НОЖ ИЛИ ОТВАРАЧКА ЗА КОНСЕРВНАТА КУТИЯ НА СЪРЦЕТО

Димил Стоилов

Когато разчете върху монитора: I love you! You are so sweet! I miss you!, за миг му прищрака, че такъв текст не е изпращал на никого, а следващите секунди вече беше повече от бесен, защото осъзна, че неговата шестокласна пикла твори такива безумия. Още в трети клас беше почнала да се цапа с червило и руж, в пети си беше направила цветни кичурчета на косата, а преди седмица едва успяха с майка й да я удържат да не си направи ноктопластика. Разярен повече от нубийски лъв, Марио смъкна жена си от велоуреда, преди да е навъртяла задължителния минимум от въображаем път, и гневно й показа написаното. Петя извърна спокойните си тъмнокафяви очи към него и попита:
– Е, добре, какво толкова ужасно има?
– Ти искаш да ми кажеш, че намираш това в реда на нещата?
– Мисля, че си се пенсионирал от живота преждевременно. Вики ми доверява всичко. Детска им работа, всички сме минали по този път. Ти също, нали? Май доскоро пазеше някакви писма, ако благоразумно не си ги изхвърлил вече.
Все по-често в споровете с жена му го обземаше тиха лудост и всемирна скръб. Аргументите му се стопяваха като бучки лед в огнената паст на хлебарска пещ. От броени дни Петя се опитваше да му внуши, че се карали толкова много не защото не се обичали, а защото на първата среща между тях не били прескочили сексуални флуиди и първоначалният старт на отношенията им бил с хладни тела. Пълни глупости. И ето сега – всеки бил минал по този път… Да бе… Затвори се в кабинета си с желанието да се пашкулизира в книгите, както си бе свикнал. Не беше ли прекомерно строг съдник на себе си и другите? Дълго време беше търсил отварачка за консервена кутия…
Ако някой държи да бъде почтен към френската академичка, би трябвало да се позове на нея коректно: Птица, зрънце, нож или отварачка за консервената кутия на сърцето… Беше си запомнил от тази книга и две изречения, които често си повтаряше: Трябва да обичаш някого, за да се изложиш на опасността да ти причини страдание. Трябва да те обичам безкрайно, за да запазя способността да те изстрадам. Тогава не си бе задавал дълбокомислени въпроси за истинността и границите на фразата. Просто си беше открил двете изречения, беше си ги гушнал гальовно и си ги повтаряше.
А то си беше опасна глупост. В махалата – едно време съществуваше такава общност на деца, които живеят в съседски къщи – бяха склонни да му прощават дори тези навързани със страдание и обич думи, като снизходително го приемаха за бавноразвиващ се, особено по някои нежни въпроси. Момчетиите поначало не бяха петимни да го допускат до себе си и заради очилата му с големи диоптри, и заради неумението му да дриблира с топката или да се бие като хората, и за това, че си беше абсолютният отличник на училището. Ако се отдадеше и минимален шанс, без никакво страдание биха го харизали на друга махала, ама не се случваше. Като неизменна досада все се появяваше, когато е най-малко нужен, за да изтърси нещо прочетено из книгите и което често не успяваха да вдянат. Гледаха го странно, присмиваха му се, понякога го пъдеха или понатупваха.
А той като малоумник продължаваше да си повтаря: Трябва да обичаш някого, за да се изложиш на… и безпаметно търсеше отварачка за консервената кутия на сърцето си. Голямо търсене му удари. Момчурлягите вече развяваха знамето на своите подвизи – първа целувка, първо масажиране на женска гърда и захласване по твърдостта на щръкналото зърно, първото проникване в дебрите на женската тайнственост и получаване на паспорт за несъмнена мъжественост. Притеснен от външния свят, Марио с настървение разлистваше страниците в книжния си оазис и когато все пак биваше допускан от махленците си, предпочиташе да слуша геройствата, отколкото сам да споделя.
Когато го целунаха за пръв път и поставиха почти насила дланта му върху предизвикателната гръд – лицето му придоби цвета на кола от противопожарната охрана, после издърпа като опарен ръката си и избяга от купона за рождения ден. „Партньорката” му в показно-наказателната акция бе най-развитото момиче, опипвано през междучасието от половината училище. Не му беше обидно, че „инцидентът” беше станал точно с това момиче, а че го бяха заставили да го направи пред насмешливите погледи на присъстващите, защото тогава за него и целувката, и допирът на телата бяха интимен, а не публичен акт. Беше ясно, че вече е вписан в унизителната редица на двойкаджиите по отношение на другия пол. Не мина много време и приятелите му вече охотно обменяха международния си опит. Какъв мъж би бил един българин, ако на морето не е закарфичил няколко германки, полякини и половин полк рускини? Съвсем никакъв, отсичаха махленските експерти по любовните въпроси и разясняваха, че не е задължително от хуманитарни подбуди да си бил спасител на плажа или прононсиран крайбрежен гларус. Питаше се дали си заслужава да вярва на тяхната категоричност, която съвсем не се връзваше с любимите му изречения.
Неговият „международен опит” поникна като рехава тревица зад ограда. Двете германки дойдоха в махалата след едногодишна кореспонденция. Марио пишеше писмата, а Цецо Буцата, който можеше да вдигне най-тежката щанга в махалата, ги изпращаше от свое име. Бяха си гостенки на Цецо, естествено, и докато той подготвяше круиза за морето, няколко дни в задния двор, между старата круша и дивачката ябълка, двете момичета полагаха върху цветни постелки голите си телца, за да прихванат слънчев тен. Колко тен бяха насъбрали, Марио не можеше да прецени, но че бяха успели да изкривят гърбовете и погледите на съседите от надничане през процепите на оградата, си беше повече от истина. На него не му се налагаше да надзърта, защото го възприемаха за повече от приятел и си бъбреха поразголени. Дори си въобразяваше, че по-високичката, Ерика, си пада по него. По-ниската си беше предварително заплюта от Цецо не само заради „вълнуващата” епистоларна връзка. Точно Марио беше останал насаме с Ерика в една от стаите, след като момичето бе излязло розово и пухкаво от банята и все още подсушаваше дългата си кестенява коса, когато си припомни за двете изречения за любовта и отварачката за консервената кутия на сърцето. Момичето беше навело глава настрани, косата му се беше разпиляла по рамото. Гледаше го усмихнато и усмивката му стана още по-щедра и благосклонна, щом Марио приближи лице до нейното. До целувката имаше разстояние по-малко от едно примигване. В този момент, притеснен, той промълви:
– Скъпа Ерика, ще ми разрешиш ли да те попитам нещо?
– Да, естествено, разрешавам, ако това въобще е нужно – и вече притваряше очи, тъй като нетърпеливо очакваше целувката.
– Като студентка по философия не си ли скептична към твърдението на Кант, че жената не търпи никакво „трябва”, а прави нещо, защото така й харесва? Казва го в трактата „Наблюдения върху чувството за прекрасното и възвишеното”. Ти какво мислиш? – Със закъснение осъзна, че думите му прогониха дяволития пламък от очите й, а усмивката угасна. Момичето прикри разголеното си рамо под хавлията и заприлича на току-що прекършена елхичка, която потреперва с клони.
– Наистина ли това те вълнува? Кант е прав дори когато греши, но ти какво вземане-даване имаш с него? Сега, ако обичаш, излез от стаята, защото много ми харесва да се преоблека.
Камшик изплющя върху крехкото сърце на Марио. Почувства се унизен и смачкан – все едно, че отново се е върнал на онзи рожден ден, когато бе принуден да целуне съученичката си и да постави длан върху огромната й гърда. Отгатна, че лицето му познато почервенява от срам, и докато затваряше вратата, целият се тресеше от гняв към себе си, защото за сетен път се питаше дали трябва да обичаш някого, за да се изложиш на опасността да ти причини страдание. Естествено, че дотърчаваше и второто изречение. Трябва да те обичам безкрайно, за да запазя способността да те изстрадам. Дали ако не страдаше силно по Ерика, щеше да е достатъчна утеха, че все още не я обичаше достатъчно? Вечерта на заведение с германките и Цецо излезе не той, а Петьо, който не знаеше и бъкел немски. Пак той, а и други от махалата сладострастно разказваха седмици наред, че германките били не само много опитни, а и направо хищни в чукането. И този факт очевидно бе зарадвал доста хора, вместо неуместно да ги натъжи като Марио.

С Барбара се запозна на Златните пясъци, след като завърши втори курс от следването си. Тя бе дошла заедно със сестра си и нейния приятел да търси приятни мигове в България с кола и палатка. Видя я в заведението „Кукерите”, заобиколена от момчета, които разпалено разговаряха и често надигаха чаши. Барбара потръскваше глава и рамена в такт с музиката. Цялото й тяло, дори краката й под масата издаваха желанието й за танц, а кавалерите й нехаеха. Третата водка прогони последните трохи от притеснение и Марио поиска разрешение да я покани от момчетата на нейната маса. Увлечени в разговора, те великодушно размахаха ръце в знак на съгласие, а Барбара въобще не се поколеба. Призна й, че обича да танцува и да гледа хора, които умеят да го правят. И страда, когато гледа някого, на когото тялото му играе, а не му достига смелост да се надигне от мястото си. Тя се засмя отривисто и телата им се вплетоха в музика и близост. Светлините на терасовидното заведение подскачаха палаво, гората наблизо донасяше лек хлад в горещата вечер, гърдите на Барбара пробождаха Марио и дансингът беше страстна лодка, която люлееше интимност и очакване. Досега не бе случвал на момиче, което още от първата стъпка да бе улавяло ритъма и желанието му. С никое не бе танцувал така освободен, всяка част от тялото му сама си търсеше ритъма, а той съвпадаше с този на момичето. След като умората учести дишането и запулсира в мускулите им, Барбара му предложи да се премести на нейната маса. От разширените зеници отгатна неговите опасения и побърза да го успокои, че няма да има проблеми. Сестра й и останалите момчета на масата действително се оказаха приветливи и любезни млади хора, които разгорещено коментираха последните студентски демонстрации в Полша. Оказа се, че от трите водки на Марио му беше дошло неистовото желание не само да говори, но и да се заяжда.
– И какво ви докараха тези демонстрации, с които толкова се тупате по гърдите? Съветски танкове. Какво спечелихте, щом толкова се хвалите с тях?
Допреди думите му всички на масата се усмихваха дружелюбно и като че ли го приемаха благосклонно като човек, който ухажва Барбара. Сега на масата се възцари мълчание, лицата станаха строги, устните – притиснати, а металните им погледи направо го прострелваха. След паузата проговори най-пълното момче на масата:
– Да, в Полша имаме руски танкове, но третият ни канал не е руска телевизия и няма да бъде. Това ни е разликата, а тя е велика и няма шанс как да я разбереш.
