КЪМ НАЧАЛНАТА ИСТОРИЯ НА “ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК”

Никола Инджов

В бр. 33 на в. “Словото днес” акад. Иван Радев обнародва твърде интересни бележки под заглавие “Литературен вестник” – за неговата начална история”. Като главен редактор-основател на изданието и аз имам какво да добавя към темата. Още повече, че действащите лица във въпросния политически маскарад се появяват тук-там и днес. С изключение на Георги Спасов, лека му пръст! Той претърча през злободневието с коварния призив за „разграждане” на обществено-политическата система, което в края на краищата доведе до безумна разруха на реалните ни опори в развитието на света – промишленост, селско стопанство, здравеопазване, образование, обществено осигуряване и т.н. Сега никой не се пита дали Георги Спасов, скоропостижно нарочен покрай политиката за поет, се е досещал, че телевизията го показва в едър план и в централно време като партиен говорител не за друго, а за да прикрие истинските разрушители. За него, както и за някои главоломно нахлули в тогавашното обществено пространство витии, може да се каже, че са били употребени с безмилостна политическа енергия. Жалко за тях, но не трябва да забравяме, че употребените са показвали нравствена съвместимост с идеите за разграждането на страната, камуфлирани от самите тях като идеи на демокрацията и свободата на личността.
Така или иначе, нагонът към разграждане се прояви и в литературата. Обсебването по политически причини на “Литературен вестник” има своя предистория и тя започна може би тогава, когато група литератори се отделиха от Съюза на българските писатели, основаха т.н. Сдружение на български писатели и веднага поискаха от министър-председателя да се предадат на тяхната формация имотите на цялата гилдия. Преди това бяха приватизирали вестник “Литературен фронт” – задължително условие да се вредят за финансова и идеологическа издръжка при “Отворено общество”.
Днес и сдружението, и вестникът напомнят еднозначно политическата агресия на периода, наречен преход, и не са в състояние да изменят горчивата констатация, че хора на перото разграждаха духовния живот на нацията. Любопитен факт е, че само от Литературния институт към БАН в първия посттоталитарен парламент имаше петима души – Елка Константинова, Йордан Василев, Александър Йорданов, Михаил Неделчев и Едвин Сугарев! С възможностите на народни представители, на лидери на партии, един – председател на Народното събрание, друг – председател на Общото събрание на БАН, те можеха да направят много! Например, да приемат закони за българския език, за освобождаване на българската книга от високо данъчно облагане, за създаване на общ творчески фонд в културата, за признаване на данъците от хонорарите при изчисляването на пенсиите и т.н. СБП в лицето на неуморимия Николай Хайтов внесе в парламента проект на Закон за българския език – не бе разгледан. Радой Ралин говореше на многолюдни публични събрания за необходимостта от създаването на Пенсионен писателски фонд – не бе чут. “Разграждането” на литературата като творческа, издателска и разпространителска система се осъществи най-бързо и най-лесно.
Случилото се с “Литературен вестник” е всъщност повторение на операцията с “Литературен фронт” и още някои подобни вестници и списания. Така че който и да беше главен редактор на “Литературен вестник”, той подлежеше на гръмогласни атаки, за да остави изданието да премине в политическата орбита на вестник “Демокрация”. Обстоятелството, че този главен редактор бях аз, създаваше редица улеснения, тъй като бях и последен главен редактор на в. “Литературен фронт” докато бе орган на СБП. Фигура твърде удобна, за да могат някои деца да отклонят общественото внимание от всеизвестни нюанси във властването на бащите си в същия вестник, в същия писателски съюз. Спомням си, че оставката ми като главен редактор на “Литературен фронт” първи поискаха Едвин Сугарев и Владимир Левчев – от трибуната на някакъв митинг. Те двамата очевидно много бързаха веднага след дебютните си книги да получат и оглавят някое готово издание. Почти по същото време в едно предаване на “Всяка неделя” поиска оставката ми и Марко Ганчев. Вярно, той каза за мое успокоение, че съм бил добър човек. Прозвуча ми като самооправдание за това, че именно Марко Ганчев преди години бе станал поръчител за приемането ми в БКП…
Не съжалявам, че отдадох една година от живота си на “Литературен вестник”, въпреки че заради положението ми там в някои моменти усещах “на клеветата зъба”. В един шуменски вестник Георги Мишев ме определи като “дългогодишен пратеник на Държавна сигурност в Латинска Америка”. Да се възгордее човек от такива думи, ако не прозираше целта да бъда сатанизиран, за да се оправдае “синята атака” срещу “Литературен вестник”. С насмешка си припомням това интервю на автора на “Дунав-мост” и ми се ще да споделя, че година по-рано и аз бях изпитал страх от Държавна сигурност. Ето как стана.
През лятото на 1989 година получих по пощата на домашния си адрес стихосбирка от непознат ми тогава автор, за когото само бях дочул, че е издал един брой на неразрешено официално списание и заради това е под наблюдение на специалните служби. В индексното каре пишеше, че авторът ще приеме с благодарност отзиви за своята книга – и се посочваше адрес. Прочетох стихосбирката с интерес, почувствах, че това е един даровит човек, и реших да му напиша писмо. И точно когато залепвах плика, се сетих, че сам се пъхам в устата на вълка – нали следят и кореспонденцията на дисидента? Реших да не пращам писмото по пощата, за да не бъде засечено, а да го занеса и да го пусна лично в пощенската кутия на посочения адрес. Озовах се в лабиринта от недостроени нови и недоразрушени стари улички зад пазара “Красна поляна”. Нямаше система в номерата на блоковете, затова се обърках и попитах случаен минувач къде се намира блок едикойси номер. “Ето го – посочи той – оня високия блок на МВР!” Представете си как се вцепених. Уж се пазех от Държавна сигурност, а отивах към едно от леговищата й… Да поясня, че живеещият в блока на МВР се настани в “Литературен вестник” на моето място – може би по право, произтичащо от инсинуацията, че за длъжността има определени кадрови изисквания…
Този случай е показателен, че във времената, когато бе присвояван “Литературен вестник”, някои хора проявяваха нравствена съвместимост с господстващия политически режим заради миналото си. Аз нямах подобни опасения… и точно в това бе моят проблем. Бях, освен всичко друго, и неудобен свидетел.

