Йордан Касабов

Тъй нареченият “възродителен процес” започна фактически в края на седемдесетте години. Тогава бе преустановено изучаването на турски език в училищата. Въведе се терминът “български турци”, който прозвуча за пръв път в предаване на Радио София. Едното и другото бяха приети от турското население изключително болезнено. Несъгласието се изразяваше открито и масово на всички събрания, които се провеждаха в селата, независимо по какъв повод. Четирима младежи-турчета предизвикаха няколко умишлени пожара, два от които в училища. Мотивът им бе неизучаването на турски език в тези училища.
В началото на осемдесетте години започнаха да се разпространяват слухове сред турското население в Лудогорието и Герловото, че предстои смяна на турските с български имена. Правеше се аналогия със смяната на имената на българомохамеданите и циганите. Разговарях по този въпрос с Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Георги Начев. Той ми каза, че такъв въпрос не е обсъждан в ЦК и е абсурдно и невъзможно да се осъществи. Аз лично също бях убеден в това, поради което навсякъде категорично опровергавах подобни слухове. Считах, че те се разпространяват преднамерено, с цел да се държи в постоянно напрежение турското население, тъй като изселническата психоза след 1978 година бе позатихнала.
През пролетта на 1984 година министър Димитър Стоянов повика мен и още няколко началници на Окръжни управления в София. Даде ни едно Проекторешение на Политбюро относно по-нататъшната работа на Партията сред българските турци. Към него имаше приложение от няколко страници – становище на Тодор Живков по предстоящия за обсъждане въпрос. От нас се искаше също да изкажем мнение по проекторешението. Последното бе доста обемисто, но съм запомнил най-съществените положения в него. Предвиждаше се например увеличаване времетраенето на турската програма на Радио София, предаване на българската телевизия с определени часове на турски език, изпращане на обучение за получаване на духовно образование на турски младежи в някои ислямски страни и т.н. Все мероприятия, които биха укрепили турското национално съзнание на българските турци.
В записката на Тодор Живков тези мероприятия се подкрепяха. Впечатли ме една изказана от него мисъл: “Това население има турско национално съзнание и независимо от това какъв е неговият истински произход, ние сме длъжни да се съобразяваме с реалността”.
Не помня точно мнението, което ние дадохме, но по принцип подкрепихме проекта. Тогава се завърнах от София с твърдото убеждение, че слуховете за смяна на имената не отговарят на истината и са злонамерени. Измина обаче доста време, а проекторешението не ставаше решение.
Появиха се слухове, че е започнало преименуване в Кърджалийски окръг. В нашия район настъпи смут и тревога и се наложи да информираме ръководството на министерството. От служители на Центъра, посещаващи управлението, научих, че в Кърджали се сменят имената на хората със смесени бракове. Партийни активисти – български турци ходили в ЦК и убеждавали, че това население е българско и е готово да се преименува. Партийните комитети в тези райони поддържали тези становища. По-късно започна смяна на имената в семейства със смесени бракове и в останалите окръзи на Южна България. При нас смесените бракове бяха само 2-3, поради което не предполагах, че ще бъде последван примера на Кърджалийски окръг. Такова бе мнението и на Георги Начев. Казах му, че българските турци в района са силно разтревожени. Той насрочи специално съвещание с партийния и държавния актив на окръга по този въпрос. Като първи секретар разясни, че никакво преименуване в нашия окръг няма да има, че това се отнася само до смесените бракове в Южна България, каквито при нас няма.
Успокоение обаче не настъпи. Чуваха се и положителни изказвания, главно от младежи. В началото на януари 1985 година започна масово преименуване в цялата страна без окръзите в Североизточна България. Тогава се заговори неофициално и в нашите среди, че в Шуменски и Разградски окръзи няма да има смяна на имената. По това време се опитах да науча кой ръководи този процес и чие е решението, но безуспешно. Останах с впечатлението, че той се провежда стихийно по места. Георги Начев също не знаеше. На 21 януари 1985 година повикаха първите секретари в ЦК на Партията, а началниците на окръжните управления на МВР – в министерството. Димитър Стоянов ни съобщи, че има становище да бъдат преименувани всички български турци в страната с изключение на Шуменски и Разградски окръг. Обясни ни, че процесът ще се организира и ръководи от Окръжните комитети на Партията, че МВР няма да се занимава с преименуване, а трябва да осигури стабилен обществен ред. Министърът подчерта, че в никакъв случай не бива да се допускат от състава незаконосъобразни действия и физически насилия. Това той повтори няколко пъти. В края на съвещанието, поглеждайки в бележника си уточни, че в Шуменски окръг ще се преименуват турците само от Герловото, а от Лудогорието – не.