Марио направи опит да се извини, че ги е провокирал и че ни най-малко е желал да нарани полското им самочувствие. А за танковете и за канала откровено призна, че е съгласен. После заговориха за българската гроздова и полската зубровка, както и за други общочовешки неща, макар че и до края на вечерта напрежението да не бе изчезнало напълно и от време на време прехвърчаха остри погледи с неизтляло подозрение. Първи към къмпинга си тръгнаха сестрата на Барбара с момчетата. Малко по-късно и Марио ги последва с новата си приятелка, отначало по алеята, а сетне през рядката горичка по пътека, чиито извивки едва отгатваха в тъмнината. На едно оширение Барбара, която се движеше напред, внезапно спря, обърна се назад към него, надигна се на пръсти и го целуна с лек допир, все едно че го е докоснало крило от пеперуда. Изненадан и от себе си, Марио се приведе, сграбчи я през кръста и устните му без усилие откриха нейните. Гората живна около тях със странни шумове и светулки, които радостно щъкаха с фенери на своите коремчета.
– Не мога да си поема дъх – привидно ядосано го отблъсна момичето, но същевременно го хвана за ръка и го поведе уверено по пътеката на примамливите обещания.
Покрай будката на пазача на къмпинга Барбара мина необезпокоявано, но Марио го спряха. Не помогнаха нито обясненията, че е с момичето, нито репченето, че нямат право да го спират. Помоли Барбара да си тръгне, за да й спести остатъка от скандалната сцена, като се надяваше да се откопчи от всесилния пазител. Точно крехкото телце на момичето се скри зад палатките, когато пред Марио, все едно че се беше обадил на рум-сървиз, изникна кола със син буркан, за да изсипе двама пазители на реда.
– Проблеми ли ти създава този младеж? – попита по-пълният от тях пазача на къмпинга.
– Аз въобще съвсем кротко… – започна да обяснява Марио, но пазачът го изпревари.
– Буйства и нахалства. Направо иска с взлом да влезе в къмпинга.
– Охо, буйства значи. Какъв го търсиш тука? – строго попита по-тънкият.
– Просто исках да си изпратя момичето…
– Няма просто – намеси се пак пазачът. – Аз му обясних по човешки – изпращания до бариерата. Отвъд бариерата не може. А момичето е полякиня, да ви информирам.
– Ааа, такава ли била работата – многозначително заклати глава по-пълният от ревностните пазители на реда, пъргаво се приближи до Марио, изви ръката му зад гърба и го помъкна към колата. – Ще нахалстваш значи…
– Ама чакайте, нищо не съм направил, нямате право… – все още със самочувствие възразяваше Марио, но усети, че му навеждат главата, за да го набутат вътре в купето.
Все още не бе осъзнал какво се случва с него, когато по-тънкият подпали колата и я изфорсира.
– Искам да разбера на какво основание постъпвате така с мен – продължи да настоява Марио.
– Ще ти кажа аз едно основание – закани се по-пълният мъжага, който седеше до него, и го перна през ухото. – Значи основание търсиш. Ще го научиш, като отидем в районното управление.
– Чакайте сега – гласът на Марио съвсем изтъня. – Предполагам, че има някакво недоразумение. Вие нещо грешите, нищо не съм направил. На какво основание ме задържате?
– Как нищо да не си направил бе – обади се шофиращият. – И основание търси на това отгоре. На основание, че нарушаваш обществения ред.
– Дайте да се разберем по човешки – предложи Марио. – Знаете, че нищо нередно не съм направил.
– На бабаит или на многознайко ще ни се правиш? – повиши тон съседът му в колата. – Имаш ли някакви пари?
– Пари ли?
– Да, не си ли чувал, че съществуват и такива нещица.
Марио започна да бърка по джобовете си и измъкна две банкноти по десет лева. Подаде ги на по-пълния радетел на спокойствие.
– Само това открих. Стигат ли?
– Въобще не стигат, но беж да те няма – и Марио зърна как вратата зейна, за да бъде изтикан на земята.
Изтупа панталона си от прахта и гневно извърна поглед към колата със синята лампа, която забърза да се скрие в тъмното. Тръгна по широката алея огорчен, но и радостен. Трябва да обичаш някого, за да се изложиш на опасността да ти причини страдание, повтаряше си той. Дали нямаше да се окаже, че това си е чиста истина. Вляво от алеята имаше кипариси, а отдясно – храсти чемшир. Оттам изскочи някакъв рус мъж с тънка брадица и бяла риза, наполовина измъкната над панталона. Първо попита нещо на полски, но когато не получи отговор, със затруднение формулира въпроса си на руски – къде ли се е скрил проклетият хотел „Амбасадор”. Марио му отвърна също на руски учтиво и внимателно, доколкото бе възможно да се ориентира от алеята, на която беше изхвърлен от колата. Изненадващо полякът го хвана за ръката и го задърпа към храстите. Ти си руснак, нали, руснак си, заповтаря заплашително мъжът с изсулената риза и настойчиво го теглеше към храстите, като работата очевидно отиваше към бой. На Марио съвсем му причерня.
– Чакай бе, какъв руснак съм ти аз, аз съм си чист българин. Разбираш ли? – и почна да го изговаря разчленено, като натъртваше на всяка сричка: – Бъл-га-рин, разбра ли?
Сега полякът рязко пусна ръката му и почна да се извинява, че станала грешка, направи няколко поклона за подкрепа на извинението, а накрая го целуна по челото и с клатушкаща се походка се отправи към хотел „Амбасадор”. Марио не бе убеден, че няма да му се случи още нещо страховито през тази нощ, и предпазливо започна да пристъпя по средата на алеята, като се озърташе при всеки шум от храстите и дърветата встрани от пътя. Страданието му беше дошло малко в повече и за обич почти не му се мислеше. Докато се изкачи до почивна станция „Дъбрава”, алкохолът се бе изпарил от кръвта му, страхът от премеждията се бе разсеял и бе останала да го топли единствено целувката на Барбара. На следващия ден не успя да намери момичето нито на плажа – на няколко пъти проходи километровата плажна ивица, – нито в къмпинга. Не можеше да си даде разумно обяснение дали си беше тръгнала внезапно, дали се криеше от него, или просто нямаше шанс да я открие. Като че ли нещо беше завършило, преди да започне, което увеличаваше страданието по обичта, която не бе дошла.

Рускинята нахълта в живота му не за да се отчете пред приятелите от махалата, че е инкасирал някакво международно завоевание, или да навакса безвъзвратното изоставане от материята. Приятелите, ако въобще можеше така да ги нарече, се бяха разлетели в различни посоки и никой ни най-малко не се вълнуваше от неговото забавено развитие, нито от шантавите изречения за обич и страдание, които периодически припомняше вече само пред себе си. Братовчедка му – студентка в Хранително-вкусовия институт, със сълзи на очи го бе помолила да й помогне при обиколката из страната с една група руски студенти, дошли на обменни начала. Трябвало да се уреждат срещи, маршрути, спане, хранене, разплащания – все голяма гадосия, му обясняваше тя изнервена и подсмърчаща. Току-що бе „изчистил” като студент по немска филология последните си изпити за семестъра и, опасявайки се от продължителен сълзлив ромон, лекомислено реши, че би могъл да й задели някой друг ден. Групата включваше осем чуруликащи девочки и двама юнаци, които изглеждаха перманентно замаяни, защото непрекъснато търсеха и без усилие откриваха някакви шишенца, надигани често без някакъв строг регламент.
Иначе младите хора бяха приятни за контактуване, смееха се много за щяло и нещяло, пееха също много – още много години трябваше да минат, за да се появят „Тату”, и затова се задоволяваха с репертоара на Висоцки и Булат Окуджава. Уреждането на срещите и маршрутите също се осъществяваше с изключителна лекота, тъй като все още на Русия бе вменявано да бъде нужна като въздуха и слънцето за някои по-избрани сателити. Младите хора първо посетиха Института в Казанлък, за да разберат как се произвежда българската гордост – гюловото масло. Опита се, вживявайки се в ролята на гид, да обясни литературния герой Бай Ганьо и връзката му с гюловото масло и народопсихологията на българина. Естествено, че не го разбраха много и като че ли се впечатлиха само от сценката за къпането в банята и тупането по гърдите: „Булгар, булгар.” После групата бе дарена със стекове цигари от завода в Стара Загора. Тук не пропусна да им разкаже историята как след изпепеляването на града след Освобождението възложили на един руски военен да разработи архитектурния план. Той все отлагал предаването му, защото се влюбил в българската ракия, докато най-накрая генералът му дал ултиматум и за една нощ успял да си свърши работата така, че в селището да има само прави успоредни и пресичащи се улици. На това групата се смя като че не толкова заради подвига на техния сънародник, а заради това, което им предстоеше.
Преди края на работния ден успяха да се вмъкнат в хладната винарска изба в Поморие. След като ги въведоха в дегустационната зала, момичетата насядаха около дългата маса, а двамата юнаци се изтъпанчиха прави до стената. Марио небрежно ги подкани да седнат, но те му отвърнаха, че точно така можели да извършват по-качествена дегустация. Лековерно им се довери – все пак бяха бъдещи технолози, а и непрекъснато надигаха някакви шишенца, тъй че безстрашно се изправи до тях. На масата пред всеки бяха поставени стъклена винена чаша с елегантно столче, бутилка минерална вода, медно тасче, предназначено да поеме отдегустираното, и бели питки хляб, за да се освежава чувствителността на езика. Така поне им обясниха, когато две пъргави момичета започнаха да внасят и да разливат в чашите първите видове вина. Отначало почти всички спазваха инструкциите на домакините, поднасяха чашата с течността първо към носа си, после отпиваха малка глътка и я задържаха в устната кухина, докато усетят вкуса и аромата, след което изплюваха, със съжаление естествено, виното в тасчето, отхапваха от питката и промиваха чашата с вода, преди да дегустират следващия вид. Дори следяха с любопитство информацията за названия, региони, технологии. Колкото повече напредваше времето, толкова изплютото количество ставаше по-малко, първо, разбира се, пресекна при юнаците. Очите ставаха все по-искрящи като виното, разговорите – по-високи, обясненията за видовете вина, ракии и коняци – все по-ненужни, тъй като всеки вече слушаше само себе си. Все някой трябваше да каже: „достатъчно”, и Марио на няколко пъти безуспешно се опита да привлече вниманието на братовчедка си, след което с надебелял език изломоти, че е време да си вървят. Наложи се да го повтаря и повтаря, защото групата вдъхновено се бе заела да изпълнява репертоара от цигански песни на театър „Ромен”, докато накрая изкрещя. Някои се сепнаха, други не го чуха, но разбраха, че нещо става, а на трети – юнаците естествено, им беше толкова хубаво, а и безразлично къде ще са, че се наложи да ги мъкнат до бусчето.
