МЛАДИ ГОДИНИ

Александър Попов

Шосето, което свързваше мините с обогатителната фабрика, вече пустееше. Шофьорите бързаха да се приберат навреме и Диньо беше като че ли единственият, когото вечерта щеше да свари на път.
Камионът напредваше бавно по заснеженото шосе. Да кара по-бързо беше рисковано. А му се искаше да се намери час по-скоро в общежитието. Снощи бе оставил там красива елха. Представи си веселото оживление, което цари сега около нея в навечерието на Нова година.
Изведнъж забеляза отстрани на пътя девойка, забрадена с шал. Държеше куфарче в ръка. Диньо спря тежкия камион току пред нея. Отвори вратата.
- Ще ме откарате ли до града? – запита плахо девойката. Като че ли се боеше от отказ.
В тоя мраз, сама, като загубена сред голите хълмове, тя изглеждаше трогателно крехка и безпомощна.
- Качете се – отзова се живо момъкът и пое куфарчето й. Девойката се настани на седалката. Отметна назад шала, отдъхна си. Тук беше на топло и сигурно място.
- Защо така самичка? – запита той.
- Имаше две момчета с мен, мои ученици, но ги отпратих. Защо да студуват и те? Пък и късно взе да става. В Дренкова махала миналата нощ слезли вълци.
Той се усмихна снизходително. Приятно му беше да съзнава превъзходството си над това слабо, плашливо същество.
- Вълци по тия места не са слизали отдавна. Миналата година удариха уж два край мините, а после се оказа, че са кучета.
Тя не възрази. Да накърни самочувствието му би било нетактично.
- Ще стигнем ли за влака? – запита.
- Като нищо.
Диньо бе пътувал сам дотук и сега му се искаше да побъбри.
- Чудя се как живеете из тия махали. Какъвто съм несвъртник, няма да изтрая и седмица.
- Свиква се. Аз дори не разбрах как минаха тия четири месеца. Обичаш ли работата си, тогава трудностите…
Схвана веднага, че говори баналности, засрами се и млъкна. И тъкмо това накара Диньо да я изгледа по-внимателно. Руси коси, събрани на тила, големи, светли очи, от които лъха ведрина, нежно личице. В първия момент не беше му направила впечатление. Но сега му се стори, че тази девойка притежава стаена кротка власт, която си готов да приемеш драговолно.
Вече не му се искаше да бърза. Навън мъгла и студ, стърчат голи върхари, а в кабината беше топло, закътано. И много по-уютно от друг път… Дощя му се това пътуване да продължи дълго, да измисли нещо интересно, умно, да изненада приятно девойката. И тутакси лекотата, с която водеше разговора, изчезна. Думите му натежаха от преднамереност.
Реши да млъкне. Погледна зацапаните си ръце, протритите ръкави на шубата. Опипа лицето си. Брадата му дращеше. И си представи ясно колко непривлекателен изглежда в очите на девойката.
Намисли нещо и спря колата. Слезе и вдигна капака на двигателя. Пипна тук-там, после отново се качи и подкара.
- Дали няма да закъснеем за влака? – разтревожи се девойката.
- Двигателят нещо намали мощност.
- Изпусна ли влака, ще трябва да чакам цяла нощ на гарата.
Тъкмо това му трябваше и той побърза да си предложи услугите.
- Няма да се наложи. При нас има женско общежитие. Ще ви настаним. Имаме и младежки клуб. Сега, пред Нова година, става много весело.
Девойката не проговори. Отдръпна се и се сви в ъгъла. Беше усетила, че е наумил нещо, не е искрен и не бива да му се доверява.
“Номерът не мина” – рече си Диньо и реши да не се занимава повече с нея. Но не успя. Почувства се засегнат. Стори му се че девойката, станала изведнъж хладна и необщителна, се държи обидно, високомерно. “Уважаемата се пази от такива като нас – рече си. – Олеле-мале, да не пострада! Ние сме за нея необразован народ, грубияни, простаци.” Нека е така, нямаше намерение да я разубеждава. Дори щеше да й даде ей сега доказателство, че е права. Съвсем права.
Закова внезапно колата. Изненаданата девойка политна напред.
- И в кабината не е лошо. Можем да си прекараме екстра.
Посегна към рамото й, докосна го.
- Недейте! – примоли се тя и отстрани внимателно ръката му. Но той посегна пак. Девойката отвори вратата и скочи на пътя.
- Върви пеша, щом си такава дръпната! – викна той, изрита куфарчето, тресна вратата и пое рязко.
Нямаше защо да се притеснява за даскалицата. Щеше да мине друга кола и да я вземе. Опита се да мисли за приготовленията в младежкия клуб. Сега там беше весело, шумно, забавно. Но му стана чоглаво. Представи си девойката. Върви сама по шосето, сред бялата пустош и зъзне от студ и страх. В Дренкова махала слезли вълци. Сега не му изглеждаше толкова невероятно. Спря колата. Помъчи се да намери отново оправдание за постъпката си. Но този път не можа. Достраша го. Стори му се, че ако се забави дори минута, ще се случи нещо непоправимо, което не ще може да си прости цял живот. Скочи на шосето и се затърча назад.
И ето, съгледа я да идва срещу него, самотна фигурка по заснежения път. Видя го и тя и се спря, сепната от ненадейната му поява. Диньо се приближи на двайсетина крачки. Страхуваше се да не я подплаши. Повяваше леден ветрец и от сухите, вкочанени дървета край пътя идеше приглушен пукот.
- Хайде, елате! – извика. – Ако побързаме, ще стигнем за влака.
Девойката не помръдна. Дали го бе чула? Той направи няколко крачки и отново извика.
Най-сетне тя се престраши и тръгна. Мина край него без да го погледне.
До града не си проговориха.
Закара я до гарата. Чакалнята беше пълна с пътници. Девойката се нареди пред гишето. Той не си тръгна, искаше да я изпрати. Когато влакът пристигна, помогна й да се настани. Застана под прозореца на купето, гологлав, в изтърканата шуба, разстроен, отчаян от себе си. Не беше намерил нито дума за извинение, за сбогуване.
Влакът потегли. Девойката се показа на прозореца и се вгледа в момъка, сякаш искаше да го проумее в последния миг. Диньо тръгна редом с влака, без да я изпуска от очи. Стори му се, че тя се усмихна. Затича се и махна с ръка. И видя съвсем ясно, не, това не беше самоизмама, девойката също махна от прозореца…