Всички началници на Окръжни управления заедно с министъра и съветника Фьодоров обядвахме в стол-ресторанта на МВР на улица “Денкоглу”. По време на обяда влязох в разговор с руснака и се опитах да разбера отношението му по въпроса за преименуването. Разказах му един виц, който бях чул: Млад турчин от Кърджали пред комисията по смяна на имената поискал бъдещото му име да е Альоша. Председателят го запитал защо не си избере българско име. Младежът отговорил: “За да не го сменям още веднъж!”. Фьодоров бе много интелигентен и симпатичен човек. Засмя се леко и рече: “Значит, так сказал?”. Въобще не се поддаде на разговор за преименуването. От настроението му обаче останах с впечатление, че не го одобрява. От друга страна не можех да си представя, че българското партийно и държавно ръководство ще предприеме подобни действия без съгласието на Съветския Съюз, особено като се има предвид очакваната реакция на международната общественост.
На 22 януари 1985 година събрах ръководния състав на управлението и им снех указанията от Центъра. Всички бяха унили и разтревожени – чувстваше се, че не приемат това за правилно. След като им обясних и дебело подчертах, че нашите органи няма да се занимават конкретно с въпроса, а само ще поддържат обществения ред, настроението пак не се подобри. На другия ден ръководството на министерството изпрати в Шумен допълнителни милиционерски сили от висшата школа и други окръзи. Присъствието им всяваше респект сред населението и вероятно по тази причина общественият ред никъде не бе нарушен. Под ръководството на ОК на БКП и с участието на целия партиен и държавен актив създадените в Герлово комисии започнаха работа по преименуването. Малко по-късно в Окръжния комитет на партията е било получено съобщение от ЦК да се преименуват всички турци в окръга, а не само в южния район.
С видимо желание за преименуване пред комисията отиваха може би 2-3 процента от хората. Голямата маса от това население не оказа открита съпротива, но се редеше на опашка пред комисиите с очевидно подтиснато настроение и мъка. В Окръжния комитет научих, че се е обаждал Петър Младенов и е поискал да се заснемат на видеолента веселите хора, сменящи имената си, за да опровергаел евентуални критики от Запада. Тогава той бе министър на външните работи и член на Политбюро. Учудих се как може един такъв ръководител да няма реална представа за положението в страната.
За 5 дни бяха сменени имената на над 90 000 души. Така започна вторият етап на така наречения “възродителен процес”. В него бяха заангажирани всички държавни органи, министерствата на просветата, здравеопазването, търговията и др. Резултатът обаче беше отрицателен. Турското население започна да се затваря в себе си. Тези, които в миналото в много случаи говореха български език, преминаха само на турски, атеистите започнаха да посещават джамии, на новородените поставяха турски имена, а на по-големите си деца обясняваха, че българските имена са само служебни – за училище. В няколко села неизвестни лица предизвикаха умишлени пожари на сеновали, собственост на АПК. Група от 4 души подготвяха отвличането на самолет от летище Буховци с цел бягство в Турция. Други планираха взривяване на електрическа подстанция, а трети – дерайлиране на международен влак с цел привличане вниманието на международната общественост. Въпреки че бяха разкрити, те не бяха предадени на съд, тъй като се имаха предвид причините, подтикнали ги към подобни действия. За тях бяха приложени профилактични и административни мерки.
