ДЪЖД ПОРОЕН

Любчо Иванов

ДЪЖД ПОРОЕН

                    В памет на Христо Ботев

Моя утрин, чиста и бленувана,
на водата в дълбокото покоя,
на небето високо безкрая,
на земята любовта досънувана.
Моя утрин дочакана.
Моя вяра получена.
Моя надежда, дошла
с теб и сутринта.

Слънцето се вдига нагоре.
Значи истина всичко е
и пак, клетво, ще те прегърна.
Ще надяна чизми бунтарски,
а ти, либе, китка да скъсаш,
към мен да затичаш засмяна,
по пътя да ме проводиш,
цялата в радост заляна.
Че това небе ми вика,
че водата тихо шепти ми,
че от земята тътен долита,
и душата “Стига!” крещи ми.
Стига с тази пасмина измислена,
дето се е впила в рода ни,
дето ни граби земята, водата,
дето поваля горите ни горди.

Стига!

Водата се пие паднал
на земята на колене.
Гората се възпява.
От небето възмездие зовеме.

Не мълчи, народе мой,
посочи кой те заслужава!
В такава чиста утрин
идват чисти мисли.
Тихата вода бунт вещае,
пресъхналата пръст
жадува влага.
Стига попивала е сълзи!
Време е от небето родно
дъжд пороен да дочака.