Пламен Павлов

Отчаяният, безпримерен по саможертвата си поход на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата през юли 1868 г. днес е известен на всеки българин. Повече от век всяка година на 18 юли на връх Бузлуджа в Стара планина се отбелязва подвигът на гордите български синове, а тържества и поклонения събират стари и млади и на други места из цяла България. Едно от тези места, което за жалост остава слабо познато за широката общественост, е връх Кадрафил в Сърнена Средна гора. Този красив, обвеян с някаква особена загадъчност кът на България крие една съкровена тайна – тайната за последните дни на Хаджи Димитър, за неговата смърт и неговия гроб.
Името на Хаджи Димитър Асенов вече над 140 години заема видно място в нашия национален пантеон. Малцина съзнават обаче, че на практика той, прочутият войвода от Сливен, е първият национален герой в новата история на българския народ. Не, това не е преувеличение – национални водачи ние, българите, сме имали и преди чутовния войвода – Св. Софроний Врачански, монасите бунтари Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, патриархът на националната революция Георги Стойков Раковски. По своето значение и роля в българската история те безспорно стоят по-високо от Хаджи Димитър – славен войвода, но съвсем не единственият в епохата на турското робство.
Ако Софроний и Иларион са всенародни духовни предводители, Бозвелията – мъченик за народната църква, Раковски – блестящ идеолог и политически ръководител, то първият ни общобългарски герой наистина е Хаджи Димитър. Някой би възразил, че капитан Георги Мамарчов, Велчо Атанасов Джамджията, капитан Дядо Никола, Панайот Хитов, Стефан Караджата и още десетки войводи и водачи от Възраждането в никакъв случай не отстъпват на Хаджи Димитър. Това е самата истина, но именно Хаджи Димитър по особен начин завладява съзнанието на българите в Мизия, Тракия и Македония, превръща се в пример за подражание на цялата будна младеж. Личността на сливенския войвода от реално-историческа бързо се превръща в легендарна, почти митологична фигура! Разбира се, само след няколко години българите откриват революционния гений на Васил Левски, огнената натура на Христо Ботев… Хаджията, както свойски е наричан той от своите съвременници, закономерно попада “в сянката” на тези исполини. Това обаче ни най-малко не омаловажава подвига от 1868 г. – горчивата чаша, изпита до дъно от българската революционна младеж, героичната епопея, посочила със своя трагизъм нови пътища в борбата за свобода.
Най-яркият символ в дотогавашната история на българската национална революция е Бузлуджа. В метафоричен смисъл Бузлуджа се оказва пределът на т.нар. четническа тактика, след който революционното движение тръгва по пътя, начертан от Апостола на свободата Васил Левски. На полето на реалната история този планински връх е Голготата на храбрата чета, която там завършва своя изумителен боен път. Гениалното перо на Захарий Стоянов ни е оставило следното описание на развръзката в този величав бой:

“Цели три часа се е продължавала ожесточената битка. От минута на минута гласовете “Напред, братя!”, “Удряйте!”, “Дръжте се!” и пр. не се чували повече… (…) По сипея на долината се търкаляли вече верните синове на България, съшарени с множество куршуми, тяхната алена кръв образувала вече вадички по земната повърхност и внасяла семена за бъдещото величие на България пред очите на тиранската сила, която имала злочестината да си въобразява – нещо своестествено на всички заблудени тирани – че заедно с трупа на Хаджи Димитър е убита и святата идея! А тя хвърчала вече над бузлуджанските върхове като крилат кораб и тръбяла на четирите страна по вселената, гдето съществувало поробено и угнетено, че непознатата вече Бузлуджа приема образа на страшно чудовище, което ще плаши и безпокои всеки малодушен тиранин, всеки кръвопиец и изедник на божественото народно право… Гърчели се юнаците около трупа на своя войвода, полуотваряли те безсъзнателно изстиналите вече клепачи на своите измъчени очи – да поздравят за последен път поробеното свое отечество, – забивали треперящи ръце в земята…”

Тази разтърсваща картина, пресъздадена или, по-скоро, “създадена” от гениалното перо на Захари Стоянов, родилите се още преди Освобождението легенди, откритите на планинския връх и погребани по християнски кости на падналите герои в края на ХІХ в. – всичко това формира трайната представа, че Бузлуджа е лобното място и на самия Хаджи Димитър. Ето какво е свидетелството, приемано и до днес за най-сигурното, когато се разисква въпросът за съдбата на войводата и неговия гроб. Именно то повече от век се повтаря от книга в книга, от изследване в изследване:

“Хажди Димитър, тежко ранен, малко остана да падне жив в ръцете на турските солдати. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго, по-добро време… Най-после той падна. Саблята му, револверът му, един телескоп и много писма се предадоха на Митхат паша в Русчук…”