Марио като че ли не си даваше достатъчно основание, че всичко бе започнало точно от това алкохолно опиянение. А опиянен ли беше? Макар и да „дегустираше” прав до стената като двамата парни, не допусна да бъде съкрушен като тях. В бусчето, когато вече пътуваха към общежитието в Бургас, този път седна до Оля. За няколко дни беше успял да стане симпатичен на групата и усещаше, че го приемат с отворени сърца. Още не смееше да твърди, че разбира от жени, но го гонеше предположението, че на три от момичетата – Нина, Люба и Оля – сърцата им са малко по-отворени или просто по-големи. Когато слизаха от бусчето или обикаляха край някакви забележителности, всяка една от трите се стремеше да бъде по-близко до него, за да му слуша обясненията, за да го попита за нещо или просто да го закачи и да предизвика усмивката му. Нина беше малко префърцунена и разглезена, вероятно тъй като баща й бе професор и ректор на университета. Телцето на Люба беше опната тетива, оказа се, че тя не само била страхотна състезателка в бягането с препятствия, но щяла да участва и на олимпиадата.
Привидно Оля му изглеждаше най-спокойна и уравновесена, но явно криеше вътрешни вулкани, защото останалите от групата странно се влияеха от нейното настроение. За нея беше разбрал, че искала да следва актьорско майсторство, но бе направила компромис само заради родителите си, и то след като издържала третия тур на конкурсния изпит. Косите й бяха с цвят на узряло жито и стърчаха на две плитки отстрани, все едно че е Пипи Дългото чорапче. В откровено сините й очи бе открил хем плахост, хем предизвикателство, хем дълбок кладенец, в който я си се надвесил, я си се удавил с потъваща болка и сладост. Не се надвеси над кладенеца, защото в буса беше вече тъмно, а постави ръка върху нейната. Тя я измъкна отдолу и я постави нежно върху неговата. Сега той издърпа ръка и пръстите им се сплетоха. Отгатна усмивката й в тъмното и се запита дали като него е срещала смешното твърдение, че ако просто хванеш някого за ръката по определен начин, ще промениш света завинаги. Вместо отговор тя доближи с устни ухото му и прошепна:
– Моля ти се… опитоми ме.
Не повярва, че е чул точно това. Беше книжен човек. В книгите се чувстваше комфортно и ако показваше нос навън за общуване, някой неизменно го цапардосваше, за да му напомни бързо да се прибере отново в книжната палатка. Като че ли само в сън би имал смелостта да постави ръка върху нейната. Би трябвало да разтърка очите си, за да се увери, че в момента пръстите им действително са сплетени. Сякаш някакво ехо му бе прошепнало казаното от една лисица на пришълец от друга планета – нещо, което беше чел и препрочитал стотици пъти. Не можеше да повярва, че и на друг му е харесало толкова много и иска да го сподели с него. Затова предпазливо попита:
– Дали ти приличам на зле нарисувана шапка?
Оля стисна пръстите му и ги доближи до гърдите си само за да усети топлината им и наново ги отдалечи.
– Глупости, много добре знаеш, че не е шапка, а боа, глътнала слон. Ще ме опитомиш, нали? Няма да ме измъчваш дълго да те моля…
Точно в този момент Марио разбра, че напуска себе си и собствените си ограничения. Изостави своята книжна палатка, без да се страхува като преследван дивеч. Усети как къса въжето на котвата, която го задържаше неподвижен, и се устремява към небето. Измисляше си, че е салът на Тор Хейердал. С всяка следваща дума от душата му се отсичаше поредното масивно балсово дърво, за да се присъедини към останалите трупи – със смъкната кора и зигзагообразно нашарени – привързани с конопено въже. Оставаше гол, съвсем гол, но салът се потапяше в Тихия океан и търсеше своя остров Туамоту, където да се разбие. Близостта с книгите, която винаги му беше пречила в общуването с хората, сега го понесе към високи вълни и неизвестност. Душите им се сближиха толкова естествено и непринудено, че едва изчакаха да приключи вечерята, за да се отдалечат от групата и общежитието.
Тръгнаха по тесни непознати улички. Първо усетиха мириса на водорасли, а после чуха водата да стене. Далечен фар примигваше в тъмното, а морето приплясваше нежно прогизналия бряг. От ресторанта „Златна котва”, окичен с цветни лампички като корабна палуба, Том Джонс пееше за Дилайла и подканяше за близост.
– Как си представяш момичето, в което ще се влюбиш? – попита го Оля, след като седнаха на пейката пред ресторанта.
Марио, продължавайки своята екскурзия из световната литература, се опитваше да обясни, че непременно трябва да прилича на Жоан от „Триумфалната арка”, на Брет от „Фиеста”, на Женивиев от „Южна поща”… Всяка една от тях би могла да разбие мъжко сърце, би могла да бъде покорителка без усилие. Те, обобщаваше Марио, просто не са жени за един мъж…
– Разпозна ли някоя от тях в мен? – тихо попита Оля и покри устните му със своите, без да му дава нито право на отговор, нито шанс да узнае дали познава тези измислени жени. В „Златна котва” Том Джонс отново пееше за Дилайла и Марио, който обикновено се притесняваше от общуването с жени, се учуди как с лекота захвърля своите сандали в пясъка и как Оля прави същото, но по-артистично – зад едното и другото си рамо. Видя как едната му ръка хваща нейната, а другата ляга върху кръста й, за да я поведе в танц и близост. Босите им крака потъваха в пясъка, телата сами отгатваха ритъма, топлината им преливаше в обща топлина. Зърната на гърдите й го пробождаха и в него назряваше сила и желание. Едва когато зърна тялото си голо върху морския пясък до друго голо тяло, отначало се изненада, а после се изплаши. Не че не му беше хубаво. Недоумяваше дали всичко не беше станало прекомерно бързо, за да може да обича. Сам беше изгубил представа за времето. Питаше се дали е открил нож или отварачка за консервената кутия на сърцето си. И още нещо се питаше – дали действително трябва да обичаш някого, за да се изложиш на опасността да ти причини страдание. Надвеси се да потърси отговор от устните на Оля, но тя го отблъсна. Настоя веднага да тръгват. От групата щели да се безпокоят за нея и сигурно щели да я търсят. Нямаше основание да се съмнява в притесненията й – овчият принцип „Мы с групом” продължаваше магнитно да въздейства върху руските хора навсякъде извън тяхната родина. Затичаха се, после спряха, за да се целунат мимолетно, и пак се затичаха. По пътя към общежитието безуспешно се опитваха да прогонят песъчинките от себе си, като натрапливи спомени.
Наложи се Марио да обикаля близо час смълчаните тъмни улици, за да не ги видят, че се прибират заедно. След като си взе душ и се примъкна до леглото, естествено, че не успя да заспи. Не че в главата му кънтеше единствено песента на бившия английски миньор – наш човек от пролетариата. „Мое миличко глупаче” беше обръщението на Оля, но и това не беше единственото, което го беше разтърсило. Съзнаваше, че като обременено книжен човек ревниво къташе думи, които при общуването с хората възприемаше за поредица от символи на таен код. Тя беше лисицата, която молеше да бъде опитомена, беше Бягащата по вълните, тя очакваше да получи Златната роза и непристигналото писмо до един заложник, защото животът беше безкраен празник, който непременно преминава през Триумфалната арка като непобедения матадор, Белю Пушилката или Стареца, прегърнал морето, за да пребори голямата риба дори и другите да не му вярват, защото всеки е Играч на рулетка или Идиот, а Заратустра предупреждава: тежко на този, що в себе си таи пустини… След пътешествието из еклектиката на любимите за него автори и заглавия, които за учудване и тя познаваше, възприемаше книгата като средство за придвижване през пространството на опита със скоростта на обърната страница. Беше перверзно да си признае, че овалът на нейните гърди и гъвкавото й тяло го подлудяваха еднакво силно както нейното проникване в неговия херметично затворен досега книжен свят. Може би най-накрая да беше открил отварачка за консервената кутия на сърцето си. Нямаше никакво значение, че Оля беше омъжена от година и половина. Не беше трудно да отгатне с всичките си сетива, че тя не е и не може да бъде щастлива с онзи дървеняк колега и настоящ съпруг, който от някакво тържество по случай 9-и май я бе отвел в леглото си. Какво от това – онази му работа се оказала къса, за да достигне до нея. Толкова време не бе разбрал каква жена има до себе си, дори не се бе опитал. Беше само котва, която задържаше бягащата по вълните, тежеше като боа, нагълтала не слон, а боабаб. А веригата вече беше скъсана…

Слънцето, ранобудно и разточително, настоятелно приканваше за плаж. На Марио му се струваше, че цялата група е пощуряла от жизнерадост. Момичетата си обменяха информация какви кремове да използват, за да хванат по-бърз загар, а на момчетата не им личеше геройството от предишния ден и вместо биберон бяха гушнали по бутилка „Каменица” за утеха. Без да губят излишно време за удължаване на закуската и сутрешния тоалет, групата побърза да окупира с разноцветните си хавлиени кърпи все още несгретия пясък на крайбрежната ивица, а най-смелите момичета с пронизителни викове нахълтаха в морето.
Първа Нина, професорската дъщеря, в ослепителен малиненочервен бански забеляза нощния отпечатък на лицето му и побърза да го направи обществено достояние.
– Какво си пострадал, Марио? – попита тя достатъчно високо, за да чуят всички от групата, и повдигна ръка към него. – Каква е тази синя подутина на долната ти устна?
Инстинктивно вдигна пръсти към устата си, за да се увери дали действително има нещо нередно. Лесно откри издатината, дори без да може да я види, и прехапа език от смущение.
– Много ли те боли? – продължи да издевателства Нина.
Като че ли по даден знак отнякъде веднага изникна и Люба в тъмносин цял бански, който подчертаваше изопнатото й като тетива на лък тяло, за да се надвеси над него.
– Какво е станало, какво си пострадал. Да не си се бил с някого снощи? – сърцато се включи и тя в разпита, докато междувременно го наобиколиха и други момичета от групата. Някой предложи да си сложи крем на подутината, друг – лед. Оля, в черен бански, седеше встрани върху жълтата си хавлиена кърпа и привидно дезинтересирано следеше събитието.
– Да не си се целувал с някоя дама цяла нощ? – упорстваше с любопитство Нина и Марио почувства неприкрита злъч, че не я бе облъчил с достатъчно ухажване.
– Много страстна трябва да е била тази жена – додаде Люба, – за да ти остави такива следи по устните.
Множеството, насъбрано около него, гъмжеше като разбунен кошер, а неприкритото любопитство и коментарите го смущаваха. Усещаше се като онова малко момче в махалата, с големите диоптри на очилата, което винаги бе посрещано с нежелание и присмех от другите деца. Опита се първо да крие подутината на устната си, после се загледа в черния бански на Оля и хубавото й тяло, което беше отгатвал, доближавал, целувал и прегръщал, така че още пазеше топлината му. Само от този поглед отново в него нарастваше желание, което неприлично набъбваше.
– Сигурно е бил с някаква туземка край брега – подхвърли Оля, както си лежеше върху жълтата хавлиена кърпа. Каза го не високо, но достатъчно ясно, за да го чуе Марио и да го приеме като спасителен пояс.
