Василе Датку

превод: Михаела Дешлиу

Разказите в “Патентована вечност” представляват текст-пъзел, образуващ цял роман. Разказите са представени в двусмислена хронология с многобройни и своеобразни личности. Книгата е хронология на бита в едно румънско село в първите години след падането на комунизма.
Книгата на Датку е книга на кризата, може би една апокалиптична книга: грубият смях е всъщност трагичен смях. Детството не е идеализирано, а напротив – в него откриваме суровия, тежък и труден живот на селяните.
Всичко в съдържанието е взето на присмех, иронизирано. От традиционното румънско село не е останало нищо, всичко е наопаки.
Вероятно ще се запитате кой е главния герой? Селото ли? Не! Това е общността, която го формира, обитава и прави да съществува – митът за вечността.

От преводача

КАРТИНКИ В ЧЕРНОБЯЛО

Пет сутрини подред кметът се събуждаше с тревожно и загрижено лице, с дълбока бръчка, разрязваща челото му на две – от самите вежди до самата му коса, с увиснали ъгли на устата и с подути очи. През цялото му изпълнено с трудности съществуване като човек и емблема на селото е имал и неприятни изживявания, но те не са траели повече от ден-два, най-много три. Сегашното обаче продължаваше упорито вече пет дена – нещо небивало досега и несрещано по нашия край. След като се консултира с домашния форум и реши да го сподели с по-видните селяни, с изненада установи, че и те се събудили по същия начин. Но тревогата, както казват, се изразява различно в различните хора. Например, дядо Нае се събудил с увиснала челюст като халосан, на дядо Мищок му се удължило челото и скъсила брадата, а дядо Георге, като си отворил очите, лявото око гледало направо, а дясното накриво.
Но не само с видните селяни се случили тези аномалии, ами същото станало и със средното съсловие, с по-бедните, дори и с така наречените опашкари.
По някакво чудо, познато единствено на чудесата, за да отбележат разнообразието в природата, се отърваха само Тодорчо – глупакът на селото, Костика Бану – краварят, и в по-малка степен – Шаим, полицаят.
Очевидно нещо не беше в ред.
Отговорникът по разяснителната дейност в нашето село – гос’дин Сереску, бил по-объркан от всички, защото му се появила една подутина, но не там, където жена му очаквала от известно време и го тъпчела с илачи, а някъде по-долу. Това го навело на мисълта, че вече е дъртак, който по всяка вероятност изкупва грехове от някакъв предходен живот. В първия момент той си помислил, че погрешната подутина се дължи на известно предозиране на медикаментацията от страна на жена му, вследствие отчаяното и дългогодишно чакане, но тъй като не бил сигурен в това, започнал да нервничи пред всички и да ходи напосоки из улиците, роптаейки кога на себе си, кога на другите:
- Est modus in rebusq sunt certi denique finesq intrache contra quo nequit consistere verum (от лат., Има мярка и цел във всичко, както и определени граници, отвъд които не може да се запази истината. Хораций).
Според изявлението на бай Мищок, който уж го чул като се разминавали из калищата на неговата улица:
Такова чудо не е бивало в нашето село!
В миналото се е случвало на един или друг да баялдиса, да речем от щастие, но това минавало за сметка на безпокойството и не траело повече от няколко минути. Краткотрайността на депресивните състояния бе най-ценното богатство на нашата общност, доказателство за стабилното равновесие на нашите хора и най-голяма наша гордост!
Въпреки че всички си давали сметка, че този път става нещо необичайно, никой не се юрнал да вземе мерки, но когато загрижеността започна да пречи и на Шаим полицая, тогава бай Аристотел се почувствал отговорен да обърне внимание на кмета:
- То страшното е, ако се заразят и животните… тогава да видиш к’во става… – му изложил бай Аристотел своите онтологически аргументи.
В един четвъртък кметът свикал Съвета като наредил на Йоника Барбу да разгласи съобщението с тръбата си по всички кръстовища, в махалите с повече глухоживущи да тръби от къща на къща.
