СТИХОВЕ

Мария Шандуркова

* * *

Все ми се струва,
че ние сме тези,
които движат стрелките
на времето:
ти едната – аз другата.
Гоним се и за миг се събираме –
всеки час по веднъж,
всеки век по веднъж,
всяка вечност по веднъж.
А кой ли ни гледа?
Кой ли сверява делата си с нас?


ДВАМАТА

Единият се влюбва първи…
В очите му
започва да се скита,
неуловен и близък,
погледа на другия.
В очите му
блуждаят очертания…
когато се заслушва
в звуците,
гласа на другия
той чува.
А между пръстите
водата
като коса немирна
се разпръсва…

Единият се влюбва първи.
А другият
започва да открива
очите си,
откраднати от него,
във погледа му
да блестят,
косите си –
по пръстите му
да струят.
И във гласа му
своя глас дочува…
А устните си щом усети
до неговите да горят
престава той да бъде
д р у г и я т.


ДЪХ ВЪРХУ СТЪКЛО

Със дъх помилвах
хладното стъкло
и името ти,
твойто име писах…
Не връща се, което е било.
Затуй навярно
стана тихо.
Небето падна ниско.
Посивя.
Гората посивя
и се размъти:
от дънерите черни
хлад повя
и клоните се люшнаха
в безпътица…
Не, няма връщане.
Боли.
Дъхът стопи се –
няма твойто име.
Мъгла пълзи
и черен сняг вали
във тая рано подранила
зима…
А може би това е само сън?
Като насън
люлеят се медузи…
Студено е,
студено е навън.
И страшно е
без мъничко илюзии!


* * *

Ти си толкова близо до мен…
Като житата,
сред които вървя,
като дърветата,
които прегръщам,
като листата в косите ми есенни.
Ти си тишината зиме,
обгърнала моята къща.
И огънят,
на който се грея,
си ти.


* * *

В очите ти са утаени сенките
на южни планини…
Под веселия скреж на миглите
просветват капки
от променливо море.
А топли и заоблени скали,
издялани от светли ветрове,
са твоите нетрайни, слаби,
вечни и човешки
рамене.
Как да усетя слънцето –
и живата енергия,
и топлината му –
ако не те докосвам?
Как да усетя разредения въздух
на Хималаите
и всички земни планини,
ако не те целувам?
Как да усетя кротката ласка
на тиха река и
тътена на океаните,
ако не заспивам до тебе –
любима и застрашена?
Как ще усетя посоките на света,
ако не търся очите ти?
В тях е тайната.
Аз искам всичко да узная…
И за бликналите потоци
от топлите недра на твоята материя,
които са невидими,
ала наричаме любов
и назоваваме поезия.


бутон за сайт