ДУМИ ЗА ВАСИЛ АКЬОВ

Никола Инджов

Нито веднъж не съм разговарял с него на четири очи, никога не ми е подарявал с автограф своя книга, не съм имал никакъв повод да се изживявам като негов приятел. За мене Васил Акьов бе не просто човек от друга възраст, а от друг живот. Като разгръщам сега книгите му, като възстановявам в паметта си филмите му, като чета и препрочитам стихотворенията му, аз сякаш се досещам защо най-често съм мяркал неговия силует по булевард “Сливница” около Лъвовия мост. Загубен в големия град бежанец от Тракия, аз съм минавал случайно по оная очернена от сажди и моторни масла работническа София около канала и гарата, а той сякаш възлизаше от превърнатата по-късно в метафора на ремсовата младост “Драз махле”. Мястото на света, откъдето се появиха Емил Манов и Стефан Продев. Сега разбирам, че моето почти юношеско видение е било интуитивно породено от духовното му родство с такива хора, но вече си давам сметка и за друго. Като писател Васил Акьов реално принадлежи на едно забележително поколение, придошло в българската литература от Работническия младежки съюз като Стефан Продев и Павел Матев, от партизанските отряди като Давид Овадия, Христо Ганев и Димитър Методиев, от политическите затвори като Добри Жотев, Емил Манов, Георги Джагаров, някои от тях като Анжел Вагенщайн със смъртни присъди за антифашизъм, неизпълнени не заради царска милост, а заради недостиг на историческо време за палачите. Към тях Васил Акьов бе присъединил смисъла на своята борба в родния му град Дупница за победата на един общочовешки идеал.
Аз бях просто зрител на два филма по негови сценарии, които като че ли затвориха във времето помежду си този общочовешки идеал, за който Васил Акьов е бил осъден по безмилостния Закон за защита на държавата – “Птици и хрътки” и “И дойде денят”. В първия филм долових как писателят се насочва към освобождаване на човешката душевност от идеологемите, как в образите на своите птици – ремсистите, и своите хрътки – преследвачите им в илюзорния град, той влага друга морална система в сравнение с догматичните изисквания на нормативната естетика. И нещо лично – в качеството си на културен аташе на България в Мексико подбрах – заедно с “Циклопът” по Генчо Стоев – и този филм на Васил Акьов за една седмица на източноевропейското кино, както бе обявена. Петнадесет години след създаването му и четиридесет – след хронологията на сюжета, “Птици и хрътки” – “Aves y lebreles” на испански, бе възприеман от публиката като привлекателно произведение със съвременна проблематика. Това бе филм на оня Васил Акьов, в чието гражданско съзнание идеалът на младостта му не бе още омрачен. Другият филм – “И дойде денят”, е написан от човек, в чиято душевност се е извършило крушение на същия този идеал. Но аз не съм кинокритик и не е моя работа да анализирам филми. Аз размишлявам на глас за интелектуалното присъствие на Васил Акьов в моя собствен живот – и така стигам до незабравимия вестник “Литературни новини”, който той оглави. След оная тясна стаичка на Добри Жотев в първата редакция на в. “Народна младеж” на ул. “Гурко” 23, след стаята на Лиза Матева, Донка Акьова, Здравко Петров, Стоян Петров в новия полиграфически комбинат, нашето поколение писатели, наречено по-късно “Априлско”, каквото и да означава това, се прехвърли в друга импровизирана творческа лаборатория – във високата сграда на площад “Славейков”. Там бе настанена редакцията на “Литературни новини”, там отивахме почти всеки божи ден с ръкописи в джобовете си. При Радой, който в подвързана канцеларска книга записваше кой кога е донесъл стихове за печат и спазваше този ред безпрекословно. При Симеон Владимиров, който от журналист се превръщаше в преводач на поезия. При Иван Пауновски, който проницателно съзря например защитата на една позиция, която никой не напада. При Стефан Продев, който излъчваше необикновени идеи от книгата си “Фред или пролетта”. И при Васил Акьов, който бе най-заетият от всички, защото четеше и материалите, които отиваха за печат, и материалите, които не отиваха. Струваше ми се, че той иска да знае какво от книжовността по някакви причини не влиза във вестника – и така се стигна до известните конфликти с разпоредителите в българската култура. От времето на “Литературни новини” остана един вестник като образец на разкрепостено издание, или както бе казал тогава Стефан Продев открито и прямо, “в историята остават забранените вестници!”.
“Литературни новини” бе делото на живота на Васил Акьов в журналистиката. Той е първият, той е главният там! Нека не забравяме това.
Получих тези дни и една изненадваща за мнозина книга на Васил Акьов – стихосбирка! Да, сборник със стихотворения, които той е писал, но не е обнародвал, създавал ги успоредно на своите романи, повести, киносценарии, произведения за деца. За тази книга на Васил Акьов проникновен предговор е написал Владимир Игнатовски, нарекъл го е “Скептичната усмивка на мъдреца”. Казано е всичко, което и аз щях да кажа още след първия прочит. Но поезията има свойството да предизвиква и втори, и трети прочит, особено когато е изпълнена с приглушена звучност. А именно тази приглушена звучност аз долавям например в стихотворението, посветено на Александър Геров, втората му част:

Ще дойде ден, ще се родим отново,
ще ни притисне до гърдите си
една жена във скръб и гняв, готова
за нас да изгори.
Една жена ще ни люлее нежно,
ще стисне зъбите от болка,
когато с устните железни
ще я зарадваме и…
толкоз!

Привлича ме поезията на Васил Акьов и с една елегичност, която всъщност е като че ли основна тоналност на стихосбирката. Ето:

Ти умори душата си в изгнания,
защо ти бяха и какво откри?

Всеки истински поет има поне едно емблематично стихотворение, което го идентифицира в безброя. Струва ми се, че за Васил Акьов това е следното стихотворение:

От днес Бастилията е отворена,
приема гости.
Мъже мастити,
политици, прислужници –
без разлика на чин и ранг.
Килиите – в картини,
драперии, пайети
и тапети.
Бастилията, дето я подготвяхме,
с усърдието на палачи,
мълчи отворена
и чака.
“Напред!”
Не се страхувайте!
Напред,
момчета мои!”
Нали това бе думата единствена,
с която се обръщахте към нас.
Не я забравихме.
Припомняме ви я сега.
Напред!
Бастилията е отворена.
Навява хлад.
Какво ще бъде тя,
ако в прегръдката си няма
поне един държавник
Смъртен.

Компютърът, както ви е известно, слага главна буква на новите кратки редове, този ефект се получава при поезията. Така и моят компютър напечата цитираното по-горе стихотворение, но трябваше да поправя началните букви, за да откроя последния стих, последната всъщност дума на стихотворението – Смъртен. Тя наистина трябва да бъде с главна буква, защото в нея е смисълът на цялата творба. Смъртен с главна буква означава осъден на смърт. От кого? От народа, това е внушението.
И тук стигам до моето заключение за личността и делото на Васил Акьов. С интелектуалната си дейност, изблик на бунтарска енергия, той не обединяваше – той разделяше хората. На птици и хрътки. На строители и разрушители на Бастилиите. На помнещи го и на стараещи се да го забравят. И самият той би стоял така между спомена и забравата, но ето как една малка, тънка книжица може да събере в негова чест хора, които той поставяше на своя страна, когато разделяше околните по признаците на доброто и злото в душите им.

Слово, произнесено на възпоменателно събрание за Васил Акьов в Съюза на българските журналисти. София, 14.01.2010 г.