В петък по обяд цялото село се събрало на празния терен, тъй като нито културният дом, нито сватбеният салон на бай Илия биха могли да поберат мнозинството.
Море от хора изпълнило огромното празно пространство, а последните придошли се метнали по оградите и по салкъмите. В средата на всичко това се издигал забит черен дирек, отбелязващ една важна точка от Вселената – нашия край.
Гледката била грандиозна не толкова по дължина и ширина, въпреки че и това имаше значение, а по дълбочина, защото освен кмета, прекарал пет безсънни нощи, всички останали били с дълбоко хлътнали очи. Загубил глас пред величието на тълпата, той едва успял да промълви:
- Събрах ви, за да се вгледаме един в друг!
После отстъпил място на всеобщия протест, който се разнесъл над събралите се като ропот над океан, когато е решил да признае какво се крие под него.
Всеки гледал другия като зашеметен, но най-зашеметен се взирал гос’дин Сереску, междувременно просветлен относно “подутината” си на въпросното място, а и имал извънредно поръчение да открие причината и после илача за всеобщото селско безпокойство.
Сред тая бъркотия от тревога и загриженост, само двама души имали ведро и лъчезарно изражение като яйца, непокътнати от петел: Бану краварят и Тодорчо, селският глупак.
Няколко дена след събирането, гос’дин Сереску дал знак, че е осветлен по въпроса и първо го споделил с дядо Георге и дядо Нае, когато били “насаме” зад кръчмата, а после открито, в присъствието на кмета.
Това, което смаяло слушащите го, не била същността на проблема, все още съвсем неясна, а нейната форма, неволно изречена от учителя в момент на прозрение:
- Добри хора, не можах да открия причината, но съм догадил илача!
Ситуацията се оказала невероятна, защото за пръв път, може би, в историята се изяснявало нещо, без да се знае какво го е породило.
- Метафизиката на съмнението може да остане непонятна – продължил Сереску, възкачил върха на озарението: – Плътното дигетично съдържание на прозастичното кюспе, без съмнение ужасно, вследствие на стипчив живот, но – тук той вдигнал пръст като че да подчертае, – важна остава галванизираната вътрешна красота, която бликва блестяща, без никакво петно от ръжда.
- А бре, гос’дин Сереску, мисля, че това нещо не е на добро – опитал се да изтръгне някакъв извод дядо Нае, сащисан от въодушевлението на учителя.
- Не само, че е на хубаво, но и появило се у повече хора, е нещо много, много положително! Това е знак от Горе, гаранция за несрещани бъдещи събития, нещо Божествено, аз ви го казвам и това ме поведе към откриването на илача. Толкова различни помежду си хора с едно и също неспокойно изражение не се е срещало досега. Не виждате ли, че това е уникално събитие!? Не забелязвате ли как очите на всички ни са дълбоко хлътнали в орбитите си!? Това състояние не трябва да се остави да премине току-така. Нашите лица незабавно трябва да бъдат изобразени в такъв вид, който е в състояние да се бори с вековете, иначе губим небесното знамение! Колективното безпокойство е предвестник на светли и велики дела. На мене не ми се показа какви ще са те, но едно е сигурно – нашият род ще ги осъществи, ама не мога да знам какви ще бъдат, колко ще бъдат и кога ще ги бъде! Така че, братя мои, най-късно през идната седмица, за да не ни мине, ще наемем на бърза ръка художници, за да ни изографисат образите такива, каквито са сега, всеки един сред собствения си двор, с всичките му подробности, с животните и жена си, с тиковете, кусурите и ядовете си. Но да не мислите, че ще ви направят портрет, който да забравите окачен в одаята, където влизате само на Йордановден или за умряло. Не, не, ще бъдете изрисувани направо на стобора си, на пряка светлина, да се виждате, изложени на показ такива, каквито сте.
Посред цялото това експозе, дядо Георге запитал:
- А бре, Мищок, к’во по дяволите му става на гос’дин Сереску!?
