УМОЛЕНИЕ
УМОЛЕНИЕ
Щом с раздяла завършва тук земният път,
не оставяйте, моля ви, хубави спомени.
Не оставяйте, моля ви, хубави спомени,
вий, потеглящи тихо, всевластно отвъд!
Вий, потеглящи тихо, всевластно отвъд,
помогнете ни някак си пак да живеем.
Помогнете ни някак си пак да живеем,
ала без да откриваме в тленното смърт.
Ала без да откриваме в тленното смърт,
ние как ще достигнем онези предели?
Ние как ще достигнем онези предели,
за които гледецът на Бог е духът?!
За които гледецът на Бог е духът,
паметта е най-страшната книга разтворена.
Паметта е най-страшната книга разтворена,
щом призваните само по нея четат.
Щом призваните само по нея четат,
оставете ни, моля ви, хубави спомени.
Оставете ни, моля ви, хубави спомени,
че с раздяла започва отвъдният път!
КАТО ПРИСЪДА
Тях вече няма ги на този свят,
не доживяха даже и до старост –
поети на един и същи град,
един към друг изпълнени със ярост…
А аз и с двамата приятел бях,
дори тъй млад – син можех да им бъда.
Днес, лавиците бършейки от прах,
се вгледах поразен: като присъда
видях ги да стоят един до друг
с души, във книгите превъплътени –
без хулна дума, без присвит юмрук,
а със скръбта на две съдби ранени…
И казах си, обзет от странен страх:
щом Бог е отредил след тях да бъда,
ще бърша книгите им аз от прах
с еднаква обич… И като присъда.
ПРОЗРЕНИЯ
Божествената милост е мост към двата свята;
вълни от звън разливат черковните кубета.
Без песните на птици ням храм са дървесата –
стихът е зов възвишен, изпратен чрез поета.
Вълни от звън разливат черковните кубета –
единствено молитви отключват небесата.
Стихът е зов възвишен, изпратен чрез поета;
най-свят за нас е кръстът, понесен във душата.
Единствено молитви отключват небесата;
с мъглите от забрава смъртта край всички шета.
Най-свят за нас е кръстът, понесен във душата –
зърна пречисти чакат отвъдните полета.
С мъглите от забрава смъртта край всички шета;
в могъщото си сито пресява ни съдбата –
зърна пречисти чакат отвъдните полета.
Божествената милост е мост към двата свята.
ЖЕЛАНИЕ
На Татяна
Притихнат ли вулканните ни дни,
навярно хлад облъхва ни, защото
от твоя здрачен шепот на вълни
приижда нежност: – Преди мен легни
и затопли леглото…
Как искам във предзалезния час,
когато със смиреност без прокоба
духът е дим над пепелта от страст,
да кажа: – Преди теб ще легна аз
и ще затопля гроба…
ГРОБИЩЕН РАЗМИСЪЛ
Край град на живите – на мъртви град.
Но как да срещнем скъпите си близки?
Подобно часови, обвити в хлад,
стърчат все кръстове и обелиски.
Уж са заглъхнали любов, позор,
гняв, завист, зов към същества обични;
защо напомня всичко на затвор
със гробове – килии единични?
Последната присъда – на смъртта –
нима, Създателю, ще бъде краят?
Не се надигна някой от пръстта…
Не се зададе никой откъм рая…
Нима във Своята всевишна цел,
о, Боже, с гроб напуснат след Голгота,
дал си смъртта – едничкия тунел
за бягство от затвора на Живота?!
КРЪСТ
В живота – това странно задължение –
разкъсван от признателност и мъст,
запитай се без страх от унижение:
тежиш ли повече от своя Кръст?
Изгуби ли пак смисълът значение,
щом с непосилното премериш ръст,
ти прецени, тъй както след сражение:
тежиш ли повече от нечий Кръст?
Напуснат ли те страст и дръзновение,
с душа, преляла се със мрака гъст,
доосъзнай след подвиг и падение:
тежиш ли повече от жертвен Кръст?
Смъртта – това последно заточение –
облъхне ли те с дъх на гнила пръст,
ти я запитай в миг на облекчение:
тежиш ли колкото Господен Кръст?