Акад. Иван Радев пише:
“Тъй като много от упреците тогава, а и по-късно към изданието са били свързани с Инджов, заради него на “Литературен вестник” се гледаше едва ли не като на “червено издание”, длъжен съм да направя следните изявления. Може да звучи неубедително, но той никога… не се е налагал в него, не го е подчинявал на лични или партизански пристрастия. Не съм бил близък с Инджов. Доколкото го опознах тогава, нито характерът му, нито практическите условия предполагаха негово доминиращо участие и присъствие”…

Мога да документирам твърдението на академика с извадки от програмната статия на вестника, публикувана на първа страница в първия брой с дата 24 май 1990 година под заглавие “ЛВ – състояние на духа”:
“Идеята известният литературен алманах “Янтра” да прерасне в неизвестен засега литературен вестник, бе подкрепена от мнозина творци на словото… ЛВ няма претенциите на официоз… ЛВ е по-скоро израз на състоянието на духа в писателските среди. Дух, освободен от усмирителната риза на тоталитаризма, но смутен в някаква степен от крайната политизация на мерилото за гражданско поведение. Ето защо ЛВ се появява като територия на литературния талант, отдалечена от нелитературните страсти и междуособици…”
“…Тази платформа… се опира на класическата традиция на българския литературен печат – подкрепа на писателското достойнство, защита на националните духовни ценности, проницателен поглед към световния културен процес…”
“…ЛВ се появява във времето на големите надежди и големите опасения. Надеждите са на всички и за всички, нека да наречем опасенията чисто писателски. Но те съществуват, защото… писателският труд започва да изглежда труд сиротен. Намаляват силно възможностите за издаване на книги и това обстоятелство засяга преди всичко младите дарования… Горко на този, който днес дръзне да напише стихосбирка, да речем “Подир сенките на облаците” или “Лунни петна” – в пазарната икономика тънката книжка с поезия няма никакъв шанс. ЛВ е призван да отстоява съществуванието на днешната българска литература, да напомня, че писателските пера все още скърцат…”
“Остава все пак без отговор въпросът дали всичко това засяга само писателите. Аз долавям признаци на колониална културна обреченост в областта на духовното. “Масовата култура” на други страни залива екраните, затлачва книжарниците, проглушава ушите ни, заслепява очите ни, изпълва психологическото пространство на съвременника с идеи, които могат да бъдат назовани “надбългарски”, но едва ли допринасят за духовното самочувствие на нацията…”

