БОСИЛКА

Александър Попов

Черковната камбана биеше на умряло от сутринта. Босилка я чу за пръв път като хранеше кокошките. Вдигна глава и се ослуша. След всеки три удара имаше кратко затишие – знак, че е починал мъж. Знаеше кой е – Кольо Тетин. Чужд човек, но един от неколцината, почернили живота й. Бяха го намерили обесен на една бука под Вълчи рид с очи и лице, изкълвани от птиците.
Захвана се да прекопае градинката и да засади гергини, но без сърце. Камбанният звън, унил и скръбен, я връщаше немилостиво назад към оня далечен, съдбовен ден, когато…

* * *
Арестуваха баща й няколко дни след 9 септември 1944 година. Двамина го подбраха от къщи, откараха го в общината и го тикнаха в мазето. Беше горски стражар. Босилка придружаваше майка си, щом тръгнеше да занесе храна на задържания в едно вързопче. Свиждане не им разрешаваха. В селото се говореше, че арестуваните щели да бъдат изправени пред народен съд, та всеки да си получи заслуженото според делата си. Един ден им върнаха храната. Откарали баща й в околийското, тъй рекоха. Майка й замина веднага, но така и не намери мъжа си. След няколко дни се разчу: петима от арестуваните били изведени среднощ и убити някъде под Вълчи рид.
Босилкината майка залиня, поболя се и на третата година почина. Дъщерята завърши гимназия, но да продължи не й разрешиха. Била дъщеря на народен враг. Прибра се в село и започна работа в стопанството. Полека-лека се разбра кои са участвали в убийствата. Бяха напуснали селото. Само Кольо Тетин се върна, съкратен от войската.
Босилка поне случи на мъж. Съвестен човек, работлив, кротък. Но и с него не споделяше докрай болката от незаслужената участ на баща й. Останала вдовица, преглъщаше обиди и унижения. Не смееше да вдигне глас, да се озъби, както й се искаше понякога. Веднага щяха да й припомнят коя е и къде е мястото й. Това беше като жило, забито в сърцето. Ден не минаваше да го не усети.

* * *
Камбанният звън кънтеше в ушите и в душата й – гръмко, злокобно. Нямаше да го изтрае. Да се махне оттук! Да вземе автобуса и след двайсет минути е в града. Ще погостува на голямата си дъщеря и надвечер ще се върне. Тъкмо ще отнесе дрешката, която е оплела на внучето.
Стегна се за път. Разсеяна, все не намираше каквото й трябва. Застана пред огледалото. Възрастна жена, посивяла, с бръчици около очите и устните. Повяхнала хубост. Поогледа се отстрани. Стегната, права снага. Двама кандидати за женитба е отпратила Босилка тази година.
Останаха й десетина минути до рейса. Стигна пътната врата. Но вместо да я отвори, застана до нея разколебана. Приседна върху каменното стъпало. Дълго седя така, без да помръдне. Автобусът отгърмя към града.
…Беше починал личен човек, половината село бе дошло да го изпрати. Босилка влезе в къщата както си бе пременена, с китка теменужки в ръка. Ковчегът бе покрит, до него седяха вдовицата и дъщерята на покойника, забрадени с черни кърпи. Синът бе в далечна страна на държавна работа. Старата нареждаше жално, тихо проплакваше младата. Босилка излезе напред и положи китката върху ковчега.
- Простено да ти е, бачо Коле! – продума.
Оплаквачките млъкнаха. В настъпилата тишина се чу шумното, хрипкаво дишане на Дичо Керезов. Стоеше зад ковчега, облещил очи срещу Босилка и подпираше с бастун тежката си, налята снага. Беше фактор в селото цели трийсет години. И сега му се чуваше думата.
Босилка се оттегли в коридора. Дочу зад себе си припряното почукване на бастун, познатото запъхтяно дишане. Керезов я настигна, хвана я за лакътя и я натика в близката стая. Затръшна с крак вратата.
- Що е това? Провокация ли? Не ти е мястото сред нас. Оттук – право вкъщи!
Тя мълчеше. Няма да се оправдава, няма и да спори с тоя човек. Обръгнала е на всичко. Само децата си да опази. Такива като Керезов гонят до девето коляно. Опита се да излезе, но Дичо й попречи. Не беше се доизказал:
- Баща ти беше престъпник – просъска. – И си получи заслуженото.
Босилка отметна глава като зашлевена. Това вече нямаше да преглътне, пък да става каквото ще.
- Баща ми пазеше гората, а сега я няма, изсякохте я и я продадохте. Ако беше престъпник, защо го не изкарахте на съд? Утрепахте го в потайна доба – като разбойници. Други го направиха, но ти им го предаде в ръцете. Не съм забравила. Скрихте гроба му, за да не знаем къде свещица да запалим. Надявахте се да покриете и злодейството си. Но не можахте. Не баща ми, вие сте престъпниците! Кольо Тетин го разбра най-сетне. Отиде на Вълчи рид и се обеси. Ти няма да го сториш, защото си без съвест.
Гневна, неумолима и горда, Босилка излезе навън. Струпаните на улицата хора я изгледаха изумени. Това не беше същата жена, това бе друга – преобразена, разхубавена. “Ще стоя тук сред хората и ще изпратя заедно с тях мъртвеца” – реши. Усети се лека, млада, волна.
Беше изтръгнала най-сетне отровното жило от сърцето си.