Васил Иванов

Имаше едно време, на хиляди светлинни години, през девет галактики в десета, малка планета. Тя обикаляше около звезда – оранжева като жълтъка на домашна кокошка. Планетата бе много красива, с буйна растителност и единствените представители на живота бяха зайците. Милиони, може би и милиарди зайци, зайки и малки пухкави зайчета. Огромни пространства бяха покрити с моркови, зеле, марули и всякакви други зеленчуци. Заешкият народ живееше щастливо и безгрижно, а единственото му задължение бе, след като се наяде, хубаво да натори почвата.
Да, животът им бе почти идеален. Казвам почти, защото природата си знаеше работата и за да ограничи бързото им размножаване, пращаше страшен мор по дългоухите, но това се случваше рядко. Сравнително рядко, като например при царуването на Дългоух Първи, Късоопашатко Втори или да речем при Острозъб Трети.
Навярно се учудвате, че и при зайците е имало царе? Разбира се, че имаше! Не че изпълняваха кой знае каква функция, но фактът си е факт. Имаха си царски звездоброец, царски магьосник и царски лекар. От стража нужда нямаше.
Та този последният, царският лекар, след упорита селекция, а може би и чисто случайно, отгледа билка, която предпазваше от заешката чума или каквато болест беше там. Това се случи при царуването на Клепоух Четвърти. Защо ли му трябваше на царския лекар да си докарва беля на главата!? Предстоеше истинско бедствие.
След като вече не се разболяваха и умираха, освен от естествена смърт, зайците започнаха да се плодят като зайци. Демографският бум скоро щеше да постави на сериозно изпитание оцеляването на заешкия вид. Вече със сигурност милиардите дългоухи унищожаваха всичко, което им се изпречеше насреща. Острите зъби хрускаха наред. Скоро огромни пространства от планетата се превърнаха в пустиня.
Клепоух Четвърти седеше на една огромна зелка и дългите му уши висяха тъжно.
Загиваше заешкият род и това си е! По-точно, предстоеше му да загине, но Царят, като мъдър владетел, виждаше нещата в перспектива.
Царският лекар, разжалван от длъжността си, бе заточен в една от обезлистените земи, а царският магьосник напразно се напъваше да измисли магия за ограничаване на заешкото възпроизводство. Царският звездоброец по цели нощи лежеше подпрян на ушите си и чакаше звездите да му подскажат какво ще стане. От дългото взиране ли, от що ли, но нещо му прещрака една нощ в главата и на сутринта радостно заподскача към одрямалия се владетел.
- Ваше Величество, Ваше Величество! – стресна го с радостен глас. – Аз зная! Тази вечер звездите ми подсказаха. Избавлението ще дойде от там. От горе – и въодушевеният звездоброец посочи към небето.
Бедните зайци! Бедните зайци! Колко отчайващо прав щеше да се окаже царският звездоброец!
Със свръхсветлинна скорост към планетата на зайците се приближаваше космическата Армада на Лисиците.