Автор на програмната статия, разбира се, съм аз, подписал съм я и съм я провъзгласил като израз на моите критерии за съдържанието на “Литературен вестник”. Тези критерии бяха приети от хората, които станаха наши автори. Кои бяха те?
Ще спомена по памет Александър Геров, Георги Цанков, Светлозар Игов, Луко Захариев, Димитър Канушев, Владимир Янев, Николай Кънчев, Румен Стоянов, Петър Лозанов, Петър Искренов, Давид Овадия, Димитър Панталеев, Иван Кръстев, Блага Димитрова, Владимир Шумелов, Петър Алипиев, Иван Серафимов, Венцеслав Начев, Матей Шопкин, Марин Колев, Богомил Нонев, Георги Марковски, Драгомир Петров, Енчо Мутафов, Иван Спасов, Георги Братанов, Вера Ганчева, Марин Георгиев, Благовеста Касабова, Атанас Славов, Анчо Калоянов, Надя Попова, Евстати Бурнаски, Казимир Попконстантинов, Димитър Кенанов, Дамян Дамянов, Тодор Копаранов, Йордан Василев, Слав Хр. Караславов, Димитър Яръмов, Иван Цветков, Йордан Вълчев, Таньо Клисуров, Юлия Кръстева, Христо Огнянов, Цветан Тодоров, Георги Ингилизов, Здравко Петров, Филип Хорозов, Васил Сотиров, Христо Добротинов, Николай Милчев, Елена Налбантова, Иван Станков, Иван Мишев, Кирил Топалов, Константин Еленков, Стоян Каролев, Камен Васевски, Стефан Поптонев, Христо Стоянов, Григор Николов, Калина Ковачева, Бойко Ламбовски, Димитър Стефанов, Георги Тахов, Христо Медникаров, Вътьо Раковски, Кръстьо Станишев, Неделчо Ганев, Димитър Светлин, Маргарита Петкова, Стоян Каролев, Здравко Кисьов, Янислав Янков, Борис Роканов, Иван Теофилов, Людмила Григорова, Йордан Янков…
Присъствието на тези автори в “Литературен вестник” говори за широта на психологията и за свобода на възгледите, които главният редактор изповядваше… и продължава да изповядва. Но тогава бях изобличаван като “червен” в смисъла, който влагаха ожесточените от нашенска демокрация митинги. Никога не съм крил, че наистина съм “червен” заради социалните идеали, които определят гражданското ми поведение, но е време да заявя, че именно самосъзнанието ми на “червен” ме е правило толерантен към други мнения, към други естетики, към други схващания за литературата. Непосредственото доказателство за това се намира в присвоения “Литературен вестник” – оттам бяха отстранени повечето автори, изброени по-горе. Заради “разграждаща” преоценка на националното книжовно наследство и на актуалния творчески процес. Пролича и отмъстителната илюзия, че чрез отблъскване и премълчаване българските писатели могат да бъдат отстранени въобще от литературата… и механично да отворят място на тези, които не умеят да бързат бавно.
Впрочем, аз не търся индулгенции за моето етично човешко и творческо писателско присъствие в “Литературен вестник”. Бях неизменно такъв, какъвто ме познаваха, когато ме поканиха да заема длъжността. На едно обсъждане на вестника сътрудници и читатели споделиха впечатленията си от началото. Определиха го, най-общо казано, като обнадеждаващо.
“Литературен вестник” обаче изглеждаше опасен за разграждащите сили, защото – просто казано – се опитваше да гради наново разкъсаната писателска общност не по организационен, а по творчески принцип. Бяха възникнали нови писателски организации – Сдружение на българските писатели, Съюз на независимите български писатели, Съюз на свободните български писатели, Съюз на българските детски писатели, Съюз на провинциалните писатели, Съюз на репресираните писатели-земеделци… Нашият вестник бе отворен за стойностните текстове, независимо от това в каква гилдия членуваха авторите. Това бе моя известна позиция, и досега смятам, че писателските съюзи имат предимно синдикални функции, те не създават литературата, но подпомагат издаването и разпространяването на литературата, а писателите се обединяват или разграничават според естетическите си критерии. Нормално е да има няколко писателски синдикати, също така е нормално да има много писателски естетически кръгове – около издателства, списания, вестници, клубове…