Тези редове са от дописка в излизащия на френски език цариградски вестник “Courrier d’Orient” и са писани десет дни след сражението (28 юли / 2 август н.ст.). Колкото и да е ценна въпросната дописка, колкото и да са важни и други тогавашни информации, разнасящи вестта за подвига на Хаджи Димитър и неговите другари, те имат своята специфика. На първо място, горните редове не са от участник в събитието или поне от пряк наблюдател. По нищо не личи информацията да е от български произход, въпреки че в нея се усеща симпатия към благородната българска кауза. Напротив, горното сведение, на което доверчиво се позовават както Захари Стоянов, така и десетки други изследователи, фактически отразява официалната пропаганда на турската власт, нейният собствен “пи-ар”, както бихме казали днес. В своето иначе разтърсващо описание на боя на Бузлуджа Захари Стоянов използва единствено разкази на хора, които не са очевидци. Тези спомени в една или друга степен отразяват преклонението пред подвига на Хаджията и неговите съратници. В същото време днес е ясно, че десетина (по данните, използвани от Захари Стоянов) или, което е по-вероятно, около двайсет четници (според участника в битката Христо Македонски) са се спасили след боя на Бузлуджа. И че сред тях съвсем логично би могъл да бъде войводата Хаджи Димитър!
Представата за героичната гибел на войводата твърде бързо се свързва с виждането, че той загива в самия бой, високо там на Балкана, на Бузлуджа! Или, както вдъхновено пише Захари Стоянов:

“Ех, Бузлуджа, Бузлуджа! Свято и историческо място си ти! Великият оня исполин, който се нарича Стара планина, и на който ти имаш честта да бъдеш чедо, няма друго по-свято и историческо място от тебе по всичкото си пространство…”

Разбира се, никой не иска и може да отнеме на Бузлуджа нейното героично излъчване, нейното трагично очарование… Славата й на място, където прочутата чета (първата по рода си малка, но непобедима “българска войска” в онази епоха!) намира своята гибел. Намира я, и то без да се огъне пред многократно превъзхождащия силите й противник, пред неговата кръвожадна и варварска същност. Гибелта на шепата млади български мъже е морална победа над тираничната империя. Победа, която се превръща в психологически поврат в борбата за свобода. След 18 юли 1868 г. вече нищо не е същото, а Хаджи Димитър и Караджата извисяват гигантски ръст, по-гигантски в своите героико-поетични измерения дори от онзи на Крали Марко! Затова Бузлуджа е била, е и ще бъде светиня за нас, българите.
Колкото и парадоксално да изглежда обаче, няма категорични доказателства, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа! Очевидци на гибелта на войводата също няма. В разказа за смъртта на Хаджи Димитър на Бузлуджа, оставен ни от Захари Стоянов, се съдържат очевидни неясноти и противоречия. От една страна, маниакалните главорези от потерята, разграбвайки личните вещи на падналите в битката юнаци, гаврейки се с мъртвите им тела и т.н., “…се взирали в безчувствените им лица – дали няма да познаят някого…”, от друга – занесли отрязаната глава на войводата в Търново, където обаче тя (кой знае защо?!) не е в центъра на вниманието на победителите в обхваналата ги садистичната вакханалия!
Донесена ли е наистина отрязаната глава на войводата в Търново? В тази посока съществува само едно, и то несигурно сведение. Заловените съратници на Хаджи Димитър, някои от които негови отдавнашни познайници и най-близки другари, не са свидетели на подобно нещо. Според спомените на Ангел Обретенов, преразказани от Захари Стоянов “…на Хаджията била донесена главата и дрехите. Ние видяхме само дрехите, които начаса познахме…”
Разбира се, не е изключено в ръцете на потерята да е попаднала някаква връхна дреха, принадлежала на Хаджи Димитър. Можем ли да признаем, че това е категорично свидетелство за неговата гибел на Бузлуджа? И дали дрехите на войводата са били до такава степен различни от онези на останалите четници, за да бъдат познати “начаса”? Тези думи на Захари Стоянов няма как да бъдат проверени. Наивно би било да ги приемем като решаващ аргумент в подкрепа на тезата, че войводата е загинал на Бузлуджа.
Старата столица Търново по онова време е един от най-будните български градове, огнище на църковната борба и национално-освободителното движение. От състава на обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (най-меродавната оценка за нейната численост е 127 души), близо двайсетина четници са от града и близките селища (Лясковец, Дряново и др.). Неколцина от тях, попаднали в плен, са хвърлени именно в търновския затвор (Пенчо Станьов, Иван Иванов Качето, Петър Кънчев Златарчето, Сава Кънчев, Йордан Инджето), в Търново са доведени, съдени и екзекутирани и други техни другари. Както установяват изследователите, в търновския затвор са лежали тридесет и един четници. Сред тези пленници е и Ангел Обретенов, въз основа на чийто разказ е изградена по-голяма част от книгата на Захари Стоянов. Между затворените в Търново е и авторитетният, за жалост по-късно забравен поборник Спиро Джеров от Битоля, участник в Критското въстание и Втората легия, смятан от съвременниците за най-доверения съветник на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджата.
Пленените поборници не са видели отрязаната глава на своя войвода. Няма как обаче подобна грозна гледка да не остави абсолютно никакъв спомен във възрожденската история на Търново. Хаджи Димитър е бил добре познат на тогавашните търновски патриоти – както разказва “старият войвода” Панайот Хитов, през 1864 г. “…Хаджи Димитър дошел в Търново с момчета, но (така ми разказваха самите момчета) не посмял да нападне на владишкия конак и заминал за Стара планина…”
С други думи, войводата е бил достатъчно известен, за да вярваме, че донасянето на неговата отрязана глава, лично оръжие и т.н. би останало практически незабелязано. Още нещо, за турската власт е обичайно да проявява показно великодушие, предавайки тленните останки на своите врагове на местните общини и християнски църкви. Ако главата на Хаджията наистина е донесена в Търново, щеше да се знае къде е погребана, мястото би се превърнало в място на почит и т.н. Да припомним историята с гроба на Стефан Караджата в Русе – сърцатата Баба Тонка в една тъмна нощ прибира неговия череп, за да спаси паметта за този велик син на България.
Известният възрожденски деец д-р Васил Берон, свързал живота си със старата столица, е издирвал сведения за Хаджи Димитър. В своите “Археологически и исторически изследвания” (Търново, 1886 г.) той не споменава и дума за отрязаната глава на войводата. При него откриваме и друго свидетелство, което съвпада с някои от поместени спомени в настоящото издание. През есента на 1868 г. в Болград (Бесарабия, днес в Украйна) д-р Берон се среща с един от оцелелите четници. Въпреки че не споменава името му, а само че е родом от Котел, Берон не се съмнява в правдивостта на чутото:

“Когато той бил с Х.-Димитровата дружина и като кърсердарина ги нападнал ненадейно с 200 башибозуци в балканската долина близо до Шипка, той успял да избягне с малко някои свои другари. “Ами Хаджи Димитър жив ли е?” – попитах го аз. “Не зная – ми отговори, – само това зная – прибави той, че Хаджи Димитра го зле нараниха при Бузлуджа…”

* * *

Т.нар. “аджарска (свеженска) версия” за мястото на смъртта и гроба на Хаджи Димитър датира още от първите години след Освобождението, когато вече е възможно зорко пазената тайна да стане публично достояние. Когато през 1880 г. излиза първата дописка във в. “Марица”, тя не остава незабелязана, като достига до майката на народния герой. Костите от гроба под връх Кадрафил са й предадени, отнесени в Сливен и погребани в двора на църквата “Св. Никола” в родната му махала Клуцохор. И така започват споровете, в крайна сметка изровените за трети път кости се озовават в Сливенския музей…
Нека подчертаем, че историята за последните дни на Хаджи Димитър съвсем не е анонимна, а е оставена от напълно реални хора. Тези обикновени българи, които се грижат за войводата до последния му час, имат своите имена, своите потомци и място в народната памет на селата Аджар (Свежен) и Мраченик. Стореното от тези скромни българи в края на ХІХ и началото на ХХ в. е било добре известно на техните съселяни и земляци. На тези хора са им вярвали. Вярвали са им техните близки, съселяни, духовните им пастири, местните учители… И е повече от обидно днес, макар и косвено, да ги третираме като фантазьори или лъжци. Никой от тях, за разлика от други периоди в нашата история, не се е опитал да “осребри” помощта, която по християнски и по български е оказвал на смъртно ранения войвода. И може би именно тази тяхна скромност и смирение са довели нещата дотам, че историческата наука, следвайки емоционалното отношение на безспорния авторитет Захари Стоянов, както и набраната “академична инерция”, да отхвърля категорично самото право на съществуване на въпросната “аджарска версия”.
Костите на издъхналия от раните си при връх Кадрафил български герой за щастие са запазени. Както стана дума, те се съхраняват в Сливенския исторически музей и е абсолютно наложително да бъдат изследвани с методите на модерната наука. В крайна сметка става дума за мъченик за нашата свобода, независимо дали това е войводата или негов четник, каквато е “официалната” версия. Нима България не заслужава да научи каква е истината за тези свети кости?
Историята за последните дни на Хаджи Димитър още веднъж опровергава невярната и откровено очернителска представа за многото “предателства” в нашата история. Селяните от Свежен и Мраченик отлично са знаели какво рискуват, грижейки се за ранения войвода. И през ум не им е минало да сторят нещо друго – измяната и подлостта са били и си остават нещо отвратително и осъдително за обикновения българин! Съдбата на тежко ранения Хаджи Димитър още веднъж илюстрира човешката честност и почтеност, християнската съвест и народностната солидарност на нашите прадеди. И тяхното уважение и преклонение към онези народни синове, готови да сложат костите си за свободата на Отечеството.

(Предговор към сб. “Кадрафил – върхът на безсмъртието.” Пловдив, 2009)

Предаване на тази тема по телевизия СКАТ

бутон за сайт