Васил Иванов

Жега. Сякаш някой хвърля с лопата жарава върху напуканата земя.
Рицарят отби коня към малката чешмичка, която едва църкаше и ситни капчици пръскаха по зеленясалото корито. Свали горещия като чайник шлем и го закачи на седлото. След като се поразхлади, остави коня да се напие и отправи взор към планината.
Там някъде, сред нейните гънки, се намираше железният замък със спящата принцеса. Там беше и драконът с огнените очи, с когото трябваше да се пребори. През годините, а те бяха стотици, мнозина бяха опитвали, но никой не бе се завърнал. Навярно костите им се белееха като вечни стражи край портата на замъка. Но той щеше да успее! Главата на дракона му бе в кърпа вързана. Млад, силен, незнаещ поражение, рицарят вярваше в щастливата си звезда. Освен това на колана му висеше кратунка с чудотворна вода от извора при гроба на свети Онуфрий. Преди боя трябваше да полее бронята, коня и дългия дванадесет пъти закаляван меч, и чудовището щеше да загине.
А после. В покоите си, в стъклен саркофаг, го очакваше Спящата принцеса. Красива като зората, с дълги огнени коси. И когато я целунеше, към него щяха да се отправят две блестящи като звезди очи, и от кораловите й устни щяха да се отронят…
Пруф. Конят изпръхтя и рицарят се стресна. Принцесата я нямаше, двубоят предстоеше, а изходът от него бе все още висящ.
Но място за колебание нямаше. Рицарят откачи шлема от седлото, нахлузи го върху обелените си от тенекията уши, покатери се върху чешмичката, а от там върху седлото и отпраши към планината, неизвестността и безсмъртието.

Металният му корпус блестеше като нов. При движение светлината се отразяваше в него и слънчеви зайчета пробягваха по стените на огромната зала. Робот РК25 се приближи до биокамерата и отправи рубинените си, с инфрачервено зрение, сензори към датчиците. Всичко бе наред. Биокамерата функционираше нормално. Под прозрачния капак се виждаше застиналото в около тривековен, според местното време, сън лице на корабния лекар Сета. Тя единствена от малобройния екипаж бе оцеляла след катастрофата. Така и не разбра как стана всичко. След навлизане в атмосферата на планетата нещо се бе повредило и космическият кораб като по чудо не се разби в повърхността, а се приплъзна и, оставяйки широка диря от обгорели дървета, се забучи в някакъв хълм. Всички бяха мъртви с изключение на Сета.
След необходимите проучвания тя установи, че цивилизацията на планетата е в много ранен стадий на развитие за евентуален контакт. Програмира РК25 да се грижи за охраната на кораба, включи сигнала за бедствие и влезе в биокамерата. Друго не можеше и да направи.
РК25 се отправи към товарния отсек. Единствено оттам можеше да излезе на повърхността. Отвори люка и се спусна на земята. Трябваше да почисти храстите, обрасли около корпуса на кораба. Такава му беше програмата: да се грижи за реда и безопасността. Почистваше редовно около кораба, проверяваше датчиците на биокамерата и сигналната антена. Работа – рутинна и скучна. Единственото разнообразие бе, ако можеше да го осъзнае, появата на някой туземец, който, яхнал тревопасно животно, обвит в тенекия като консерва, с дивашки крясъци и дълго желязо в ръка, се нахвърляше върху робота, с явното намерение да види какво има вътре в него.
РК25 го неутрализираше… набързо.
Тъкмо бе изскубнал поредния храст, когато звукът от системата за сигнализация го накара да се обърне.
„По дяволите!” – би изсумтял, ако можеше.
Откъм равнината вдигаше пушилка поредният глупак.