ЛИЧНОСТ С ПРОМЕТЕЕВА ПРИРОДА

ЛЕДА МИЛЕВА НА ДЕВЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Никола Инджов

Поп Киран от с. Главан, Старозагорско, предшественик на Леда Милева по майчино потекло, е живял сто и петдесет години. Леля й по баща – Пенка Касабова – живя почти един век. Зад самата юбилярка по именития родов хребет крачат още три поколения. В такава именно генеалогична перспектива и ние, днешни читатели и почитатели, се почувствахме в един вековечен житейски път. Но ние минем-заминем, а пътят остава! За себе си знам, че произнесох тези думи на осемдесетгодишнината на Леда Милева, произнасям ги днес – на нейната деветдесетгодишнина, и сигурно ще ги припомня на стогодишнината й, като от сърце желая всекиму да присъства, защото Леда-Евгения, както е наречена от родителите си, ще бъде… и много държи на точността.
Всъщност Леда Милева олицетворява една от малкото български културни династии. Основоположници са свещеници и учители, звездният миг настава с появата на Гео Милев, а от него насам династията се възражда с нови генерации книжовници в труднодостъпния за други човеци свят на избирателните склонности. Династията е съставена от индивидуалности с предопределение да действат в духовни общности и в универсални сфери. Аз дори я възприемам почти мистично и долавям в нея прометеева природа, но ако моето възприятие е спорно, то безспорно е, че етапните личности от династията са все хора на авангарда, на прогреса, на еманципацията.
Каквато е Леда Милева. В творчеството за деца. В преводачеството на англоезична поезия. В обществено ангажирани, в приятелски и в професионални среди.
Не правя юбилейни-елейни излияния. Ако на българския народ след разрушението на паметниците и крушението на идеалите му останаха забележителни фигури от миналия век със значение за интелектуалното достойнство, Леда Милева е между тези опори на духа и таланта. Тя е символен субект на нашето национално наследство от драматичния за България двадесети век. Век с непредвиден от никоя политическа доктрина поврат на обществото към изчерпани исторически възможности, например монархическата идея като изход от републиканския хаос в държавното устройство; и век на сфинксови за народеца ни дилеми на епохата от “края на историята” като съвместяването на корпоративния глобализъм с напредъка на средните социални слоеве.
И все пак в пренаситеното на идеи и интереси психологическо пространство между два милениума Леда Милева с недвусмислено гражданско поведение и с несекваща творческа енергия предопределя в голяма степен индивидуалния избор на съвременника. Избор на бъдеще – и може би избор на минало, що се отнася до преосмисляне на преживяното.
Разбира се, илюзорно е да се изследва въздействието на поезията за деца върху зрелите поколения, макар че литературата за повечето хора започва именно от детското стихотворение – “Питат ли ме де й зората”, “Хубава си, Татковино”, “Бяла, спретната къщурка”, “Човекът разсеян от улица “Басейн”, “Продавач на надежда”, “Къщата, която построи Джек”… Към тази класика моето поколение деца прибави “Зайченцето бяло”, моето поколение бащи – “Влак-юнак”, моето поколение дядовци – един нов вариант в “Цветни приказки”.
В края на краищата поезията за деца на Леда Милева се оказва спътник на всички днешни възрасти – от ученическите й текстове за Мирчо и Немирчо в педагогическото списание “Първи стъпки” през 1940 година до издадените току що четири тома избрани съчинения. Тя е автор на десетки оригинални книги за деца. Искам да приведа един своеобразен аргумент за хубостта на нейните книги. Вижте кои са художниците и си направете заключението каква ще да е тогава поетесата – Вадим Лазаркевич, Борис Ангелушев, Александър Поплилов, Александър Денков, Нева Тузсузова, Христо Нейков, Борислав Стоев, Любен Зидаров, Асен Старейшински, Румен Скорчев, Маглена Константинова… Не твърдя, че около творчеството на Леда Милева се е изградила отделна илюстраторска школа, напротив – всички илюстраторски школи у нас се приобщиха към нейното художествено слово. И точно тук държа да подчертая, че по отношение на стихосложението и изразните средства поезията на Леда Милева е новаторска поезия. Критиците намират в творбите й – цитирам – “лъкатушна метрика”, “еластична фраза”, “внезапни ритмови синкопи”, “корелация между динамиката на времето и динамиката на стихотворната експресия, която не подвежда към себеконсумиращо се експериментаторство” – край на дълбокоумните цитати. Казано на разбираем език, Леда Милева е обновителка на българската детска поезия. И не просто защото е продължение на забележителен обновител на художествената форма и естетическите критерии, а защото нейното дарование е необикновено силно и самостоятелно. Като детска поетеса тя се появи в сянката на гениален предшественик и едновременно трябваше да се утвърждава на поприще, овладяно вече от Багряна и Дора Габе. Канонизирането на Леда Милева в светата троица на българската детска литература не е проблем на време, а проблем на познания. Мястото й на иконостаса се определя преди всичко от някои основни характеристики на нейната поетика. В случая е подходящо непосредственото сравнение. И при Багряна, и при Дора Габе има значителна стилистична и езикова разлика между написаното за деца и написаното за възрастни. “Вечната и святата” (1927) и “Търкулната годинка” (1931) сякаш са книги от различни пера. Същото се отнася и за “Почакай, слънце” (1967) и “Капчици” (1961). Раздвоението на