Особено опасен бе замисълът на групата, подготвяща отвличането на самолет. Получихме сигнал, че 4 души на възраст между 20 и 30 години подготвят терористичен акт. Поставихме ги под непрекъснато наблюдение. Установихме, че се събират в квартирата на единия от тях. Не беше трудно да заложим там апаратура за подслушване. Това помогна бързо да установим истинските намерения на групата и да предотвратим една голяма трагедия – както за извършителите, така и за потърпевшите невинни лица. В продължение на няколко дни те обсъждаха подробно план за действие. Една вечер изготвиха окончателния вариант в писмен вид и съответните чертежи. Крайната им цел бе да завземат самолет от летище Буховци малко преди да излети за София, да заставят екипажа да отлети за Турция и да се приземи на летището в Истанбул. За целта предвиждаха използването на лекия автомобил Волга – собственост на единия от участниците, като поставят синя лампа, имитирайки кола на МВР.
Участниците в групата изучиха маршрута на караула от двама курсанти на военното училище. Те ежедневно, по едно и също време в ранните вечерни часове, минаваха от училището до военните складове, които охраняваха. Част от пътя им минаваше през тъмни забутани улички. Съгласно плана, четиримата терористи, въоръжени с железни лостове, трябваше да причакат курсантите на определено място, да нанесат смъртоносни удари на двете момчета едновременно, за да им отнемат автоматите и боеприпасите. След това от предварително уточнен телефон трябваше да се обадят на летището в Буховци и от името на Йордан Касабов – началник на Окръжното управление на МВР да разпоредят самолетът да не излита, тъй като Държавна сигурност има сигнал, който трябва да провери на място. Това се налагаше, тъй като времето от операцията с курсантите до излитането на самолета не достигаше за придвижването им от Шумен до летището. Веднага след това колата с четиримата терористи с включена синя лампа трябваше бързо да се отправи към летището, да спре до самия самолет. Терористите трябваше да слязат от колата и със заредените автомати да респектират екипажа и пътниците, като принудят пилотите да излетят за Истанбул. При случай на съпротива имаха готовност да стрелят на месо.
Нещата бяха изключително сериозни и това наложи незабавния арест на терористите. Той бе проведен едновременно за всички участници в групата, с голяма бързина и изненада. С наличните доказателства успяхме бързо да ги разобличим и те направиха пълни самопризнания.
По-късно откритата съпротива затихна, но се засили пасивната, която през 1989 година прерасна в своего рода бунт срещу “възродителния процес”.

През 1985 година в СССР начело на КПСС застана Михаил Горбачов. Започна така наречената “перестройка”. Тя веднага даде отражение и у нас. Много от служителите, които идваха в командировка от София, говореха против линията на партията, провеждана от Централния комитет. Те не криеха желанието си за промени у нас, както в Съветския съюз. Някои обаче, които са били по служба в Москва, разказваха, че икономическото положение там, вместо да се подобрява, все повече се влошава. Думите на Горбачов се разминаваха с делата.
Две-три години след започването на перестройката объркването сред нас по отношение положението в СССР вече бе пълно.
На 7 септември 1986 година с Указ на Държавния съвет ми бе присвоено генералско звание. В края на 1988 година ме назначиха за началник на Областното управление на МВР – Разград. С Тоню Златев и Веско Илиев, които ми бяха заместници съответно по ДС и НМ, започнахме създаването на структурите на управлението.
Обстановката в района се усложняваше с всеки изминал ден. Турското население, обнадеждено от промените в политиката, които настъпваха макар и бавно у нас, започна настойчиво да иска връщане на старите имена. В някои населени места цели групи хора обявяваха гладни стачки с такива искания. Те съобщаваха това на радио “Свободна Европа”, а то, от своя страна, разпространяваше такава информация ежедневно.
Въпросните групи поддържаха постоянна връзка с писателя Петър Манолов от Пловдив и д-р Константин Тренчев от Стара Загора. Те, от своя страна, даваха препоръки как да се действа. В началото на месец май в Разград органите на МВР получиха информация, че в района на с. Пристое, Варненска област, на 18 май 1989 година ще се проведе протестна демонстрация с искане връщането на турските имена. Мерки за предотвратяване демонстрацията не бяха предприети и тя се състоя. Участниците, според информацията, която получих, са били много агресивни. Хвърляли са камъни и дървета по милиционерите и войниците, които са се стремели да предотвратят нарушаването на обществения ред. Имало е доста ранени войници, а един от демонстрантите починал от инфаркт.