– Признавам си без бой: туземка беше – като че вече се съвзе от притеснението Марио. – Беше тъмнокожа, тъмнокоса, с тъмни очи и както си вървях покрай брега, дотърча до мен и ми призна, че не може без мен… и като потънах в тъмните й очи…
– Въобще не е за жалене – констатира Нина и изкомандва: Момичета, давайте да го хвърлим във водата.
Както се бяха скупчили около него, една докопа левия му крак, друга десния, трета ръката…
– Ама почакайте, милички, още е студено, а и какво съм ви направил, тя туземката е виновна…
Докато се опитваше да се откъсне от многото ръце, които се бяха вкопчили в него, вече с радостни викове беше захвърлен във водата.
– Как не ви е срам, защо сте толкова лоши – опита се да се жалва театрално той, а после сам навлезе навътре в морето и направи първите резки махове с ръце. Обичаше да плува, гмурна се под водата и достигна дъното, покрай него се щураха малки рибки, водорасли му махаха с зелените си драперии, едно раче носеше колибката мида на гърба си. Отново се издигна нагоре. Сега очите му бяха на тази линия, където се докосваха водата и въздухът. Слънцето се плъзгаше по тази граница и той заплува уверено навътре с усещането, че нещо се е преобърнало у него, че е срещнал слънцето на любовта си и че от него няма по-щастлив човек. Беше му толкова хубаво от случилото се и като че ли, ако сега тялото му потънеше към дълбините, пак щеше да му е хубаво, дори и да го нямаше, то вече му се беше случило. Беше открил отварачката за консервената кутия на сърцето. Просто не можеше да повярва. Плува повече от половин час и когато излезе на брега, тялото му се беше накокошинило от студ.
– Да не би сега в морето да си намерил някаква русалка, че се забави толкова? – попита заядливо Нина и го огледа с многозначителна усмивка, а момичетата около нея прихнаха в смях. Оля – също. И само това. Той потърси своята оранжева хавлиена кърпа, за да се мушне под щампованите върху нея палми и да прогони студа от тялото си. После започна да подскача на единия и на другия крак, поставяйки длан върху ухото, за да изтръска навлязлата вода. Погледна за пореден път към Оля, но тя очевидно нямаше желание да прихване неговия поглед. Закачаше се с руските момчета, дори пийна от биреното шише на единия, а след това заразказва някаква смешна история на момичетата и очевидно имитираше някого с преправен дрезгав глас, после влезе в морето заедно с останалите, разпръскваше водни пръски и жизнерадостен смях край себе си, плуваше. Марио – все едно че не съществуваше. В края на деня беше емоционално сринат до жалък дъждовен червей, но все пак насъбра смелост да я приближи след вечерта. Тя само стисна ръката му и прошепна:
– Така трябва – и отново скрито и бързешката притисна върховете на пръстите му. Не беше сигурен дали действително беше открил, или пък си беше въобразил, че големите й сини очи таят мъка, желание и страст, но терзанията му през останалите четири дни бяха почти физически болезнени. Той пак се опитваше да бъде забавен и интересен за групата, но сега го правеше някак си с половин сърце, защото другата половина непрекъснато се озърташе да види и да се приближи до Оля. Посетиха Котел и Жеравна, изкачиха връх Шипка, разходиха се из калдъръмените улички на Стария Пловдив, разгледаха стенописите в Бачковския манастир. През цялото време Оля беше на един хвърлей разстояние и все едно беше на другия край на планетата. Гледаше как слънцето галеше русата й коса през прозореца на автобусчето, как пръстите й отмятаха непокорните кичури назад, как се оголваше и извиваше красивата й шия и как се сбръчкваха чертичките в ъглите на устните при поредния залп на заразяващ смях, а сърцето му прималяваше, че „така трябва” да я наблюдава през бинокъла на принудителното отдалечаване.
„Мое миличко глупаче” тя го назова отново на четвъртия ден в София, малко преди групата да се качи на самолета. Определили им бяха два часа за обиколка из магазините и момичетата вихрено се втурнаха из „Витошка”.
След като помогна на Оля да се пребори със задължителните подаръци – зелен вълнен пуловер и вратовръзка на големи цветя в бордо – прекрасно грозна – за съпруга, покривка с българска бродерия за майката, гроздова ракия за бащата и ефирни бикини и камизолка – нали все пак трябваше да вземе нещо и за себе си, – Марио успя да я отведе до градинката пред Народния театър. Устните им като нетърпеливи зверчета се впиха едни в други. Шахматистите на съседните пейки спряха часовниците и извърнаха погледи от чернобелите фигури.
– Мое мило глупаче, нима не разбра още от самото начало, че нашата история е обречена? – запита го тя, а големите й сини очи таяха нежна болка и въздържана страст.
Марио започна да обсипва с целувки лицето и усети, че по него се стичат издайнически сълзи. Като човек изцяло загубил разсъдък, той се втурна разпалено да я убеждава, че това е големият им шанс, защото са се открили сред десет планини в десетата, че дори и сега временно да се разделят, непременно, ама съвсем непременно отново ще се видят и съберат. Завинаги…
Да, кимаше тя и се опитваше да прикрие сълзите си. Тя много добре знае това. Той е нейният храбър трако-команч (беше си измислил весела история за пред групата, че майка му е тракийска царица, а баща му индиански вожд, но си харесали тази страна и затова са се установили тук за живеене), тя ще бъде вярната му десета жена (тук се мяркаше някакъв мюсюлмански привкус, но тъй или иначе си говореха глупости), която ще му народи десет също храбри мънички трако-команчо-русначета, и след това ще го убеди да прогони останалите девет жени. Беше купила сребърни копчета за маншети и му даде едното, разкъса еднолевова българска банкнота и му даде половината. Когато наново се срещнем, ако двете половинки на банкнотата съвпаднат и ако сребърните копчета си приличат, това означава, че действително сме ние и не сме подменени с друг. Пак се целуваха, две бабички от съседна пейка станаха възмутени и високо коментираха, че още малко оставало на днешната младеж да се люби съвсем на улицата. Шахматистите наново включиха часовниците си. Двамата трябваше да тичат към глупавото автобусче, което с хладно-бездушна жестокост щеше да отведе групата до летището.
С момчетата се прегърнаха с последващо дружелюбно потупване по раменете. Седем момичета го целунаха за сбогом, но само едно му прошепна: „Ще плача!”, защото знаеше, че му е известно какво е казала една лисица за невидимото съществено, и потърси настойчиво устните му. „Скоро ще дойда да те открадна!” – обеща убедено Марио, а самолетният рев отнесе думите: „Ти си моят храбър трако-команч, а аз съм твоята десета вярна жена!”. Чувстваше се като преди четири дни, когато беше в морето и погледът му се изравняваше с границата между въздуха и водата, после потъна към дъното и не искаше да се върне отново нагоре, за да си поеме въздух.

За негова радост лятото беше към своя край и есенната шарения на дърветата приемаше не като утеха за раздялата, а като сигнал за започването на поредния семестър и възвръщането към неговия книжен свят. Натрупа прилежно на бюрото си избраните томчета. По силата на принципа за началната завършеност нямаше намерение да ги йерархизира. Неслучайно запрелиства трудносмилаема книга, за да се отдалечи от мисли с еднопосочен билет. Тя бе посветена на науките за текста и се опитваше с мазохистичен напън да възприеме, че интерпретативното съзнание се поражда от трудността на разбирането.
Първото писмо дойде в края на октомври, когато вече и книгите не можеха да заглушат отчаянието, че няма да получи отговор.
„Мое славно малко момче,
Извини ме, че не можах да ти отговоря веднага. Просто тук всичко се оказа много сложно. Мили мой, сега се чувствам много зле. Страшно тъгувам по теб и много искам да те видя. Може би напразно ти пиша. Вероятно ти вече си забравил за мен, но не искам да мисля за това. Знам, че нашите отношения не са реални, но не мога да се заставя да изтрия с гумичка теб и нашите срещи”. Следваше текст, който направо го разтърси. Четеше и не вярваше на очите си. В института направили събрание, на което я заклеймили за поведението й в България, което уронвало престижа на страната им. Едва сега си даде основание за нейните думи „така трябва” и привидното странене от него през последните четири дни. Тя сама признала на своя съпруг, че не го обича и че не може да живее повече с него. „Мой Вожде, завършваше тя писмото си, заповядай ми да дойда при теб и аз бих захвърлила всичко. Не, не – продължаваше тя, заповядай ми да бъда умна и да не плача. Сега живея сама, а мислите ми са далеко-далеко. Не знам какво да правя, как да дишам, как да живея. Знам, че ми е нужно да се успокоя. Надявам се да ми напишеш поне едно писмо. Аз не мога да пиша повече. Целувам те много пъти, твоите устни вече са сини, а не мога да се спра…”
Бил Гейтс бе все още далеко от реализацията на идеята си във всеки дом и на всяко работно място да има компютър, а имейлите не бяха станали делничен начин за комуникиране. Трубадурското време беше далечен спомен, отдавна бе преминал и зенитът на „романите в писма”. Не си въобразяваше, че тяхната епистоларна връзка ще наподобява поне малко тази на Блок и Любов Менделеева. Завиждаше на Микеланджело, че е виждал във веждите на жената, която обича, „сводовете към рая”, но и го разбираше, защото просто беше обичащ човек като него. Беше му радостно и мъчно. Чувствата му бяха простички. Беше радостен, защото беше открил отварачката за консервената кутия на своето сърце, и му беше мъчно за огромното пространство, което трябваше да се прехвърля от гълъбите на пощенските пликове. Това правеше и живота му още по-опростен. Набелязал си бе книгите, които трябваше да прочете. Започнал беше да пише книгите, които се надяваше да издаде и да стане прочут, за да може да обикаля света. (Това го беше обещал с момчешка наивност на Оля и в момента не се интересуваше от околосветско пътешествие, а единствено от пътя си до нея.) Сутрин тичаше по половин час в парка, а след неизменния душ със студена вода се затваряше в хралупата на своя книжен свят. Изпитите в университета взимаше като безотказен робот. Шестицата за него беше повече от традиция. Зад гърба му говореха, че не е съвсем добре, и ако имаха смелостта да му го кажат в лицето, би се усмихнал в безропотно съгласие. Рядко се подвеждаше да излезе с колеги на заведение. Не оглеждаше дамите около себе си. Със Здравчето се сблъска случайно на два пъти в студентския стол, когато връщаше таблата и мръсните чинии. Забеляза я, защото съвсем далечно наподобяваше на Оля. Имаше безпаметно изрусени коси, дяволити сини очи и откровено демонстрираше, че е недостижима. Оказа се, че от две години движеше плътно със сериозен приятел, та шансовете му за успех не бяха повече от безнадеждни. Прие го като тръпка за предизвикателството. Възхищаваше се как потъват в безразличие усилията му да събуди внимание, опияняваше се от унижението и присмеха, с който се посрещаха неговите опити за контакт и ухажване. Остана като треснат от мълния, когато най-неочаквано колежката изяви желание да отидат заедно на ресторант, а след това без никакво притеснение сподели леглото му. Нейният приятел я вбесил, като се задявал с колежка, и тя държала да му натрие носа. По-говежда ситуация, колкото и да се бе напъвал, не би смогнал да си съчини. Тръпката се стопи като самотна и тъжна снежинка върху асфалт, а в същото време се чувстваше безкрайно омърсен, защото беше предал Оля, макар и тя да не го подозираше.
