ПРОСВЕТЛЯВАЩА ПОЕЗИЯ
(Слово, произнесено на премиерата на стихосбирката „Сянката на полета” на Роман Кисьов, на 24 октомври 2000 г. в Националния музей „Земята и хората” в София.)
Госпожи и господа!
Приятели, почитатели и ценители на поезията на Роман Кисьов!
Сега е твърде модно да се говори, че не е време за изкуство, че сега е “shlechte Zeit fur Lyrik”, „лошо време за лирика”, че днес се случват „пирове по време на чума”. Бих казал – всуе! Няма лоши и добри времена за поезия, за духовна поезия. Защото тя претворява вътрешното време, изразявайки душата на времето и времето на душата. Защото никое усилие на духа не е напразно. Усилието на духа има цел, дава плодове.
Днес ние сме тук, за да вкусим тези плодове, за да се осезае поезията; творческият дух да ни въздейства, извиси, просветли. Ето ги трите стълба на поезията: да въздейства, да извисява, да просветлява.
Поезията на младия Роман Кисьов прави именно това. Казах „младия”, знаейки годините, възрастта на поета и художника, на духовния творец. Въпреки че във вечността на поезията не съществува възраст. Осемнадесетгодишният Рембо съчинява своята въздействаща, извисяваща, просветляваща поезия; осемдесетгодишният Йохан Волфганг фон Гьоте изригва своите въздействащи, извисяващи, просветляващи любовни елегии… Поезията надмогва тленното човешко време.
Нека си припомним един от фрагментите на Фридрих фон Харденберг, любимия нам поет Новалис (1772 – 1801)…
„За хората поезията е каквото е хорът за античната гръцка драма: начин на действие на красивата, на ритмичната душа – съпровождащ глас на творящото Аз…” „…Поезията е основа на обществото, както добродетелта е основа на държавата. Религията е смесеност от поезия и добродетел…”
Тези думи са записани преди повече от двеста години. Те ни помагат да прозрем неизчезващата потребност на човешкия дух да твори поезия. Ала нека и преподредим думите на поета Новалис, като речем: добродетел на поезията е религията, религиозността. Поезията е вяра, глас на творящата духовност, непостижимо усилие да се съгледа лицето Господне. Именно тази моя преподредба от думи бива доказана от поезията на Роман Кисьов, дори само чрез едно-единствено стихотворение, озаглавено „Аз призовавам”…
Аз призовавам за свидетели на моята душа
слънцето луната облаците птиците
звездите ветровете планините
моретата реките
Аз призовавам за свидетели на моята душа
спомените пътищата болката сълзите
градините годините мечтите
сънищата изпитните
Аз призовавам за свидетели на моята душа
всички мои братя
стихотворенията
и платната
Аз призовавам за свидетел Любовта
пред Теб –
Съдията
Господи помилуй
Господи помилуй
Господи помилуй
Подобно съществуванието на човеците, на духа човешки, поезията е безначална и безкрайна. Няма „лошо време за поезия”, изобщо няма време. Времето няма начало, няма край. Поезията наподобява именно безначалното и безкрайното.
Нека си припомним и думите на великия писател Уилям Фокнър: „Отказвам да приема края на човека… Аз вярвам, че човекът не просто ще издържи, ала и ще победи. Той е безсмъртен…, защото има душа, дух, способен на издръжливост, състрадание и саможертва…”
Госпожи и господа!
Драги поете!
Ето ги трите ключови думи на нашата надежда: издръжливост, състрадание, саможертва: трите стълба на духовността. Аз вярвам, че в Деня Господен духовният човек, човекът на поетическото изкуство ще бъде там, край Божия престол, ще застане пред лицето на Бога…
Нека ми бъде позволено да наподобя изреченията на великия американски писател, като кажа: отказвам да приема края на поезията. Поезията, човекът на поезията, поетът, не само ще издържи, ала и ще победи, защото е белязан от издръжливост, състрадание, саможертва; защото никое усилие на духа не е напразно; защото духът има цел, има плодове.
Днес ние сме тук и осезаваме плодовете. Те въздействат, извисяват, просветляват. Именно това прави поезията на Роман Кисьов. Нека го поздравим – извисени и просветлени.
Бъди поздравен, драги Романе, поете, приятелю!
24 октомври 2000 г.
Роман Кисьов, „Сянката на полета”, поезия, изд. „Авангард принт”, Русе, 2000.