Непосредствено след това подобни действия започнаха в цялата Разградска област. На някои места те бяха мирни. След като излагаха исканията си за връщане на турските имена и получаваха уверения от местните власти, че исканията им ще бъдат съобщени на правителството, те се разотиваха. В определени селища обаче бе нарушен общественият ред. В редиците на демонстрантите се оказаха много лица, употребили алкохол. Те хвърляха камъни, чупеха стъклата на коли и витрини и влизаха в открит сблъсък с органите на реда.
Например, по пътя между село Овен и град Дулово демонстрантите бяха хвърлили срещу милицията толкова камъни и дървета, че на другия ден с булдозери се почистваше шосето, за да могат да се движат превозни средства. Имаше много ранени и от двете страни.
Тогава се появи реална опасност от възникване на междуетнически конфликт с непредсказуеми последици. Българското население се изплаши. В тези райони то е малцинство. Много хора започнаха да искат да им се даде оръжие и разрешение за организирана подкрепа на органите на реда. Веднага разпоредих на общинските началници това в никакъв случай да не се допуска и такива настроения решително да се пресичат. В края на май вълненията затихнаха.
В началото на месеца бяхме получили указания от Центъра на всички желаещи да пътуват зад граница български граждани да им се разрешава, независимо от повода и държавата, която искат да посетят. Още преди затихването на вълненията пред паспортните служби се образуваха големи опашки. Всички искаха колкото се може по-бързо да получат туристически паспорт за Турция. Хиляди хора тръгнаха с влакове и автомобили на юг. Станаха големи задръствания по пътищата и натрупване на контролно-пропускателния пункт – Свиленград.
Един неделен ден отидох да погостувам на майка си на село. Заобиколи ме цялата махала. Със сълзи на очи хората ме молеха да уредя изселването им по-бързо, тъй като България или Турция, една от двете страни, щяла да затвори границата. Увещавах ги да не бързат, но безрезултатно. Нарушавайки собствените си принципи, помолих общинския началник на МВР през идната седмица да даде паспорти на съселяните ми с предимство. При следващото си посещение там констатирах, че селото е почти обезлюдено. Освен българите бяха останали само няколко семейства, чиито синове служеха войници. В приемните ми часове за граждани кабинетът ми се пълнеше с молещи за изселване с предимство. Те измисляха най-различни, в някои случаи смехотворни причини за това. Една сутрин, когато отивах на работа, ме спря непознат човек и без никакво притеснение ми предложи подкуп от 5 000 лева, за да замине по-бързо. Казах му, че ще замине последен, ако въобще замине.
В този период много българи се сдобиха с имоти, закупени от изселниците на ниски цени. Други пък продаваха леките си автомобили прекомерно скъпо, възползвайки се от голямото търсене. Във връзка с това издадох специална заповед, в която се забраняваше на служители на МВР да участват в търговски сделки с изселващи се турци. Малко по-късно подобна заповед дойде и от Центъра. Считайки, че ръководството на управлението няма да научи, 17 души нарушиха разпорежданията в това отношение. Всички те без изключение бяха уволнени. Наскоро след уволнението си научих, че са възстановени като репресирани от тоталитаризма.
През август 1989 година Турция затвори границата. От страната се бяха изселили 320 000 души. Още през юли голяма част от изселилите се започнаха да се завръщат. През есента този процес се засили.
Положението на повечето от завръщащите се беше трагично. Тези от тях, които бяха продали жилищата си, нямаше къде да живеят. Хората бяха изтощени, уморени и отчаяни. Покъщнината им беше изпочупена или разпродадена, парите, които занесоха на отиване – изхарчени. Местните власти започнаха да ги насочват за установяване на постоянно местожителство в Северозападна България, където по селата имаше свободни жилища. Повечето се съгласяваха, а някои бяха прибрани временно от свои близки.
