята, дето все докрай не зазорява,
май празнодумците са глашатаи,
а мъдреците ни напускат рано,
смъртта заключва вещите им устни.

И слънцето все тъй трепти, захожда,
но млад юнак си коня не извожда
и ако мерне се развята грива –
то не на бой, а на пазар отива,
и аз започвам вече да се плаша,
щом някой думи изведе на паша,
щом им засвири сладко със кавала…

Прав си, потомъко на Калевала.


МЕЖДУЦАРСТВИЕ БОЖИЕ

                    На Богдан Глишев

Все такъв ни е май късметът –
да сме дивечът с кожа ценна.
Неуютен и непреметен –
този свят не прилича на сцена;
с ловни сценки се забавлява,
всеки миг ни затяга клупа…
Този свят просто не заслужава
да се взираме в него през лупа.

Той разблъсква ни с остри лакти,
с празен поглед и празни шепи
сме му нужни (а не израсли
със сонети на някой си Шекспир);
пак прогнилото плува отгоре,
пак честта пет пари не струва…

По-добре да си поговорим
за Ахматова, Бродски и Струве!
И додето съдбите им нищим,
да забравим тълпите стадни
и пазара на дните нищи,
към които сме приковани.

Май не случихме, не съвпаднахме
пак с единството “място – време”.
Но което от Бога е дадено –
само Той може да ни отнеме.


бутон за сайт