- Па що на стобора, бре!? – чудела се Фица Вдовицата, озовала се съвсем случайно до групата, заета с дискусии, заедно с Мишаке и Митю Болярина, ходили по работа при кмета.
- Че стоборът си има друга работа, бре!
- Жено ма, не стобора си има “работа”, а онзи, който те натиска върху него, или си загубила тренинга си!? – отговорил й галантно бай Мишаке, за да коригира мислите на жената.
- Да ни изрисуват на плета? Па язе требе да го поправя, мамка му, а гвоздеите са ми в дюкяна, ам-ааа!… – завайкал се Митю Болярина, почесвайки се зад врата.
- Георге бре, в това що рече гос’дин Сереску сигурно се крие някаква шмекерия, нали го знаеш!
- Ама к’ва е тя, а?
Усетил недоумението на селяните, учителят решил да ги приобщи към ораторското си въодушевление като продължил:
- Браво, бай Нае! Правилно забеляза! Ами, добри хора, шмекерията е тази, че при нас стоборите не са само една тропоска от неодушевени материали, нанизани, за да ограничат нещо, те са една истинска институция, нещо съвсем специално, те са границата между личността на човека и гражданина, маркировъчната линия между две реалности, много често противопоставящи се една на друга…
- А, бре, Мищок, к’во по дяолите му стана на гос’дин Сереску?! – измърморил дядо Георге в ухото на съселянина си.
- …бариера между лакомията и щедростта, между мен и нас, провлакът на кривородените импулси и безполезни за обществото… – тук гос’дин Сереску се задавил.
Дядо Георге веднага му приложил възстановителен юмрук в тила с окуражителното пожелание:
- Айде, да е хаирлия!

Настанала една много сложна епоха за нашето село. Що се отнася до майсторите-художници, нямало проблеми, тъй като изкуството изживявало някаква криза и те нямали работа, но набавянето на необходимите бои, четки и стативи вървяло трудно, поглъщайки време и енергия, нещо, което налагало големи усилия от всички да запазят неспокойното си изражение.
За да ускори приготовленията, селото се организирало в казармени структури. Три взвода жени събирали треви за боя, сушали ги, после ги счуквали в порцеланови хавани. Цяла рота деца скубели козината на козите, прасенцата и язовците за правене на четки, а батальонът от мъже стривал мента, от чийто прах, смесен с рициново масло, майсторите приготвяли зеления веронски цвят, необходим за изрисуване на пасището.
Тъй като някои от селяните едва успявали да запазят безпокойството на лицето си, още преди да привършат приготовленията, десет художнически екипа на бърза ръка започнали да правят с въглен скиците.
Върху амбалажни картони, дървени кори или рогозки, се очертавали внушително, ярко, прецизно и величествено физиономиите на селяните.
За да се постигне едно по-стойностно творчество, по мнение на гос’дин Сереску и със съгласието на Съвета, майсторите-художници решили да изрисуват стоборите по продължение на височината им, разпределяйки я на три отделни части: първата трета, най-долу, пресъздаваща фрагменти от живота на предците, по-великите събития, така, както са се запазили в приказките и легендите, разказвани вечер край огнището, също и по няколко техни съществени постижения. Средната част се посвещавала на живите понастоящем селяни, всеки с жена си, сред двора си с пристройките и най-представителните домашни животни. Горната трета на стобора следвало да пресъздаде символично желанията, мечтите и надеждите на всеки селянин.
Решено било да се приложи и едно друго правило – изображението на личните добродетели, поместени отдясно, вдъхновени от най-симпатизираните селяни, а отляво да се поместят греховете, като за пример послужат най-антипатичните. Това решение щяло да предизвика чудновати реакции, защото ако заявиш, че са ти противни красивите жени и симпатизираш на грозните, за да се отървеш от хлевоустията на жена си, то добродетелите щели да изглеждат като самия дявол, а греховете като херувими – ситуация, която би объркала бъдещите поколения точно в онази възраст, когато решават накъде да поемат в живота…
Времетраенето на цялото творчество продължило десет месеца, от лятото до следващата пролет. В началото на месец март всеки стобор бил покрит с рисунки в долната и средната част, пресъздаващи образи, дела, животни, пейзажи, в които се помествали дворовете на съответните хора, а изписаните по дъските портрети на селяните дебнели минувачите денем и нощем.