Една жена ми се обади по телефона и поиска спешно да я приема. Тя ми каза, че сутринта двама души от Общинския съвет и един милиционер я посетили в дома й и разпоредили цялото семейство да се подготви за изселване след няколко дни в Западна България. Тя ми обясни, че къщата им не е продадена и не знае защо е това. Казах й да си живее спокойно и да не изпълнява нареждането. Наредих да се извърши бърза проверка и установих, че местните чиновници са започнали незаконно изселване на хора от градовете на областта. Веднага разпоредих органите на МВР да не оказват съдействие на общинските съвети по тези въпроси. Незаконните изселвания спряха.
След промяната, извършена в ръководството на Партията на 10 ноември 1989 година, ЦК реши да бъдат възстановени старите турски имена на българските турци.
Малко по-късно българите в смесените райони организираха големи антитурски демонстрации. Хиляди хора се струпаха в столицата да протестират срещу така провежданата политика по националния въпрос. Турското население се стъписа и уплаши. Екстремистки прояви обаче не бяха допуснати.
По време на майските събития и тези през януари 1990 година никъде не се стигна до пряк сблъсък между българи и турци. Това се дължи на обстоятелството, че вражда между двата етноса никога не е имало. Принос в това отношение имат и органите на МВР, които още в зародиш пресичаха подобни замисли на малки групички от двете страни.
Считам, че понастоящем не съществуват никакви предпоставки за междуетнически вражди в България. Българи и турци в смесените райони живеят добросъседски, както в миналото.
В края на 1989 година на мястото на Георги Танев, който работи по-малко от една година, за министър на вътрешните работи бе назначен Атанас Семерджиев. Той нямаше елементарна представа от работата на това министерство. Въпреки това започна големи структурни и кадрови промени. Той уволни хиляди из средите на най-кадърните офицери от разузнаването, контраразузнаването и Дирекцията на народната милиция. Много от най-добрите професионалисти сами напуснаха. Целият състав бе обхванат от апатия и несигурност.
В същото време политици и по-голямата част от средствата за масова информация ругаеха цялото министерство. Хулеха тези, които работеха срещу чуждите разузнавателни служби, срещу криминалната и стопанската престъпност, които се бореха за поддържане на добър обществен ред.
Семерджиев, вместо да се опита поне да защити служителите си от необоснованите ругатни и клевети, с още по-голяма настървеност ругаеше министерството отвътре. Най-вероятно е изпълнявал указанията на известни само нему сили. Главна вина за това обаче носи тогавашното ръководство на БКП начело с Петър Младенов, които го назначиха за министър.
Много кал се хвърли по това време и срещу апарата от секретни сътрудници на министерството. Заедно със сравнително малобройния сътруднически апарат на Шесто управление бяха охулени и всички хора, помогнали на разузнаването, контраразузнаването, криминалните и стопанските служби. На нашите политици като че ли не беше известно, че няма в света специални служби, които да не използват това най-силно средство в борбата срещу престъпността. Нима може да бъде разкрита примерно дадена мафиотска групировка, без органите на сигурността да имат в нея свой доверен човек. Сега същите тези хора ругаят отново служителите на МВР, че не водели ефективна борба срещу заливащата страната престъпност. А как ще стане това, след като гражданите не им помагат? Кой умен човек в момента ще се съгласи да сътрудничи, като знае, че досието му ще се разнася из парламента и по разни редакции на вестници. Глупавите не стават за тая работа.
Българи-патриоти като Милена, Веско, Илия и хиляди други като тях да се наричат доносници е повече от цинизъм. Те работеха за националната сигурност на България без никакви облаги. В много редки случаи сме ги подпомагали материално, и то когато са изпадали в затруднено положение.
На 1 юли 1990 година се пенсионирах по собствено желание, тъй като не исках да ставам съучастник на Семерджиев при разрушаването на МВР.
Това, че политическото ръководство на страната преди 10 ноември 1989 година в някои случаи е използвало органите на МВР за изпълнение на несвойствени задачи, си е за негова сметка. Основната наша дейност обаче бе насочена към гарантирането на националната сигурност на страната.
Добра или лоша, тя бе България. Ние, българските разузнавачи и контраразузнавачи, я защитавахме всеотдайно.
Иска ми се да вярвам, че и тези, които идват след нас, ще я защитават още по-достойно, необременени от идеологемите на времето.