Делникът му пак надяна спартански одежди. Тичане, четене, писане, взимане на изпити. От време на време обикаляше редакциите, за да предложи по някой нов разказ. Писма до Оля пишеше всяка седмица, тя отвръщаше по-рядко – през месец, два или три. В повечето случаи го натъжаваше. Опитваше се да го убеди, че срещата им от десет дни е измислена и въобще не се е състояла. Мразеше лъжата и се боеше да не се прокрадне като черна сянка в техните отношения. Питаше го дали вече не си е намерил някакво българско момиче, дали се кара много с него, дали го целува така страстно както нея. Разбираш ли, кънтяха думите й, аз почти не те помня, наистина, не помня гласа ти, живите черти на лицето ти, не ми казвай, че и при теб не е така. Не че няма парещи от болка минути, когато получи негово писмо или чуе нещо свързано с България, тогава й става трудно да диша, иска й се безсмислено да плаче и да избяга някъде, където и да е. И ако в този момент тя напише в писмо какво изпитва, когато то е пристигнало вече при него, нейните чувства ще бъдат съвсем други. И това е абсурдът на техните нереални отношения. Повече няма да се видят или ако се видят, и то след две години, няма да бъде същото. Според нея би било още по-безсмислено да пристигне в България с някаква туристическа група, за да могат да се зърнат само за броени часове. Беше убедена, че не е в състояние да му донесе радост и се укоряваше, че го е разбрала толкова късно. По-рано би било по-лесно и за двамата. Сега пред тях нямало нищо друго освен тъмна пустота. Затова той трябвало да напише само едно писмо, за да се прости с нея и да посочи къде да се търсят след две години.
Не едно, а още много написа. Все още не бе дошло времето да изпраща имейли, иначе щяха да бъдат още повече. И за секунда не беше склонен да повярва, че Оля е права. Открил беше отварачка за консервената кутия на сърцето си и нищо друго не желаеше да приеме за съществено. Това беше житейският шанс, който нямат право да пропуснат, отвръщаше й той като запънато магаре. Беше склонен да воюва с времето, разстоянието, забравата, неясното бъдеще и получаваше отговор:
„На мен не ми е смешно, когато пишеш за чувствата си. На мен ми е приятно, ако им вярвам. А аз не им вярвам винаги. И в нашия случай това е по-скоро само лъжа, отколкото нещо друго. Не трябва сега да спориш с мен и да ме убеждаваш. Вижда се, че ние двамата с теб така обичаме себе си, че на нас ни е трудно да заобичаме друг. И в отношенията с останалите хора на първо място обичаме себе си – своята способност да чувстваме, изключителността на обекта на своята любов, изключителността и неповторимостта на отражението и на самата любов. Разбираш ли тази егоистична себелъжа?”
Подобни редове го правеха груб, невъздържан и злъчен, но Оля великодушно отвръщаше:
„Знаеш ли действително какво искам? Искам да обичам. Смешно ли ти е? На мен не ми е. Аз се страхувам, че ще съумея да го направя. Това може и да се каже, че е единственото, което искам съзнателно. Аз искам да обичам, да бъда винаги спокойна и уверена в човека, който е редом с мен, да не се съмнявам в неговата любов и вярност. Искам да имам деца – задължително две момчета, които да се бият и да имат синини и рани по ръцете и колената, да получават двойки, да се плъзгат непослушно по перилата, да късат дрехите си, да пера ризите им. Искам да бъда жена, разбираш ли? Искам да бъда първична, искам моята постеля да бъде топла, искам да чувствам своето природно начало. Такъв ли човек ти в действително обичаш, мое момче? На теб ти е нужно момиче – светло, ярко, звънко и красиво петно. Болно ми е да ти пиша това, но ти си ме измислил. Не исках да ти го пиша. На мен ми е топло от теб, от твоите писма. Те ми напомнят за жизнена светлина, но това е като лунна светлина в чужд прозорец. Това не е мое, аз нямам право на него и съм длъжна да се откажа…”
Тази светлина не е в чужд прозорец. За теб е. И е престъпление, че искаш да се откажеш, се гневеше искрено Марио, докато получи следващия пощенски гълъб:
„Не, не чакам да ми се напълни пощенската кутия, за да отговоря. Напразно ме обвиняваш във всички смъртни грехове. Дори тогава, когато не пиша, ми е приятно да знам, че теб някъде те има, че при теб всичко е наред, че мислиш понякога за мен. Аз много обичам красивите и задължително безполезни неща. Те украсяват живота. Ако е възможно да го приемеш – в мен говори егоистичното начало. Ти и нашите отношения, които са малко безмозъчни, смешни и безполезни в истинския житейски смисъл, украсявате живота. В дадения случай – моя. Радвам се и ценя това, макар и често пасивно, което е ясно от дългите мълчания и кратките писма. И още нещо – твоите писма са единственото реално отражение на нашите отношения. Когато хвърля писмото в пощенската кутия, то веднага става нереално за мен. Все повече ми се струва, че всичко това е измислена приказка. Красива и дълга, но на хората им е присъщо да се събуждат. Затова аз не искам даже да заспя и да видя приказен сън. Още преди това се страхувам от пробуждане. Не трябва да ме виниш за това, нито да ме упрекваш в душевна леност и черногледство. Напътувах се в облаците и сега с голямо удоволствие опипвам вещите с пръсти и дори ги пробвам със зъбите си, за да се убедя в тяхната материалност. Да, станах материалистка и не се страхувам да те разочаровам, защото в това виждам много повече здрав смисъл. Да, би ми се искало да те видя и един, и още един път, да се убедя, че ти си ти, а не някой друг… На мен животът ми е дал едни уроци, на теб – други. Аз не искам да те нараня, убедена съм, че ти си много интересен човек, но да обичам задочно, не умея, на това не са ме учили. Да скривам това от теб, да прикривам това с романтична флейта, не искам. Вижда се, че до сиво съм прозаична. И което е право – предпочитам добрата проза пред фалшивите стихове…”
Какви фалшиви стихове, повтаряше той и беше взел вече решението да замине при нея. Оля вече беше завършила института и след натрупването на опит в заводска лаборатория работеше в централата на обединение на хранително-вкусовата промишленост в Москва. Трябваше да замине колкото е възможно по-скоро.
Родителите му, които досега сравнително спокойно и стоически приемаха неговите странности и неординерност, след като узнаха за новата му идея, само дето не се гътнаха от инфаркт. Това, което е намислил, си е пълна глупост, дори и да отиде в Русия, дори и да се оженят, такива смесени бракове са обречени, статистически доказваше своята правота баща му. Той беше инженер, завършил в Германия, престоял няколко години в Белене като нечий враг и определено не долюбваше руснаците. След дълги митарства по нискоквалифицирани дейности най-сетне от десет години работеше в електроцентрала и не хабеше думите си за излишни приказки. Къщата се разтресе от нервния глас на майка му, тъй като тя беше властният човек. Беше само главен счетоводител във фирма за производство на чанти и кожени изделия, но командоренето й идваше като нещо органично, а и неизбежно за околните. Първо се разкрещя, после започна да се вайка и да оплаква съдбата си – защо точно своята, се питаше мислено Марио, а накрая започна да плюе по всички рускини, дошли в България, които нито умеели да готвят, нито обичали да чистят, нито притежавали вкус за обличане, а на всичко отгоре си кръшкали като за състезание.
Вместо да се вслуша в родителската гълчава, предпочиташе да препрочете песен от една книга за всички и никого – нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика… нещо неутолено, неутолимо е в мен – то иска да проговори. Жажда за обич… Дали собствените му родители съзнаваха, че са сътворили прекомерно книжен човек?

Първо отиде в Руското посолство. Не успя да се вмъкне при посланика. Пътят му бе пресечен от голобрад секретар, който го отведе в кабинет с кожени фотьойли и вежливо изслуша как той обича руско момиче и непременно държи да замине при него, за да се оженят. След като през цялото време на сърцераздирателната изповед секретарят кимаше съпричастно, дори и с разбиране, накрая заяви, че те – посолството, не се бъркали в сърдечните работи. Нямало шанс да му издаде виза за любов. Нямало такъв параграф. Ако иска да работи в Русия – има български организации, които пращат работници, – да се обърне към тях. Близо месец Марио обикаляше учреждения и офиси, където набираха дървосекачи и строители. Чакаше на опашки с хора, които притежаваха възлести ръце, яки гърбове и не особено угледни дрехи. Говореха за големи студове, за някакви резачки и техника, с която се работило при 30 градуса. Минус – естествено. Говореха още за огромни изкопи, в които се полагали тръби за газопроводи, за изграждането на нови жилищни блокове, за пари, за коли, за хладилници. Повечето бяха ходили ТАМ и пак щяха да ходят. Дали и неговите ръце щяха да станат така възлести, се питаше Марио и в съзнанието му избухваха батални сцени. Виждаше се с ушанка, топли ватени дрехи и гумени ботуши, качен във висока машина с вериги, която си прокарваше с ръмжене път в снежната буря. Вече чуваше нахъсаното стържене на мощния трион, който разтърсваше не само двете му ръце, а и цялото му тяло, докато многогодишният смърч с писък се стовареше върху замръзналата земя. Толкова се беше вживял в тези картини, междувременно беше изгледал „Гара за двама” вече за пети път, та резултатът някак си го изненада. В тези отрасли учудващо нямало никаква нужда от един завършващ филолог. Това го сломи. Рухна. С дни не излизаше от стаята си, отслабна с осем килограма.
Междувременно родителското тяло непрекъснато настояваше да го замъкне на психиатър.
– Ти съвсем си се чалнал – натякваше всеки ден майка му. – Трябва да ти се предпишат някакви хапчета. То и аз мога да ти сложа диагнозата маниакална депресия, но нека ти да го чуеш от някой друг.