В началото закъснелите по улиците се чувствали малко притеснени от любопитните очи, втренчили поглед в тях, защото им смущавали не само мисленето, но и походката. Дори имало и протест от страна на пияниците, почувствали се дълбоко засегнати, защото, по тяхно мнение, изписаните образи ги анатемосвали неоправдано, когато се връщали от кръчмата у дома и това ги предразполагало към семейни раздори.
През целия март художниците работили върху най-горната трета от стоборите, изобразявайки желанията, мечтите и надеждите на всеки от селяните, така че през Страстната седмица довършили и последните детайли: цели улици в ярки цветове, отляво и отдясно сцени, представящи на минувачите по-важните минали, настоящи и дори бъдещи факти и дела от живота, който протича зад стоборите и то не как да е, а отразен през всевечния поглед на художника.
Някои от оградите били просто прекрасни: например, тая на бай Аристотел била оцветена в синьо и пастелно зелено, около образа му летели ангели, разнасяйки в зъбите си молби за семейни надбавки, брачни свидетелства или актове за смърт. От лявата страна на стобора – жена му, кокона Йоника, червендалеста и свежа като къпина, накитена в синкави волани, затичала се с мрежест черпак към горната трета на картината, за да хване една необикновена по рода си пеперуда, символизираща верността на секретаря.
Стоборът на Митю Болярина бил изрисуван много интересно: в средата, излегнат на една пейка, негова милост заема почти половината пространство, с плоска шапка, която засенчва голямата му глава, с бастун в лявата ръка, атрибут на господарското му потекло, а в ъгъла на устата му – току-що запалена, долнопробно качество, цигара, представляваща митювската му същност. Открай докрай бяха изрисувани лица на митювчета, както съществувалите в миналото, така и тези в бъдещето. В горната трета няма небе, а само гъст, синкав пушек, идващ от върха на цигарата му. Вдясно, в страната на добродетелите, е изобразена една дупка, в която преуморена си почиваше някаква пакост. Вляво, при греховете, е нарисувана друга дупка, но без съдържание.
Стоборът на Фица Вдовицата бил елегантно замислен: море от ту весели, ту тъжни очи, а в горната част – въздушни селения, потънали в сън.
Оградата на гос’дин Сереску, учителят, била истинско чудо. От горе до долу, вдясно и вляво се носят камари от книги, едни от тях с крилца, други просто пешеходци, а от устата му, рисувана по време на говорене, извира чешма, която плиска хората с венци от думи на всички езици по света. Много от тях сякаш се поглъщат от малки тиквички, блуждаещи сред облачетата, нещо като главички на лакоми юноши, но имаше и доста други, изтървани настрани, търсещи самотни някакъв смисъл и стабилност.
Изрисуваният стобор на дядо Георге излъчвал сериозност и дълбок смисъл. Дълбочината била внушена от факта, че изобразява изрисувания стобор на двора му, вече изрисуван, включвайки къщата и задните постройки към нея. На изографисания вече стобор се вижда отново изрисуван вече стобор на двора, с къщата и задните постройки към нея, и все така, и все така, до безкрайност. Кацнал на лунния сърп в левия ъгъл, той седи, подпрял ченето си с ръка, и гледа замислено към небесното светило.
Най-красив бил плетът, който огражда къщата на Илия Кожокару и неговата невеста Докица. Изрисуван в сини, жълти и лилави тонове, той съдържа една единствена картина от горе до долу, без минало, без бъдеще, само с настояще, пресъздадено с ту тъмни, ту светли облачета, излъчващи топлина и красота, в която се откроява фрагментирано онова цяло, което те двамата образуват, обвързани с червени на цвят лиани, символизиращи изгарящите ги чувства и страсти, гаранция за вечна трайност на цялото.
