Павел Матев

Читателю любезни, ти поемаш в ръцете си последните стихотворения на големия български поет Павел Матев, написани буквално дни преди да си отиде от тази пуста и печална земя. Трагичният лайтмотив на тези стихове е страшната фраза на самия поет: „И съм самотен като дим.” Творбите ни бяха предоставени от Уляна Матева – не само любима дъщеря на поета и достоен изпълнител на неговото духовно завещание, но и творец със собствена ярка светлина. Художественото оформление и илюстрациите в книгата са дело на чирпанския художник Владимир Кондарев, когото самият Павел Матев приживе обичаше и ценеше високо.
И сега, няколко години след като Павел Матев ни напусна, издателство „Захарий Стоянов” поднася на българския читател предсмъртните му творби, за да покаже за пореден път, че духът е неунищожим.
Евангелистът казва: „Плътта е немощна, духът животворящ.” Плътта на всеки голям писател изтлява, духът му остава.
Словото на Павел Матев продължава и емблематизира безсмъртието на българския поетически дух.

Иван Гранитски

* * *

Слова, слова… И чужди звуци
от дрезгава глумлива реч
жужат по зали и по улици…
Аз искам да съм по-далеч
от тях и техните послания
населени със суета,
с неизпълними обещания
и със безплодна суета.

Къде са българските думи?
Нима народът онемя?
Или съвременно безумие
заля античната земя?
Нима пророците измряха,
незащитили свойта чест
и нови седем смъртни гряха
с духа ни ще търгуват днес?

И святите славянски букви
нечуван гръм ли разлюля,
та Черното море избухна
и с кална пяна ни заля?
Или пък Господ отдалече
с проклятие ни порази
и ние ще говорим вече
с отечествените сълзи.

Но дето паднат те – в полето,
в олтара, в древния Балкан –
светци, войводи и поети
ще вдигнат ратния си стан.
И те ще възкресят отново
с молитва, песен или щик
погребаното свято слово
на българина – мъченик.

ВОПЪЛ

Родино, ти си плаха като птица
прогонена от лятното гнездо.
Не ще да чуе никой твоя писък,
не ще да види срутения дом.

А ти протягаш немите си длани.
Ти гледаш жално твоите чеда
и питаш: – “Кой кога ще ви нахрани?”
Мълчат.
А полудивата вода

нахлува вместо кръв във твойте вени.
Слабеят сили. Свиваш рамене…
Не мога да те гледам унизена
и ме е срам, че си на колене.

Но как да стигна жежките ти тайни,
прекършения дух да възродя?…
Аз скоро ще си ида. Ще остане
неотменена твоята беда.

Ще легна с тия, дето те възпяха
и дето се превърнаха на прах.
как да им кажа, че си още плаха?
Как себе си да утеша?
А тях?

ТЪЖБА

                     на жена ми

Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.

Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.

Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.

Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.

От поета – лирикът бездомен –
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.

За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да взлезем двамината в гроба –
двойка жерави в земно гнездо.

АНГЕЛ

Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ –
пропусна историческото време.

И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.

А аз го моля: – Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.

- Не знаеш ли? – ми проговаря той. –
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли – звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят.

…И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?

АПОКАЛИПСИС

Вселената на зимата пищи.
Фъртуната ту плаче, ту се киска.
Разхлопват се паянтови врати.
Животът – идол, кух и задкулисен.

Мъртвее времето във тоя час.
Античните трагедии надничат.
Не се дочува нито глас, ни вик,
ако дочуеш – той ще е циничен.

Небето се надвисва на разпад.
Земята онемява и се срутва.
България върви към своя ад
и чезнат нашите кирилски букви.

Фъртуната в пространството крещи
и преспи като трупове премята…
А за да има нещо да лъщи,
придворните изваждат знамената.

* * *

“Моята родина не познава
своите рождени синове.”
                              Н. Лилиев

Загиналите тънат във забрава.
В забравата животът си тече.
Осиротява българската слава –
заблудата ни ще я отвлече.

Къде ще идем, щом изгубим памет?
Безпаметните губят чест и химн.
Лишени от история и знаме,
не ще узнаем накъде вървим.

Към изгрев ли или към своя залез,
към божества ли или към беди?
Републиката е един страдалец –
и не живее вече, а мъжди.

И сиротее българската слава,
и я отвяват чужди ветрове.
Родината ми вече не познава
рождените си святи синове.

РЕПЛИКА

Я вървете без мен!
Аз не съм ви поклонник.
Бях от вас клеветен,
зарад вас бях бездомник.

Суха пропаст дели
мен от вашите мисли.
И отровни стрели
мен не ще ме стъписат.

Мен ми стига това,
че живея все още,
че намирам слова
дори в слепите нощи.

Зазори ли за мен,
вие още ще спите.
Моят стих окрилен
ще ви вади очите.

Я вървете без мен
и без други поети!
Моят дух озарен
чак до гроб ще ми свети.

ПОЕЗИЯ

Възвишената ти душа
е може би непостижима.
Аз помня, че ми обеща
небесни пориви да имам.

И ето: толкова неща
преминаха през мойта памет,
че тя от пустота пищя,
но не прибягна до измама.

Ти имаш своя нежна власт
от музика и обаяние.
Божествена е твойта власт
и земно твоето влияние.

Над пропасти и върхове
ти се издигаш или падаш
така, че твойте богове
са стреснати от изненада.

Отгде дойде на тоя свят
ти – истина или химера?
Ти и във ада оживя,
но пак не стана лицемерна.

Изследвал съм те цял живот,
но ти си все непостижима.
Аз бях междинен епизод,
а ти съдба неотразима.