На всичко отгоре цели три месеца нямаше пощенски гълъб от Оля. Бяха се уговорили в момента, в който разберат, че всичко е приключило, да си изпратят по един бял лист. Дори бял лист нямаше. На четвъртия месец започна да излиза с колеги по заведения. Вече бяха публикували първите му разкази, което, ако не друго, поне галеше творческото му самолюбие. След едно запиване в заведение беше поканил компанията вкъщи – да си допият. Две от момчетата – Васката и Ваньо, бяха негови колеги, с които преди години посещаваха литературния студентски кръжок, а сетне заедно обикаляха из редакциите да предлагат безсмъртните си творби. Двете момичета – едното по-закръгленичко, а другото по-височко, бяха познати на Ваньо от операта и се шегуваха, че изпълняват важните роли на първо и второ храстче в някаква постановка. Третото момиче се появяваше сред тях за пръв път. Оказа се също филоложка, но първокурсничка и братовчедка на второто храстче. Още в началото на вечерта Марио хареса неговата непревзетост и ненатруфеност. Косата му бе черна, веждите – вдигнати като запетайки, а в усмивката му се криеше нещо дръзко и предизвикателно. Въобще не приличаше на Оля. И брадичката й беше не овална, а удължена и нежна. Кой знай защо – а дали подсъзнателно не търсеше противопоставянето, – за себе си го назова Пипи Дългото чорапче, макар да нямаше лунички, а и косата му не бе сламено руса. Нещо много ведро излъчваше цялото й лице, нещо закачливо и жизнерадостно, светло и тонизиращо. Вечерта в заведението му беше приятно да гледа и следи реакциите точно на това момиче. Отдавна не му се беше случвало така да е привлечен и погълнат от някого. След като разсипа по чашите полска водка „Зубровка” и още замаян от предишния изпит алкохол, обяви, че ще прочете новия си разказ.
– Стига да не е много дълъг – обади се Пипи Дългото чорапче. Истинското й име беше Петя. Погледна я начумерен и разколебан.
– Нямаш ли резюмиран вариант? – добронамерено се заинтересува Васката.
– След като му се чете на човека, да чете – намесиха се като при синхронно плуване първото и второто храстче. Точно такава подкрепа му трябваше. Прочете текста почти на един дъх, като правеше почивки, за да си отпива от чашата.
– Е, какво ще кажете – попита той присъстващите с вид на човек, който току-що е забил българския флаг на Еверест.
В първите секунди стаята застина в мълчание. Като че ли всеки беше вглъбен в себе си или чашата отпред. Едва сега Марио изтрезня, осъзнавайки досадата, която е поднесъл.
– Разказът е суперски – изправи се от стола си първото храстче, доближи до Марио и го целуна по челото.
– Току-виж че би започнал да ти завижда ако не татко Хемингуей, поне Уйлям Сароян – изпъчи се Ваньо.
Забавен, проникновен, интригуващ – възторжено се заобаждаха и останалите гости. Единствено Петя не каза нищо и той нямаше как да не забележи, че веждите й запетайки бяха станали по-наклонени и по-близки.
– Ти какво мислиш? – попита я той.
Гласът й беше ясен и непресторен като лицето й.
– Нямах намерение да казвам каквото и да било. Сам си го изпроси. Да оставим, че четеш като първокласник. Ако трябва да бъда искрена, а аз не мога да не бъда – нищо не струва. Пълен боклук.
– Петя, бива ли да говориш такива работи – обади се братовчедка й.
Марио извъртя учудено глава и присви устни.
– Нека говори. Няма нищо притеснително. Убедена ли си в това, което казваш?
– Да предположим, че нищо не разбирам. Държеше нещо да чуеш и от мен. Сега го чу. Моля да ме извините, вече ми е време да си вървя.
Петя си тръгна веднага, без да се поддаде на увещанията на компанията да остане още малко. Следващите дни Марио беше раздвоен. Желанието и нежеланието го караха на няколко пъти да набира телефонния номер на Петя, а след това да връща слушалката на първоначалното й място преди разговора. Малко хора биха имали смелостта за това, което беше направила тя онази вечер, но той така и не успя да събере сили, за да се обади. Още очакваше писмо от Оля, макар че се бе забавило повече от обичайното. Получи отказ и от последното българско строително предприятие, което издигаше домове в Русия. Душата му помръкна и той наново потърси убежище в хралупата на книгите.

С Петя се срещнаха след две години пред книжарницата в лявото крило на университета. Вече беше спечелил, естествено с протекции, асистентско място. Излязъл беше и сборникът му с разкази, който бе отличен с награда от „Южна пролет”. Майка му все още твърдеше, че трябва да го заведе на психиатър, тъй като бил прекомерно затворен за хората. Това не пречеше на опитите й с неуморимо постоянство да привлича вниманието му към „добри момичета” на свои познати и приятелки, защото съвсем му било дошло времето да се задомява, а на него не му оставаше нищо друго, освен с ленива храброст да отбива атаките.
Петя първо го подмина и като че само извърна лице към него за да зърне веждите-запетайки и удължената й брадичка. Беше в дънки и с черна едроплетена мрежеста блуза. Черната й коса бе прихваната отзад с шнола, а двете й ръце притискаха до гърдите червена папка. Не беше убеден дали въобще го е забелязала сред множеството щъкащи студенти или нарочно е продължила напред по коридора, но не се поколеба да я настигне.
– Здравейте! – каза Марио, след като се изпречи пред нея и веднага се коригира: – Здравей!
Беше изненадана и едва не изпусна папката от ръцете си. Поне не го е подминала преднамерено, даде си основание Марио и продължи жизнерадостно:
– Къде се губиш толкова време, че не може да те види човек? – в момента, когато изричаше фразата, знаеше, че е сгрешил с интонацията и че лесно може да бъде посечен.
– Временно се криех в Булонския лес, но който ме е търсил, и без фенерчето на Диоген ме е откривал.
Веждите й пак бяха повдигнати в единия край като за наказателна акция, а устните й бяха леко удължени в присмехулна усмивка.
– Добре, този път не искам да се заяждаме… – помирително започна Марио, но веднага бе прекъснат от нея.
– Нямам никакъв спомен да съм се заяждала, а смея да твърдя, че притежавам добра памет.
– Паметта не я подлагам на съмнение, но все пак… Имам повод да те почерпя и няма да допусна да ми откажеш.
– Много странно ми звучи, а още повече хич не обичам ултиматуми. Имам алергия към диктатурата на мненията – Петя го каза без излишна злост и понамести без нужда папката пред гърдите си, но като че ли позата й вече бе по-умерено войнствена, отколкото преди малко.
Отдавна не се бе сблъсквал с усещането, че би могъл да бъде уязвим с всяка изречена дума. Това не беше ли игра, в която държеше да участва?
– Преди доста време беше изразила едно мнение…
Тя пак не го остави да се доизкаже:
– Ти търсеше ръкопляскания и получи достатъчно. И сега държа на мнението си.
– Точно това е поводът да ме удостоиш с радостта да те почерпя. Оказа се, че „пълният боклук” получи награда. Да им се чуди човек на глупаците от журито… Ще мога ли да разчитам на твоята благосклонност към мен?
– По-скоро би могъл да разчиташ на мойто снизхождение към глупаците от журито. Добре. Току-виж съм се оставила за своя изненада да бъда толкова лесно убедена. Къде и кога?
Прямотата и деловитостта й му подействаха като адреналин.
– Днес в седем, но те оставям да избереш – „При орлите” или във „Вълците”?
– Отгатвам искреното ти желание да ме захвърлиш на вълците, и то само заради някакъв си нехаресан от мен разказ. Не съм Червена шапчица, не нося храна на баба си и не ме е страх.
– Мнителна си, но предполагам, че заведението ще ти хареса.
– Не, не съм мнителна, просто днес съм учудващо сговорчива.
Хареса й. Не че беше нещо изключително. Заведението беше разположено в уютни стаички в двуетажна къща със закачки в обзавеждането (стрелки и надписи упътваха в коя бърлога на вълка да се приютиш) и менюто (някои ястия носеха названия като „Мечтата на Вълка” и „Забавление за вълчета”). Оказа се, че независимо от крехката си фигурка Петя спазва някаква диета и си поръча само огромна вълча салата с бира „Хайнекен”. Разговорът скачаше от тема на тема и без да са изпушили лулата на мира, като че ли томахавките бяха временно закопани. Наложило й се за една година да прекъсне следването, тъй като трябвало да се грижи за баща си, който преживял тежка катастрофа. Майка й починала, когато била на 10 години, и отрано привикнала да се грижи сама за себе си. Сега успоредно със следването давала частни уроци по английски език – била завършила езикова гимназия, участвала в някакво предаване за деца в телевизията и два пъти в седмицата ходела на фитнес за тонус.
– При този режим на живот ме гонят подозрения, че нямам голям шанс да се промъкна през железните решетки на твоя график.
– Въобще и не се надявай. Трябва да ти призная умението да решаваш задачи с понижена трудност.
– Точно бях почнал да се питам дали бирата не те е направила толкова незлоблива тази вечер.
– Не е от бирата, от салатата е, а и от характера ми.
– Ти на заядливостта характер ли му казваш?
– Ти пък си злопаметен и все се връщаш към онзи случай преди две години, когато сричаше някакъв текст, от който нищо не можеше да се разбере.
– Не е вярно. Исках да вдигна наздравица за твоите бъдещи успехи – например в телевизията или където и да е било.
– След този тост няма начин да не се разцивря над покривката. Все пак исках да ти кажа, че се радвам за това, което си успял да направиш през тези две години.
– Не е кой знай колко – скромно отбеляза Марио.
– Хайде сега, няма да те утешавам излишно. Естествено, че трябва да го приемеш единствено като добро начало.
Изпрати я до входа на кооперацията в близост до Английското посолство. След като си подадоха ръце за сбогуване, Марио се наведе, за да я целуне, но тя се отдръпна и той се засмя, тъй като почти очакваше реакцията й като отговора на задача с понижена трудност. В следващия момент тя се надигна на пръсти и го целуна бързешката по бузата.
– За хубавата вечер и за това, че не разбирам от разкази.
– Звучи като оправдание и не е в твой стил. Но все пак стъпчица…
– Не, не, не си фантазирай толкова – отвърна му Петя и затича по стълбите.
Следващата седмица той купи билети за „В очакване на Годо” в Театъра на народната армия.
– Да не си помислиш, че влагам някакъв подтекст в избора на постановката. Нищо лично.
– Мисля, че ще е пълен театър на абсурда, ако дойда.
Пристигна пет минути след началото на пиесата. След още една седмица той разбра, че не му е възможно да не я вижда всеки ден, защото непрекъснато мисли за черните й коси, за веждите-запетайки и удължената остра брадичка, за малките гърди с големи зърна и за жизненото й тяло, за хапливия й език. След три месеца Петя имаше закъснение, което хвърли в паника повече нея, отколкото него. Естествено, той беше лошият, защото като мръсен егоист не си беше направил труда да я опази. И ако досега я беше виждал хаплива и заядлива, то беше нищо в сравнение с торнадото, което го поде нагоре и го запрати в земята. Тя нямала намерение да се жени толкова рано. Нямала намерение да ражда толкова рано. Трябвало първо да завърши следването си, а и други поети ангажименти. На всичко отгоре не го обичала толкова много, за да се оженят. След вулкана от парещи думи и разтърсващи упреци призна, че той е най-добрият човек, когото е срещала.
Родителите му посрещнаха вестта с естествена радост и нормално притеснение. По-възторжена естествено, че бе майка му, която съвсем се беше отчаяла от успеха на мисията си да го сватосва с момичета на свои познати и близки. На Петя подари пръстена, който бе семейна ценност и бе предаван от баба й на майка й, та до нея. Разплакана и разчувствана от предстоящото събитие, тя призна пред Марио, че скрила няколко от получените писма на Оля, защото смятала, че от онази връзка нищичко нямало да излезе, а само му пречела да бъде нормален човек.