твореца между произведенията му за деца и за възрастни е общоприето и от семантична гледна точка в стила на своеобразно школско схващане за достъпност на четивото за деца. Но при Леда Милева в много творби е налице експеримента за вътрешно освобождаване от традиционната класика. В този смисъл тя създаде нова по качество лирика без възрастови предпоставки за възприемането й. Мога да посоча – пак чрез сравнение – един най-пресен пример. Списание “Понеделник” – елитно издание за теория, политика и култура, помести под надслов “Сбогом, ХХ век!” по едно стихотворение от седемнадесет български поети с внушението, че подборът и на имената, и на творбите е емблематичен. Леда Милева се представя с “Дует”, помните началото му: “Знаете ли какъв музикант е вятърът? \ Той не свири в концертната зала…” На мене ми се стори, че това е именно стихотворението – чудо в този цикъл, постигнато като поема от Уитман, като опус от Прокофиев, като пейзаж от Сезан – синтез между укротената усмивка на възрастния и необузданата фантазия на детето.
При изобилието на писателски таланти у нас духовният полифорум не винаги отчита ниво на дарованието, а въобще, ако в случая с Леда Милева сме склонни да видим непреодолима наследственост, то непременно трябва да съзрем и независим първоначален творчески зародиш. От друга страна, гениите не поставят семейни, а поставят обществени задачи, и по тази причина в книгите на Леда Милева не може да няма отглас на порива на Гео Милев да европеизира поезията за деца в условията на патриархалната дидактика, да приближи детското четиво към модерни възпитателни системи. В скоби, спомням си един спор в оглавяваната от нея Българска национална телевизия – ставаше дума за промяна през лятото на часа на излъчването на популярното детско предаване “Сънчо”. Тя, в качеството си на генерален директор, наложи административно становището, че през всички сезони децата трябва да си лягат в осем часа вечерта. Нейната педантична строгост ни стресна нас, тогавашните крилати телевизионери, промърморихме нещо като добре, че не сме нейни деца, но след време се убедихме в правотата й – и добре, че станахме нейни съмишленици. Както виждате, и до днес “Сънчо” е в часа на Леда Милева. Във всеки един смисъл…
Преводаческото дело на Леда Милева е свързано с американската, английската и африканската поезия. На това поприще тя не бе сама, неизменно до нея бе съпругът й Николай Попов, когото късно открихме като поет, и рано загубихме като интелектуалец. Влечението на Леда Милева към чуждоезичните култури има и друго измерение – тя стана учредител на Съюза на преводачите в България, бе начело на организацията в най-плодотворни за гилдията години. И ако под нейно ръководство се наложи като стил “разумната достатъчност на канцеларията” със секретарки, които след време получават шанс да станат министри, то дейността й като главен редактор на списание “Панорама” се помни с информационния и разпространителски простор пред чуждестранната литература у нас. Простор, гарантиран от високия обществен статут на преводаческия съюз, от личното застъпничество на Леда Милева пред силните на деня на идеята за взаимопроникването на културите. Ще ми се да напомня, че Съюзът на българските писатели в ония години издаваше специален бюлетин с образци на – предимно – западноевропейската литература за “служебно ползване”, демек за избрани хора, които не знаеха чужди езици, но трябваше да знаят как и какво се пише “там”. А Леда Милева насочи списание “Панорама” към широката читателска аудитория. Тогава, ах, тогава в България хората и четяха книги, и можеха да си ги купят – нека отнесем тази констатация единствено към сантименталния спомен. Както и един симпатичен трик – издателствата не посочваха тиража на книгите, за да избегнат скъпото авторско право на чуждите писатели. Те криеха – внимавайте сега! – тиражи, по-високи от тиражите на оригиналния език! Особено при поезията, и ето още една заслуга на Леда Милева – благодарение на нея американци, англичани и африканци имаха повече читатели в България, отколкото в своите родни страни. Това сподели с мене в случайна среща един от американските негърски поети, пуерториканецът по рождение Виктор Ернандес Крус.
Колчем си припомням обществената дейност на Леда Милева, улавям се за мисълта, че наред с демонстрацията на дълбок интелект и на мощен характер тя ни приучи да я възприемаме като председателка, а не председател, като посланичка – а не посланик, като народна представителка, а не народен представител. Изтъквам очарователната женска същност на Леда Милева в битността й на зоон политикон – и допускам само това определение в мъжки род по повод на длъжностите, които тя изпълняваше на ползу роду и человечества. Така я запомниха в ЮНЕСКО, Пен-клуба, парламента, на десетки световни културни прояви в Найроби и Рио де Жанейро, в Париж и Ню Йорк, в Москва и Стокхолм.
Тя и днес с осанка, одежда, прическа, поглед, говор и жест налага прекрасното женско начало на света и мъж на моята възраст може само да съжалява, че е роден след нейните поклонници, макар да има предимството да бъде сред научените от нея на порядъчност и дълг!
Живей не по-малко от сто и петдесетгодишния поп Киран и свети подобно на безсмъртния Гео Милев, наша уважаема, мила, възхитителна Леда-Евгения! Позволи ми да целуна ръката ти!


Слово, произнесено на тържественото честване на деветдесетгодишнината на Леда Милева в Националния дворец на културата – София.


бутон за сайт