Тогава се появи един документ, който аз като главен редактор подписах и по този начин приобщих вестника към писателска група, която именно изразяваше този принцип на творческо, а не организационно обединение около важни обществени идеи. Става дума за едно известно Обръщение на български писатели към Народното събрание, в което между другото се казваше следното:
“Пред очите ни се разломява хилядолетна култура, градена от великите предци на българската словесност. Надига се опасността, а тя е реална, в един скорошен ден да прекратят своето съществуване литературни списания и вестници, научни списания и издания, да прекрати своята дейност издателство “Български писател” – стожер и дом на българската литература… Надигат се гласове, и техният варварски хор бучи все по-силно, всяко онова издание, което не може да се самоиздържа – да отмре. На литературата, изкуството и културата започва да се гледа на излишество. Опасно е, че подобни мисли се вкореняват в съзнанието на некомпетентни, но овластени хора… Ако вие… приемете да гласувате закони, нарушаващи жизнените интереси на българската литература… ние си запазваме неотменното право да огласим пред нашата и световната общественост имената на всички ония народни представители, които биха приели връз себе си позорната слава на Херострати на българската духовност…”

Сред подписалите са Радой Ралин, Петър Караангов, Ефрем Каранфилов, Марий Ягодов, Тончо Жечев, Атанас Свиленов, Добри Жотев, Николай Кънчев, Константин Павлов, Станислав Стратиев, Светлозар Игов, Любен Дилов, Иван Радоев, Иван Радев, Здравко Петров, Михаил Величков, Боян Ничев, Атанас Наковски, Димитър Танев, Благой Димитров, Минко Бенчев…
“Литературен вестник” публикува това обръщение и то не бе третирано като “червен” призив. Но то подсказа, че писателите могат да се сплотяват извън политическите партии – и прецедентът трябваше да бъде смачкан. Както бе смачкана мечтата на Радой Ралин СДС и БСП да се обединяват в името на народното добруване, а ДПС да се превърне от етническа в гражданска партия…
“Литературен вестник” бе трибуна на творческото писателско обединение и на гражданското писателско единодействие – и силните на деня го “разградиха”, като преди това го присвоиха…

Акад. Иван Радев споменава някои подробности от операцията по присвояване на “Литературен вестник”. Току що създаден, току що успял да внуши, че е отворен за всички талантливи хора от всички поколения.
“Помня – пише акад. Иван Радев, – официалната среща-разговор в кметството на Велико Търново. Мисля, че между общината и в. “Демокрация” се оформи някакъв договор за съвместно редактиране и издаване на “Литературен вестник”. От страна на дотогавашната редакция бяхме всички, без Н. Инджов, а екипът на “сините каски” беше съставен от Георги Спасов – директор, от Кин Стоянов и Красимир Георгиев – зам. главни редактори на “Демокрация”, от Едвин Сугарев и Владимир Левчев”.

Тук е необходимо едно уточнение. Не са присъствали на срещата и членовете на редакционната колегия Панко Анчев и Венцеслав Начев.
За себе си не зная дали съм бил канен или не – тогава се намирах в реанимацията на една болница след първия ми инфаркт…

2004 г.