СЪЧИНИТЕЛЯТ НА НАДГРОБНИ СЛОВА

Александър Попов

Беше 15-годишен, когато се прояви за пръв път. Почина негов съученик и класната им наставница му нареди да произнесе надгробното слово. Не му се щеше, но се подчини. Написа текста, а тя нанесе няколко поправки. Пред ковчега на юношата и очите на сломените от мъка родители едва не се разплака. Но издържа, справи се. Опечалените близки го похвалиха и му благодариха.
Така се започна… Сподоби се с име на добър съчинител на надгробни слова. Умееше да намери за покойника думите, които най-много му прилягат, верни само за него и за никой друг. Веднага биеше на очи разликата с гражданския погребален ритуал, където чиновници преповтаряха по задължение едни и същи фрази, записани в сценария. А неговите слова, искрени, чистосърдечни, умиляваха и затрогваха. Затова често го канеха да произнесе надгробно слово, но се отзоваваше само за покойници, които познаваше и ценеше като хора.
Отхвърли предложението да започне работа в обредния дом. Да превърне в занаят своите скръбно-празнични слова, да му броят пари за тях, би означавало те да загубят стойност на морален жест, на съкровен творчески акт. Да се превърнат в стока за продан.
Намериха му подходящо място по културна линия. Стана секретар на местното читалище, да е под ръка на големците, когато им дотрябва надгробно слово. Той ги пишеше, те ги произнасяха.
Така си течеха годините. Тих, скромен и разбран човек, погаждаше се с хората и не създаваше главоболия на властите. Само веднъж за малко да си изпати. По онова време печатът бе под строг надзор. Само в некролозите човек можеше да си позволи известна волност в мислите и в изразите. И веднъж той се възползва – в некролога на свой близък, недолюбван от властта, пролежал години в концлагер. Написа, че покойникът запазил докрай несломим дух, въпреки превратностите в своя многострадален живот. Наложи се да дава обяснения какво подразбира под “многострадален живот” и “несломим дух”. Важни особи се застъпиха за него и се отърва само с уплахата.
Заедно с връстници и приятели старееше и той. Все по-често му се налагаше да изпраща с прочувствени думи някой от тях. По-предвидливите си бяха направили дори заявка, като че ли те бяха смъртните, а той – вечният. Все по-трудно успяваше да овладее вълнението си. Ще изхълца, ще затрепери, ще се просълзи. Случеше ли се покойникът да е доста по-млад от него, изпитваше и смущение. По-естествено и по-логично беше да си разменят местата.
Налагаше се да помисли и за своето опело. Но кого да помоли да произнесе словото? Не виждаше около себе си подходящия човек, кадърен да го стори. Може би трябваше сам да го съчини и да остави друг да го прочете, когато удари часът. Но беше ли в състояние да се опише такъв, какъвто е, да каже истината за себе си? За оня кротък и свит човечец, който съзираше и проумяваше много неща, не само за отделната личност, но и за обществото, но не бе намерил воля и кураж да ги изговори публично. Не да се озърта, спотайва и примирява като другите, които не притежаваха дарбата му. Те имаха може би своето оправдание, той – не.
Беше си останал неосъществен човек, длъжник на призванието си, избрал за житейската си роля тихия гробищен парк, вместо бурната обществена сцена. Знаеше какво бе написал Ралф Удроу Емерсън: “Кажи това, което мислиш днес, с думи, мощни като снаряди!” Но нямаше нито самочувствието, нито силата на характера, за да го стори.
Седна и съчини надгробното си слово, най-хубавото, най-истинното и най-дръзкото, което беше писал някога. Но когато почина, не се намери смелчак, който да го произнесе.
На погребението му младичка и миловидна служителка от обредния дом прочете кратко слово с тих и равен гласец. Мнозина не чуха какво каза. А ония, които чуха, не разпознаха в думите й своя покойник.


бутон за сайт