ВЪЗЕЛЪТ
ВЪЗЕЛЪТ
Кажи ми, босоного детство.
Кажете ми, приятели-нахимовци.
Кажи ми, юношество мое.
Нима не съжалявам, че открих
тъй рано търсения бряг?
Амундсен, Магелан, Колумб,
отплавахте на север и на юг.
Отплавахте, брадати капитани,
а аз завинаги останах юнга.
Приятели-моряци, откриватели,
открийте моето пристанище.
Елате ми,
не свършва, не изветря виното
на старото приятелство.
Кажете ми, постигнахте ли своята мечта?
Написахте ли страшни стихове?
Открихте ли невиждани земи?
По своя път не срещнахте ли Любовта?
Ако я срещнете,
ако настигнете мечтата си,
ако напишете ония стихове,
заклевам ви!
Изпийте чаша гъсто, южно вино
зарад мен!
Кажете на момичетата да не чакат.
Кажете, че морякът
е вързал кораба си за една мечта –
не може никой да развърже възела.
Сега разбирам, Одисей,
защо си заповядал да те вържат.
Защо моряците запушвали ушите си със восък.
Една сирена тука ме привлече.
И станах неин роб.
Гласът й в късни нощи ме зове.
И тръгвам.
Всяка нощ, в потайна доба съм при нея.
Тъй живея.
Докога ли?…
***
От птиците се учим да летим.
От рибите – навярно
на мълчание.
Едно безкрайно състояние
между небето и земята.
Между нагоре и надолу
живеем ние – шепа пръст,
за малко оживяла.
ПОЕТЕ
“Недей забравя никога Итака”
Кавафис
За своята Итака не мисли
като за тих чаровен пристан.
Итака е пътуване.
За другата – мисли като за сън.
Защото твоята е път,
от който
не бива да се връщаш.
Ала…
недей забравя никога
Кавафис.
***
На Ренка
В един много летен град,
пред самата врата на лятото,
на най-тъжното място,
ми се случи…
Вече колко години
щастлив и объркан гадая –
какво означава
този тъй странен сън?
В един много летен град,
пред самата врата на лятото,
на най-тъжното място,
да ти се случи любов.
ПРИБЛИЖАВАНЕ
Гладко избръснат, навит
хуквам към твойта квартира.
Весел и влюбен на вид,
сляп да съм пътя намирам.
Ето – последен завой.
Трескаво, стръмно стълбище.
Гърлото – като в запой,
сякаш пристъпвам
в стрелбище.
Търсех към тебе пътечка
с дъх на упойващо биле.
Ала отново засечка и…
писък на хванато пиле.
Като откъснат лист
пак ме люлей самотата.
Аз съм голям оптимист
макар и с пробойни в душата.
СЛЪНЦЕ В СНЕГА
Някой тихо оттам, от високо душата си сипе.
Бяла радост вали и затрупва земята.
Ще умре този свят на любов и на сняг
ненаситен.
Луда младост над тебе лети и се мята.
И се спира по мигли и устни –
най-красивият брод помежду ни.
Моя бяла усмивка, събудена
от целувката топла на зимата.
Ти си просто щастливо измислена
под небето бездънно и щедро.
Слънце мое, във пряспа търкулнато!
Топъл сняг, светлина и любов.
Как внезапно със теб се оказах
в този приказен, снежен алков…
Снегопадът! – този нежен издайник.
Ласка бяла и обич безкрайна.
Снегопадът! – Съдба. И загадка.
А от бялото чудо на зимата
пак изгрява душата ти златна.
Бяла обич и бяла раздяла.
От високото тук долетяла.
***
Имаше някаква приказка.
Вечери пълни с очакване.
Ако се върне началото,
нощите пак ще са къси.
Струна до скъсване
опната…
Тетива недокосната.
Ако посегна към тебе,
всичко край мене ще рухне.
Риск е да тръгна сега.
Ех, ако можех да върна,
всичко съвсем отначало.
***
Няма да моля.
Няма да чакам.
Няма да питам.