Най-лесен за рисуване бил стоборът на Бану, боядисан във веронско зелено – цветът на пасището, с учудената му физиономия в средата и два пъти по-учудената физиономия на жена му вдясно, отправила поглед към лицето му, цялото изписано с вертикални черни черти, символизиращи рога на крави.
Най-труден за рисуване се оказал нашият стобор, защото като стигнали до задната му част, където всъщност художниците преполовили работата си, изведнъж ги напуснало чувството за дължина и запълнили пространството от долу до горе със звезди и комети, а вдясно, по средата зациклил в пеене петел, със заспала на носа му светулка, който прилича на мене, с отворена книга в ръка, чиито страници са изписани с дребен, сгъстен почерк.
Майка ми и баща ми са изрисувани в предната част на оградата, с весели лица, от времето, когато са зачевали петте си деца – релаксирани, излегнати върху купчината фигури на дядовци, баби, лели и други роднини, вперили поглед в разсеченото от някаква бяла следа небе, вероятно загледани в една току-що отминала там илюзия.

Но най-трудно се оказало рисуването на стобора, който огражда празното място в селото ни. И то не толкова заради дължината му или ултрацентралното му разположение и по-специалните художествени изисквания, а защото трябвало да пресъздаде, съгласно препоръките на гос’дин Сереску, поддържани от бай Аристотел и благословени от поп Неакшу, цялата история на нашия край – минало, настояще и бъдеще.
Оставени да творят по свое усмотрение, майсторите-художници изпълнили целия стобор с батални сцени и многочислени войски; глави на крале с блестящи корони; победи и разгроми наедно; фабрични комини, извисили се над величествени планински върхове; плодородни полета, разсечени от врагове с ятагани на кръста; безконечни колони, люлени от вятъра; овчарски кавали, издаващи метафизично жални звуци; безброй овце на стада или поединично; окопи, смело нападани от войници в цървули и потури; няколко свирки и един цимбал, издаващ буйни ритми; селяни, натоварени в каруци, връщащи се от панаир; хайдути със старинни пушки, насочени към невидими врагове; някакъв премиер, блуждаещ сред облаците и търсещ селските неволи; една врачка, забила поглед в джобовете на Господ, а по-нататък, чак в ъгъла към ковачницата на бай Орзару, е нарисувана една коза, насреща й, по диагонал – една зелка, а някъде по средата, по въображаема медиана, е поставен ковчег, от който излиза някакъв тайнствен надпис.
Пред Великата седмица, когато произведението трябвало да бъде завършено и предадено на селото, майсторите все още довършвали някои подробности по стобора, ограждащ празното пространство.
Но, тъй като смисълът на творението бил доста конфузен за бай Аристотел и за кмета, те поискали мнението на гос’дин Сереску. След една нощ на размисъл учителят предложил да се постави надпис над стобора, който да тълкува съдържанието на изрисуваните сцени. И този надпис непременно трябвало да гласи: РУМЪНЦИТЕ ПОД ТЕРОРА НА ИСТОРИЯТА, като всяка дума да бъде изписана в червено на небесносин фон. Понеже им оставал само един ден, налагало се всички майстори-художници да работят върху надписа, като всеки от тях изписва по една буква, защото на сутринта надписът трябвало да бъде закован и обърнат към главната улица. Само че, дали заради насъбралата се умора, или от недоразбирането на въпросния текст, а може би и от прекалено въображение, или по всяка вероятност от големия запой предната вечер в кръчмата по повод приключването на работата, когато всички се напили като свини, или от всичко това, събрано наедно, думите били подредени наопаки. На сутринта комисията, назначена от Съвета да направи предварителна рецепция, прочела следното: ИСТОРИЯТА ПОД ТЕРОРА НА РУМЪНЦИТЕ.
В първия момент шефът на майсторите-художници онемял от страх, че ще им намалят надниците, но после с радост констатирал, че никой нищо не забелязал. И без това на членовете на комисията им било все едно как са подредени думите в надписа, важното било, че са същите и че не струва повече. Плюс това, не те били предложили този текст, затова считали, че не е техен проблем. Те се интересували само от успешно реализирания колорит и майсторското изображение на отделните детайли.
