СТИХОВЕ

Надя Попова

* * *

Не си избирах по желание адресите,
но винаги живеех срещу къщи,
определени за събаряне,
а после дълги месеци, години –
срещу разхвърляни строежи.

Така и не разбрах какво е дом.

Аз, наемателката на въздушни кули,
щастлива съм,
че ще ми бъдеш гост.
Но моля те, внимавай като идваш
и още повече – като си тръгваш,
защото не познавам трясък,
по-ужасен
от срутването
на въздушна
кула.


ЗАПОЗНАВАНЕ

Да запомните моето име не се надявам –
да не би да съм Майка Тереза или Мадона?
Нито в бодър мажор,
нито в скръбен диез припявам,
а има и друго:
                    прекалено сме много на клона.

Нямам никакъв шанс
                    да приседна отдясно на Бога
с тези самоубийци сред роднини и сред кумири.
Затова пък умея
          без подпалки да стъквам огън,
през стени да минавам,
                    когато някой умира.

От разкривените сенки не изпитвам боязън.
Блика в моите вени солена, стаена сила.
Аз съм тази, която не пита:
“Знаеш ли ти коя съм?”,
защото зная коя съм
                              откакто съм се родила.


* * *

В тези речни подмоли няма никаква риба,
а дори и да има – спотайва се вещо
и напразно примамките плуват отгоре.

Кой ли рибата учи така да хитрува?

В този пек няма сянка, ни полъх от вятър.
Само смахната някаква пеперуда
по крилата със жълто, навярно невръстна,
доверчиво прехвърча от тебе към мене
(рамо-длан, устни-мигли),
от мене към тебе,
сякаш в танц-ритуал на опрашваща близост…

Кой ли тук пеперудите опитомява?

В този свят, който водния дух умъртвява
и летящото чудо пронизва с карфица,
някой впи хищни пръсти в хрилете, в крилете
и запрати ни в бездната.
Там се открихме.
Огън, въздух, земя и вода се споиха,
залюляха ни в своята мрежа защитна…

И сега не разбирам рибарите.
И сега не понасям хербариите.
Ти ми връщаш света –
цял и жив.


ДРУГО ИЗРЕЧЕНИЕ ЗА ЛЮБОВТА

Тя е мирис на листа от орех,
в пръстите ни стрити,
брезов катедрален свод,
огласян от щурците,
въздухът сребрист, съшит от пеперуди,
и гнездо върху комин, под който огънят се буди;
тя е скитникът, качил се без билет на влака –
да повярва сам,
че някой някъде го чака;
тя е гласен звук и главна буква,
пари гърлото ти, устните напуква;
будна кома наречи я, сън наяве –
зрящ те прави и те ослепява;
като сомнамбул те води,
в длан сърцето мачка,
запокитва те – като дете играчка;
въжен мост прехвърля над въртопа
все заради теб –
изпаднала от петолинието нота;
с благ мехлем коляното разбито маже,
роши ти косите, носи ти багажа,
от звездите смига ти,
причаква те на ъгъл…

Но ако и в нея си се лъгал?..