Няма дори да почукам.
Просто ще вляза.
И ти ще ме чакаш.
Аз ще прекрача
високия праг на мойто безумие.
Ти – ще скриеш лицето си
в моите шепи.
После ще вдигнеш глава.
И преди да отвориш очи –
ще си ида,
отнесъл в две шепи
дъхът на отминаващото лято.
***
Ела. Не ме е страх.
Ще скоча в бездната на твоите очи,
за да измеря дълбините на копнежа.
И да остана там,
пиян от нежност,
от копнеж,
от страх,
че в следващия миг
ще се събудя.
***
Ако ти кажа, че те обичам,
ще ми повярваш ли?
Ако ми кажеш,
че ме обичаш,
да ти повярвам ли?
Виждаш ли –
става така –
първом още не знаехме;
днес – вече не помним.
Нещо,
или пък някой,
бавно разплете пътеката.
И пътеките станаха две.
Ръцете ни
не се докосват.
ЯНУАРИ
През тия дълги зимни нощи, преди да се разсъмне още,
и вятърът със сили сетни душа бере навън и зъзне,
ще дъхнеш на прозореца да светне.
Дъхът ти на стъклото ще замръзне.
Ще драснеш с нокът, сякаш по душата си.
И в миг ще избълбука в паметта ти спомена.
И като в пряспа,
ще тръгне там пъртина тясна.
Тръгни и ти
на спомена по тънката засипана пъртина –
назад, назад – във някоя дълбока зима.
Дървата във огнището пищят.
На чам под ниския таван ухае.
И сякаш… духове по покрива играят.
И ти не знаеш нищо за света.
И той за тебе нищичко не знае.
А в средата
с ръка на кръста, зачервена и пияна
клечи на масата пъпчива кана.
От виното искрящо и пенливо
по бузите й струйки пот избиват.
От виното, от друг ли някой плам –
това не зная, ти ще кажеш там –
избухва в теб пожарът позабравен.
Главата ти дими. А ти стоиш изправен
до тесния прозорец.
Гледаш вън.
И всичко е като на сън.
През тия дълги зимни нощи.
Преди да се разсъмне още.
ПАЗАЧЪТ
Върви. Не искам да ме виждаш.
Върви. Не искам да те виждам.
След толкова разочарования,
след толкова горчиви срещи,
след толкова лютиви погледи
сънят ми вече не е сън,
а зъл кошмар,
прикъткал моите отровни спомени.
Затуй върви. Поне накрая
да отнеса парченца светлина
от счупения ореол на моите видения.
Ще ми потрябват –
да ми осветят пътеката на думите,
които ще повикам да ме стоплят
в студената безкрайна нощ.
Остава ми – да съм Пазачът
на оня тънък стъклен съд,
в който е събрано миналото наше.
И тъй върви,
не искам да видиш злия вятър
как откъсва пламъчето от сърцето ми…
БОЛНИЧНА СТАЯ № 419
На Андрей
“Далече в неясна верига
лежи непозната земя”
На перваза отвън е приседнало Утрото.
То не бързаше. Днес – предстоеше най-трудното.
Капитанът, от него две очи са останали,
сякаш искаше с тях да повдигне тавана.
Аз не дишах дори, ала той ме усети
и внезапно запя тъжни, мъжки куплети.
Утаявана дълго и в миг разлюляна
излетя от душата му болка мълчана…
И видях – младолик веселяк, Капитана
да кръстосва надлъж и нашир Океана.
Да открива жени и земи без предели.
Да го срещат любов, нелюбов и раздели.
Посред облаци дим, в сини пътища вгледан,
сред кортеж от делфини и разцъфнали гребени.
С ругатни и със смях да се врязва във бурята.
Да усеща край себе си този свят прекатурен!…
И разсякъл студената гръд на вълната
да изплава в отвъдното… без изненада.
А сега? А сега! А сега, Капитане,
прокълнатата суша ще смениш с Океана.
Сини пътища чакат от теб необсебени
със кортеж от делфини и разцъфнали гребени…