Помисли си, че по-добре би било, ако въобще не бе му казала. Обичаше родителите си, споделяше всичко с тях, вярваше им, но това, което беше сторила майка му, направо му се струваше чудовищно. Не се бе запитал дали Петя е отварачка на консервената кутия на сърцето му. Знаеше, че не може без нея, знаеше, че тя носи тяхното общо продължение, и това му беше достатъчно, за да гледа ведро в бъдещето. Опитваше се да си представи каква хексаграма се е получила според Голямата книга на предсказанията: първо запомняше формата, затваряше очи и проследяваше образите, които изплуваха в съзнанието му. Най му харесваше хексаграмата с номер 58. Две езера са съединени така, че се обогатяват взаимно, за да дойде щастието от баланса от вътрешния мир, помирението и спокойствието, а летежът на въображението му го отвеждаше към успешно И чинг тълкование. Таеше съмнения, че връзката с Оля е измислена (това нямаше смелостта да си го признае съвсем), и за да не изпада в конкретиката на анализа, пътуваше в мъглявината на Андромеда, като потъваше в блажения си книжен свят.
На сватбата присъстваха трийсетина души, които не си задаваха излишния въпрос защо е избрано заведението „При орлите”. Кум и кума бяха неговият колега Ваньо и „третото храстче” от операта Валя. Колкото и майката на Марио да настояваше младите да живеят при тях, той беше категоричен, че трябва да си намерят квартира. Още не бе в състояние да й прости посегателството върху личната му кореспонденция, макар че вече да беше безсмислено да й се сърди точно за това. Наеха гарсониера „лукс” на седмия етаж в жк „Младост” 2 и няколко седмици като че ли им бяха достатъчни да попривикнат с новото си жилище. Пет месеца след сватбеното тържество на света се появи малко, червено, ревящо същество, наречено с величественото име Виктория. Марио се стараеше да е примерен баща, но беше непохватен не само в къпането. Когато държеше бебето в ръце, Петя винаги се опитваше да го следи с поглед, тъй като му нямаше много доверие. Това, че мъничкото същество непрекъснато ревеше, непрекъснато имаше някакви колики, непрекъснато имаше някакви претенции към ежедневието и обсебваше и делника, и нощта им, като че ли влияеше на Марио за първоначалната му привързаност.
Трябва да те обичам безкрайно, за да запазя способността да те изстрадам, си повтаряше той една отдавна запомнена фраза и беше убеден, че в момента, макар и да се винеше, обичаше повече Петя, отколкото онова обсебващо ревящо същество.
Виктория беше станала на месец и половина, когато изпрати писмо до Оля. Призна й, че са крили от него нейни писма, призна, че вече е женен, че има дъщеричка и след колебание написа, че продължава да я обича. Отговорът й получи след седмица в университета. Не можела да опише радостта си от неговото писмо. Била горда с книгата му и наградата, нали й беше обещал да стане известен, да обикаля целия свят и да раздава автографи на почитателките си. Вече знаела за събитията около него и оценява, че й казва цялата истина, вместо между тях да се прокрадва лъжа. Сега се чувствала самотна. Наскоро се разделила с приятел – художник, по-възрастен от нея с 20 години, тъй като трябвало да му обясни, че между тях не може да има бъдеще. Виждала се на кръстопът – объркана, самотна, непотребна. Боядисала си сега косата кестенява и нямало да я познае. Много се радвала на неговото лично щастие и на дъщеричката му. Тя – неговата вярна 10-а жена – е убедена, че техните трако-команчо-русначета ще се появят едва в следващия им съвместен живот, но той не трябва да страда от това.
В другото си писмо Оля пак го наричаше „мой храбър трако-команч”. Споделяше, че имала големи притеснения около здравето на майка си и се налагало да направят редица изследвания, без да успеят да й сложат точна диагноза. Нейната приятелка Люся, разведена от две години, имала момче Вова, с което Оля напоследък често си играела и го водела в зоологическата градина. Почти била взела решение да започне работа в нова частна фирма, която се занимавала с внос и износ на хранителни продукти, а това щяло да й осигури и много командировки в чужбина. Пак целуваше устната му до посиняване. Третото й писмо беше много кратко. Идвала с представители на фирмата в България. Ако смята, че е подходящо да се видят, да изпрати телефон или адрес на приятел, чрез когото да се свърже при пристигането.
Подходящо – що за глупости пишеше Оля. Дали било подходящо? Четири години беше мислил и си беше представял тази среща. Беше се виждал във въображението си с нея на корабче по Москва река и в лодка по каналите на Санкт Петербург, и в Сочи, където тя беше ходила да почива, беше се виждал и в Бургас, и в Албена, и на Слънчев бряг, и в София, особено в центъра на София, да се целуват с Оля като ученици в градинката пред Народния театър под учудените погледи на играчите на шах.
Изпрати й служебния телефон в катедрата и за всеки случай телефона на Васката, колегата, който още беше ерген и бе постъпил на работа в полицията. На него единствено беше разказвал цялата история с Оля и той единствен притежаваше кредит от безпрекословно доверие. Пусна плика в кутията с надпис „Pаr аvion” в Централна поща. Когато гледаше как белият правоъгълник потъва в прореза, все едно че някакво невидимо животно го засмуква, за да го сдъвче с охотата на делника, осъзна, че в този акт има нещо налудничаво. Нещата просто не бяха и не можеха да бъдат същите. Консервената кутия на сърцето му бе разтворена, но вече принадлежеше на друг. Дали не беше само параноично дрънкащо на ламарина въображение? Като рибар-утопист, надвесен над житейската река – всеки миг различна, според мъдрите хора, – бе захвърлил кукичката, без да очаква златна рибка, готова да изпълни трите му желания.

Седмица преди да пристигне, вече го знаеше. Пламтяха ушите му. Чувстваше се зареден от излишна енергия и се опитваше да извършва неща, които беше отлагал със седмици. Поправи нощната лампа и едното краче на детското кошче, смени патроните на батерията в банята и вече не капеше вода след спирането й. Целуваше Петя толкова често, че дори и тя се учуди на неговата любвеобилност. В същото време плачът на Виктория сега го дразнеше повече, отколкото преди, и когато беше негов ред през нощта да люлее кошчето, движенията му бяха отривисти и нервни. Напомнянето за покупки приемаше на нож – последния път бе забравил на връщане от работа да вземе памперси – и дори повишаваше тон, което не му беше съвсем присъщо.
– Какво има? Случило ли се е нещо? – питаше Петя и се опитваше да надникне в очите му, а Марио извърташе поглед и гузно мрънкаше, че нямало абсолютно нищо, а само от време на време се чувствал уморен.
– На мен ли се опитваш да говориш за умора – продължаваше да упорства Петя и той се напъваше да не изтърве някоя крива дума, защото знаеше, че ще пламне скандал, труден за погасяване. Предпочиташе да излезе за покупки или да се захване да поправя нещо вкъщи, което да му осигури тишина, но никъде не успяваше да си намери място и се шугаше като улав, като хващаше и оставяше поредна книга от библиотеката.
Сърцето му подскочи само като я чу по телефона. Беше освободил деня си от упражнения и ангажименти в университета. За вкъщи бе осигурил памперси, храна и сокове за цяла седмица. След йезуитската сутрешна целувка при напускането на дома съобщи невинно – ще идват колеги от Велико Търново и може да позакъснее.
– Добре, само те моля да не прекаляваш със закъснението – каза Петя и пръстите на дясната й ръка затрептяха като крило на пеперуда, но забързан да се вмъкне в асансьора, той не зърна милия знак.
В 10,30 пред хотел „Радисън”, зад опашката на коня, възседнат от Цар Освободител, спря черно беемве и от него енергично изскочиха двама млади мъже в светлосиви костюми. Единият беше чернокос, другият – русоляв, но и двамата притежаваха къси вратове и широки рамене, а мускулите им загатваха за себе си през тънкия плат. Чернокосият отвори предната лява врата и подаде ръка на русокоса елегантна жена в тъмносиньо костюмче с черна правоъгълна чанта. Марио запримига изненадан. Беше му писала, че косата й е вече кестенява. Не беше по-малко стройна, отколкото преди четири години. Строгата й елегантност го притесняваше. С поовехтяло карирано костюмче той стърчеше смутено като първокласник с букет от седем алени рози встрани от портиера с лампазите. След като заобиколи предницата на колата, Оля направи няколко бавни крачки. Обувките с остър нос и високи токчета като че се колебаеха върху жълтите павета. Едва тогава тя го забеляза, затича се с разперени ръце, прегърна го и го целуна по устните.
– Не мога да повярвам – само успя да промълви Оля.
– То не си е за вярване – отрони Марио и поднесе букета.
– Ти носиш ли твоята половина от банкнотата? – попита го тя с изкусителна усмивка, а сините й очи палаво го оглеждаха. Чак сега си припомни, че когато я изпращаше на летището, тя разкъса банкнота от един български лев, като заяви, че всеки е длъжен да пази своята част, за да се разпознаят, когато наново се срещнат. Досущ като в криминалните филми.
– Голям съм глупак, щом съм я забравил. Значи не съм аз – мрачно констатира Марио.
– Не, не си голям глупак, ти си моето малко глупаче и не се тревожи излишно, защото и аз съм забравила своята половина.
Светът се беше залюлял пред Марио. Щеше му се да се ощипе, за да се увери, че е истина. Оля беше пред него, Оля, не пощенски плик, написан от нея, или някаква снимка. Жената, която беше желал цели четири години. Жената, с мисълта за която бе заспивал и се бе събуждал – нож или отварачка…
Междувременно към тях се приближиха двамата млади мъже и тя ги представи: Игор – чернокосият, и Миша – русолявият, собственици на фирмата, чието име Марио тъй и не запомни. Макар и да бе описан като „стария, добър и верен приятел от България”, когато момците стискаха ръката му, имаше чувството, че ще смачкат пръстите му, и не беше убеден дали не го правят умишлено.
