ИДВАТ ЛОШИ ВРЕМЕНА

Димитрина Равалиева

Хелга държеше хотел “Рай” от двадесет и пет години. Откакто се разведе, вече пет години, живееше в хотела. Това спестяваше разходи. Не й се налагаше да кара до супермаркета дори, защото доставчици зареждаха кухнята. Понякога слизаше до града да се поразходи и обикновено се връщаше с нов шал или пуловер. Тези разходки станаха по-редки след развода и почти приключиха, когато навърши 50 години. Нямаше смисъл да харчи пари за безсмислени покупки, които после не излизаха от гардероба. Хотелът й беше близо до ваканционно селище, високо в Алпите, и макар до него да водеше добре поддържан път, туристи все по-рядко идваха. Понякога и петте стаи за гости стояха по цяла седмица празни. В такива дни, когато бизнесът вървеше вяло или не вървеше изобщо, Хелга не си правеше труда да се погледне в огледалото. Навличаше стария си размъкнат пуловер и износените джинси, вареше си билков чай и прекарваше цял ден пред телевизора. Ако настроението й не беше спаднало до нулата, цепеше дърва в пристройката или подрязваше с големите градинарски ножици цветята.
Бизнесът западаше от година на година. По телевизията беше чувала за реклама в Интернет, но Хелга нямаше доверие в новостите. Единствената реклама бяха добрите впечатления на клиентите и затова само една метална табела на отбивката от главния път показваше къде е “Рай”. На туристическите справочници също не можеше да се разчита, защото за хотели от по-ниска класа, като нейния, отделяха не повече от два реда.
В края на лятото по шосето все още пъплеха коли, но Хелга беше загубила надеждата, че някой ще се отбие в “Рай” и почти се стъписа, когато фарове пробиха здрача като светещи свредели.
Слязоха двама души, момче и момиче, доколкото можеше да различи в тъмното. Хелга почти щеше да се затича към входа от радост, но реши, че мястото на хотелиера все пак е зад рецепцията. Седна зад бюрото си и си придаде вид на зает със счетоводните книги човек. Гостите бутнаха входната врата и застанаха в осветения квадрат на антрето. Бяха съвсем млади, момчето – високо, възпълно, а момичето – дребно, със забележителна гарванова коса. И двамата примигваха насреща й.
- Добър вечер. Имате ли свободни стаи? – попита момчето на безукорен немски с ясно изразен славянски акцент. Хелга не беше отговорила още, когато момичето се намеси:
- Предлагате ли вечеря в хотела?
Сто процента бяха чужденци, как не се беше сетила да погледне регистрационния номер на колата! Хелга примигваше насреща им и явно колебанието й продължи твърде дълго, защото момчето пак попита:
- Извинете, говорите ли немски?
Това я разсмя. Когато смехът й утихна, каза:
- Говорех. Преди страната да се напълни с чужденци, все още говорех немски.
Нямаше да ги приеме. Не й трябваха. За няколко шилинга нямаше да си навлича я неприятности с полицията, я с престъпници. Тия приличаха на българи или на сърби, може би на албанци. Не можеше да прецени по акцента им, но и нямаше значение. В никакъв случай не й трябваха тия източноевропейци, тоя ходещ проблем. Измъкваха се без да плащат от хотелите, лепяха дъвките си по масите и на закуска пълнеха торби с остатъците, за после. Да си стоят в техните страни, мислеше си Хелга, нали вече няма комунизъм! А те са плъзнали като скакалци.
- Нямам свободни стаи – отсече Хелга. Момчето тъкмо вадеше червен паспорт от чантата си и ръката му увисна във въздуха, като чу отговора й.
- Госпожо – в гласа му трепереше умолителна нотка, – колата ми има повреда. Утре ще я оправя сам. Едва дойдохме до този хотел.
- Съжалявам – каза Хелга. – Но нямам свободни стаи.
- Госпожо – пак подхвана момчето, – моля Ви, направете нещо. Можем да преспим на походни легла, в някой килер. Или поне в колата, на паркинга. Ще си платим като за стая. Моля Ви, госпожо.
Хелга мълчеше. Сигурно бяха наясно, че хотелът е празен. Всички стаи бяха тъмни, стъпките в коридора кънтяха.
- Засега останете в колата. Ще видя какво мога да направя.
Момчето хвана момичето под ръка и двамата се затътриха към колата. На изхода той се обърна:
- Благодаря, госпожо!
Хелга се качи в стаята си и се подпря на рамката на прозореца. Видя ги как се поразтъпкаха пред входа, после седнаха на задната седалка на колата и се прегърнаха. Явно още не са женени, помисли си тя, или пък са тръгнали на меден месец. Спомни си за своя меден месец в Испания – още тогава бяха започнали да се карат с мъжа си – и изведнъж й дожаля. Мъчно й беше за себе си, мъчно й беше и за тези непознати в колата, които и да бяха те. Забърза към входа. Щеше да ги накара да предплатят стаята, ако все още искаха да останат.
- Мога да ви предложа стаята с най-лошия изглед – каза Хелга в отворения прозорец на колата.
- Няма никакво значение – кимна момчето.
- И ще предплатите цялата сума.
- Няма проблем.
Двамата измъкнаха саковете си и я последваха. Хелга ги въведе в стаята им, показа им банята, после се върнаха на рецепцията с паспортите. Паспортът на момчето беше български. Момичето беше румънка. Така си и знаеше Хелга, дано тези да не бяха такава напаст, за каквато се беше наслушала напоследък. Имената им никога не би могла да произнесе, макар да ги преписа старателно, буква по буква, в книгата. Преди да се оттеглят в стаята си, момичето попита:
- Има ли топла вода?
- Винаги – ледено отговори Хелга.
Момчето заговори на друг език и спътницата му се изчерви. Може би й бе обяснил колко неуместен е въпросът й, защото момичето изглеждаше сконфузено.
Има и бели чаршафи, на Хелга й се щеше да добави, но все пак преглътна забележката си. Една нейна позната беше ходила в командировка в Албания и после разказваше с месеци истории, които на Хелга изглеждаха като филм на ужаса. Дали изобщо имаха течаща вода в къщите си тези хора?
- Утре до обяд трябва да напуснете хотела – каза Хелга.
- Не можем ли да останем още една вечер? – попита момчето. – Ще предплатя веднага.
- Не. Всички стаи са резервирани.
Той само кимна. Когато източноевропейците се прибраха в стаята си, Хелга изяде сама вечерята си направо зад бара в ресторантчето. Не им беше предложила вечеря. Ако можеха да си платят, сами щяха да поискат. После се суети известно време на рецепцията. Накрая си легна. Утре до обяд това момче трябваше да е оправило колата си. Щеше да му покаже на картата най-близкия сервиз. След закуска щеше да надникне в стаята им, за да се увери, че нищо не е изчезнало. Дълго не заспа. Мяташе се в леглото си и се чудеше кога толкова много се промени светът. Не можеше да си спомни кога точно беше забелязала, че нищо не е същото. Призори взе приспивателно. Идват лоши времена – беше последната й мисъл, преди да потъне в дълбок и нездрав сън.