На другия ден, при официалното откриване на творението, кметът не се паникьосал особено, когато бай Аристотел му обърнал внимание какво се е получило, но гос’дин Сереску останал като гръмнат пред надписа, под който лежела изрисувана цялата история на нашия край и цяла нощ не мигнал, загрижен за взаимоотношенията между външния изглед и вътрешния смисъл на нещата, но на сутринта се примирил с новото съдържание, дори то му се сторило много по-патриотично.
Последвалият Великден бил най-светлият и най-щастливият празник откак се помни селото ни. Това бил празник на багрите, на положителното оползотворяване на времето, на пременената човешка душа. Докъм Русалската неделя всички мисли и дела на селяните се реели в пространството крило до крило с ангелите. Пренесено върху стоборите, безпокойството изчезнало от лицата на селяните, очите им отново заблестели, якото веселие отново се вселило в душите им.
Но в нощта срещу Еньовден се случило нещо необикновено: всички изписани ликове на живите селяни потъмнели, цветовете им се превърнали в черна, гъста паста, докато останалите рисунки запазили свежия си колорит. Това чудо накарало мъдреците на селото да се замислят. Малко по-късно гос’дин Сереску успял да обясни почерняването на образите с унищожителната сила на вътрешните изживявания на всеки и тази сила изпепелила цветовете, изгорила пигментите и превърнала багрите в сиви тонове.
След първоначалното негодувание, хората се примирили със създалата се ситуация и свикнали с нея, защото ако обяснението на гос’дин Сереску било истина, пък и нямало как да не е!, не на посредственото, а на прекалено голямото майсторство на художниците се дължало това чудо, само изкусното им творчество е успяло да пресъздаде вътрешния смут на селските души и накрая се е получило лошо, защото са го направили изключително добре.
С течение на времето творбата се оказа една хубава инициатива, преодоляла времето и запазила своята свежест и досега. Вярно е, че тук-таме в долната част се е поразвалила, отчасти заради дъждовете и лошото време, отчасти по вина на пияниците, които често окъсняваха, подпрени на стоборите, и под давление на вътрешните си потребности се облекчаваха по ярко оцветените дъски в зоната на предците. Горната част, предназначена за желанията и мечтите, които следваше да се осъществят, бе увредена от децата, възсядащи оградата, за да крадат сливи.
Средната част беше почти изцяло запазена, представляваща нещо като сегашно историческо време, дошло от миналото, застояло се в настоящето и с намерение да върви към бъдещето, като доказателство за нас през вековете.
При последното ми идване преди няколко дни, въпреки че е почти замрял, животът в самото село пулсираше необезпокояван от рисуваните някога картини, с все още изразителни ликове на селяните, донякъде радикализирани вследствие сведената до сиво цветова гама, та не можех да разгранича къде завършва това, което се вижда, и откъде започва онова, което съществува.
Излязох пред къщи, ей тъй, да погледам пейзажа, после тръгнах да обикалям улиците.
Със своите жизнени сцени, пастелни тонове, картини с кипящо ежедневие, дебнещи очи, кротки добичета, рисунките върху стоборите разговаряха твърдо и убедително с минувачите, независимо че зад тях бродеха на воля призраци из дворовете, а къщите бяха запустели. В центъра, по оградата на празното пространство се виждаха, все така свежи както някога, изрисуваните картини. Закованият надпис все още си стоеше, само дъсчиците по краищата му, върху които бяха изписани буквите Е и И, се бяха килнали на една страна. А в онази част, към ковачницата на бай Орзару, и козата, и зелката стояха непокътнати. Донякъде развеселен, аз се наведох да прочета тайнствения надпис, който излизаше от алегорично оформения ковчег и изненадан, в този момент успях за пръв път от толкова време да разчета останалите непокътнати слова: ars longa, vita brevis, tempus nihil (от лат., Изкуството е вечно, животът е кратък.)