Изчака във фоайето, докато се регистрират на рецепцията и пиколото им помогне да си пренесат багажа в стаите. Четиримата пиха кафе в дневния бар и узна, че след броени минути за тях започва поредица от делови срещи. Оля заговори бързо и сърдито нещо на мъжете, но той тъй и не разбра точно за какво спорят, докато тя не му обясни, че ще бъде уморително за него да присъства при деловата им работа и най-добре направо да се видят в седем часа в ресторанта на горния етаж на хотела, където били поканени от българските си партньори. Тогава можело да се видят като хората. Оля се наведе над ухото му, за да прошепне, че няма възможност още сега да бъдат заедно. И още – нали той няма да страда излишно тези няколко часа и няма да заглежда никакви момичета по улицата…
Времето си уплътни в библиотеката. Разлистваше страници, погледът му скачаше по редовете, но прочетеното въобще не достигаше до него. Все едно, че по книгите преминаваше някакъв чужд поглед и усърдна гумичка забърсваше думите след него. Преди да се качи в ресторанта, желанието за движение го отведе зад Парламента и „Александър Невски”, после се спусна към „Дондуков”, заслушан в нервното дрънчене на трамваите, а преди ЦУМ сви покрай Президентството и Националната банка по „Московска”. Пристигна с десетина минути закъснение и както очакваше, гостите вече се бяха настанили около масата. Четирима мъже – явно представителна извадка на българските партньори, допълваха компанията. Столът до Оля беше празен и очевидно запазен за него. Поздрави учтиво присъстващите и в отговор получи – поне така му се стори – снизходителни усмивки. Интересуваше го само и единствено Оля, та се успокояваше, че е длъжен да изтърпи всички, колкото и да са досадни. Очите на Игор и Миша вече блещукаха като свещички на коледна елха и доказваха, че деловите преговори са преминали благотворно и напоително. Шопската салата в огромни и дълбоки порцеланови чинии пред руснаците – елементарен подход, за да се опознае българското – бе току-що начената. Пиеха ракия „Цар Симеон” и бутилката беше оставена между двамата.
– Как си? – попита го Оля.
– Особено. Трудно ми е да го формулирам. А ти?
– Не те обичам такъв намусен, усмихни се. Днес имахме тежък ден, но и успяхме да свършим хубава работа. Как е дъщеричката, плаче ли много? Нося й подарък – едно бяло плюшено зайче с много дълги уши.
– Много съм ти благодарен. Виктория плаче като за световно.
В следващия момент българските партньори „отнеха” Оля. Доколкото успя да отгатне, двама от тях бяха представители на „Булгартабак”, а другите – на някаква винарска изба. Естествено, че се говореха скучни неща, като за качеството на тютюна, за обема на производство, възможности за експорт. Винопроизводителите се тупаха в гърдите, че подлудили англичаните със своите вина и оставили зад тях да им духат праха Чили, Нова Зеландия, Аржентина, Гърция… Следваха неизменните тостове за доброто партньорство, за българо-руската и за руско-българската дружба. После присъстващите започнаха полуистерична надпревара кой кои кътчета на планетата е посетил и Марио го гнетеше мрачното чувство, че е попаднал не сред търговци, а сред туроператори на ваканционни агенции. То не бяха разходки из Париж, Лондон, Мадрид… то не бе Rue de Rivoli, Oxford Street, Trafalgar Square или Casa de Campo… Пълен отврат – си повтаряше Марио и едва изтрайваше плезенето на могъщите пътешественици. От време на време Оля като че ли се сещаше кой стои до нея и усмихнато го подпитваше: Как си? Пак ли не можеш да го формулираш? А той отвръщаше безмълвно с поглед, насъбрал цялата черна мъка на човечеството. Безпредметно беше да напомня за перспективата за несъществуване. Преди него бе формулирано, че тъй като предмет на историята е само и единствено отсъствието, именно то може да бъде припознато винаги и в много по-голяма степен от присъствието. Дали вече чувството му не бе запратено на бунището на историята, дори и да е било талантливо съчинено? Само за миг си представи как в момента Петя чипка Вики във ваната, как във въздуха се разпръскват радостни водни капки и бебешка гълчава, как майката присяга да вземе хавлиената кърпа от стола, тъй като той отсъства, за да я подаде, и да повие малкото розово телце. В този момент Оля заговорнически под масата постави пръсти върху ръката му. Мимолетен допир, нищо съществено, но блага топлина се плисна из тялото му и го наелектризира, за да го тласне към общуване. Почна по-често да си досипва ракия в чашата, опитваше се по-смело да се включва в общия разговор, независимо дали темата бе посветена на пътешествия, кулинария или търговия с тютюн и вино.
Когато някой предложи да отидат на бар, той го прие толкова естествено, все едно, че идеята беше негова. Светлините танцуваха по тавана, силата на музиката пресичаше всякакви опити за вербално общуване, а кехлибареният алкохол в кристалните чаши не беше достатъчно основание за утеха.
– Кога ще те видя? – за сетен път питаше той Оля и отгатваше усмивката й в тъмното.
– Нали ме виждаш. Утре заминаваме за Варна и оттам се прибираме.
– Това не може да бъде истина, нали?
– Истина е.
Това успяха да си кажат, когато телата им бяха сплетени едно в друго на дансинга и Род Стюарт пееше „Every Beat of my Heart”, а Марио усещаше, че сърцето му отдавна е престанало да бие. След това Миша, макар и леко да залиташе докато се провираше между масите, танцува с Оля, а после и партньорите почнаха да се надпреварват с галантност на дансинга, от което всемирната тъга го сграбчи с натраплива загриженост. С нетърпение изчака момента да се върне на мястото си, за да й съобщи на ухото, че ще я открадне от компанията. След още един танц, този път с Игор, тя съобщи на компанията, че е уморена и отива да си почива в стаята. Не е нужно да се безпокоят, защото Марио ще я изпрати.
Едва бяха затворили вратата и ключът се бе превъртял с тиха метална въздишка, когато устните им се сляха, а дрехите сами почнаха да се свличат по пода. Първо той влезе в банята, после – тя, а голите им тела светеха от нежност и желание за близост, като се откриха в леглото. След това устните му се отделиха от нейните устни и тръгнаха да пътешестват по шията й по едрите зърна на гърдите й, по плоския й корем и следващото тайнство… Целувките му покриваха всеки милиметър от кожата й. Усещаше твърдостта на своята мъжественост и тя се насочи там, откъдето щеше да изригне общото тържество на телата им.
Точно в този момент от вратата се чу тих звук. Отначало на Марио му се стори, че си въобразява, но чукането се повтори и потрети, като всеки следващ път силата му нарастваше, а вече бе придружено и от глас:
– Оля, добре ли си? Оля, сама ли си? Оля, отключи вратата да вляза.
Оля постави длан върху гърдите на Марио и му прошепна: „Това е Миша. Той е винаги много загрижен за мен”. Чукането по вратата прерасна в блъскане, а гласът се извиси в крясък.
– Оля, отвори, че ще разбия вратата, Оля, чуваш ли ме!
Тя скочи от леглото, направи няколко крачки, но без да приближава вратата, започна да успокоява Миша, че си била легнала, че е много уморена, че иска да бъде сама и че много му се моли да я остави на мира, защото утре ги чака тежък ден.
– Миша, слушаш ли ме, Миша, Миш, моля те, иди си легни, защото и аз искам да почивам – ласкаво говореше тя.
Ударите по вратата станаха по-редки и по-тихи, докато съвсем заглъхнаха. Тялото на Оля отново се долепи до Марио, но неговата мъжественост се беше стопила. Скоро и тя го усети, погали гърдите му и каза утешително – на всекиго се случва. Марио не знаеше какво да отвърне. От четири години беше мечтал, сънувал и си бе представял този момент, когато Оля ще бъде до него. Чувстваше се предаден от собственото си тяло. Беше смазан. Всеки момент очакваше отново вратата да започне да кънти и неканена бучка страх се впиваше в стомаха му, без да успее да я прогони. Отхвърли завивките, започна да събира дрехите по пода и трескаво да се облича. Едва когато беше готов, погледна към Оля. Беше вече седнала на леглото, облечена в светлосиня копринена нощница с тънки презрамки, и го наблюдаваше мълчаливо. Приближи до нея, наведе се и потърси устните й. Този път от допира не избухна искра, но не се запита дали е пъхнал главата в хладилника. Погали косата й и се вгледа в очите й, без да може да се открие в тях. Отдръпна се бавно от нея, без тя с най-малък жест да покаже, че иска да го задържи.
– Дали ще се видим пак? – каза той, без да вярва, че го е произнесъл.
– Има ли смисъл да се видим пак – отвърна тя и думите му се видяха толкова естествени, че не намираше причина да противоречи. Въпреки това продължи да настоява.
– Има смисъл, разбира се. Всичко има смисъл – и скъсаният лев, и изписаните писма, и очакването… Някой ден, в някой час, в някоя държава…
Тя продължи:
– Да… някой ден, в някой час, в някоя държава, може би… Кой ли знае? Да не забравиш подаръка, който съм донесла за дъщеря ти – и тя му подаде найлоновия плик с дългоухо бяло плюшено зайче.
Когато той беше вече до вратата, целувката беше по-дълга и много по-тъжна, отколкото и двамата желаеха да бъде. Дежурният на рецепцията в хотела го изгледа сънено, мрачно и подозрително, но Марио и без това бе почнал да се чувства като престъпник. Смълчаните улици на София го накараха да осъзнае, че вече е три часът сутринта. Такси успя да хване на Орлов мост. Освен номера на блока си в „Младост” 2, по време на пътуването не каза никаква дума. Обиден от мълчанието, шофьорът му поиска 10 лева. Знаеше, че е най-малко двойно от нормалното, но нямаше сили за разправии и му хвърли с омерзение банкнотата.

Събу си обувките в коридорчето и влезе на пръсти в стаята, без да пали лампата. Детето плачеше, а Петя люлееше кошчето.
– Ти ли си, Марио? – попита тя сънено.
– Аз съм, разбира се, кой може да бъде друг? – отвърна троснато той, като търсеше приемливо оправдание за закъснението.
– Колко е вече часът? Викито е много неспокойна тази нощ, често се буди и плаче.
Раздразнен от чувството си за гузност, прие думите й като обвинение. Нервно засъблича дрехите си, като ги хвърляше на близкия стол, и заговори с повишен тон.
– Знам, че закъснях. Много закъснях. Трябва ли да се извинявам за това? Трябва ли да искам извинение? Случи се. Какво да правя? И да се извинявам, и да не се извинявам – все тая.
– Не се извинявай! Аз много се притесних. Смятах да се обаждам в полицията да те издирват. После си помислих, че си решил вече никога да не се прибереш…
– Как няма да се прибера? Нося дори подарък на Вики – бяло пухкаво зайче.
Марио легна до Петя и усети, че тя доближава устни до ухото му.
– Благодаря ти, че се върна.
Не вярваше на чутото. Тя му благодареше, че се бил върнал. Той, идиотът, бил благоволил да се върне. Дъхът му спря. Ръката му сама се докосна до тялото й. Плахо започна да я гали. Устните им се допряха, но бяха все още далечни.
– Просто трябваше да приключа с една работа, разбираш ли?
– Недей да ми обясняваш – постави тя пръст на устните му. Той продължи да целува лицето й и усети, че по страните й се стичат сълзи.
– Недей така, моля те. Вярно е, че много закъснях…
Детето, което като че ли досега беше утихнало само за да бъде мълчалив свидетел, наново се разрева. С едната ръка Марио залюля кошчето, а с другата продължи да гали Петя. Утрото не беше далеко.
На следващия ден, някъде към обяд, циганката, която редовно инспектираше контейнера за боклуци, откри в найлон съвсем новичко бяло плюшено зайче и с премрежен поглед си представи как ще му се зарадват четирите й деца.